Беше приказна бяла нощ. Висулките се изнизваха изпод стрехите на схлупените къщурки, а пухкав снежец се сипеше от няколко дни. Забързани минувачи сгушваха премръзнали ръце в джобовете на балтоните си, увиваха се във вълнени шалове и нахлупваха калпаците си. Тук-таме малки дечица се замерваха със снежни топки и правеха снежни човеци и бели замъци.
В едно китно селце, недалеч от Панагюрище кипеше живот. Лицата на дечицата руменееха, малките им ръчички премръзваха, търкаляха големи бели топки от сняг. Мекият снежец трупаше нежност, снежинките се спускаха ефирно и щипваха бузките на хлапаците... (ВЕСКО)
Въпреки, че беше събота, в къщата на чичо Петьо и леля Пенка настана суматоха.
Още по тъмно, след звъна на стария будилник, цялото семейство трескаво се заприготвя за голямото събитие. Беше „Малката Коледа”, както наричаха на село денят, в който колеха прасето.Този ден се превръщаше в празник за цялото семейство. Главата на семейството имаше възможност да докаже, че не напразно е заслужил уважението на близките си като тегли ножа на „Гошо”. Домакинята на къщата шеташе изпърво около „майсторите - колячи”, а после и край трапезата и всички виждаха колко е оправна и цъкаха с език, а дечурлигата прекарваха целия ден в препускане из двора, весели игри и похапване – я на пърлена кожичка, я на печена зурла или опашка от прасето.
Чичо Петьо стана пръв и чевръсто се заоблича. После потри ръце и добави няколко цепеници в жарта на почти угасналата печка.След това отиде до прозореца, дъхна няколко пъти върху замръзналото стъкло и го потърка с крайчеца на ръкава, за да погледне какво е времето навън...
„Тоя сняг яко ще натрупа, ама поне ще омекне времето! Трябва да почистя и да скалъпя навес, преди да са дошли майсторите”- помисли си чичата. И като наметна кожуха се отправи към мазето, за да потърси из рафтовете по-голямо парче найлон.
След около половин час навесът беше готов, ножовете- наточени, а „майсторите”– Тош, ГьореАта и домакина – вече на по една греяна.Чичо Петьо остана малко изненадан от това, че Гьорето сутринта цъфна на вратата освен със задължителните „хирургически инструменти” и със старото си чифте на рамо. Ама си замълча – не само защото коляча беше странна птица, но и за да не му троши хатъра преди „операцията”.
По някое време тримата се спогледаха и като по команда оставиха напръстниците на импровизираната маса и се отправиха към кочината в дъното на двора.Гошо си нямаше и най-малка представа, че изтичат последните минути от мирното му свинско съществуване и скоро чистата му незлоблива душица ще се отправи по дългия път към Свинския рай.
Чичо Петьо се наведе и открехна бавно портата на кочината, после почеса Гошо зад ухото и се отмести, за да мине прасето покрай него.Както във всяка друга дейност, и в коленето на прасе си има майсторлък – добичето не трябваше да се плаши, докато се извежда от кочината и до последния момент не биваше да разбира каква е работата. Така самата операция протичаше бързо и безболезнено, а и адреналинът в кръвта му беше далеч по-малко. Кървавиците ставаха по-вкусни.
Да, ама не! Днес явно не било писано всичко да мине по мед и масло. Децата бяха излезли зад къщата и като видяха Гошо да се показва от кочината, се развикаха и той се стресна.
След това започна интересното! Чичо Петьо се опита да хване прасето за ухото и да го поведе към двамата майстори за да го довършат. Гошо обаче явно подразбра каква е работата - като видя свирепите физиономии и заплашителните пози на майсторите Тош и ГьореАта, той се отскубна от ръцете му и с един лек финт, на който би завидял дори Марадона ги заобиколи и се отправи в свински тръс към другия край на двора.
- Мамка му и прасе! – изкрещя разярено ГьореАта, докато се изправяше и изтупваше ръкава на вълнената си фланела. Явно, минавайки край него, 140 килограмовият шопар го беше закачил и бутнал в снега.
- Заобиколете го и го подкарайте към мен, ще го затиснем до кочината – като един същински Наполеон даде нареждания чичо Петьо.
Тош и ГьореАта с викове, подсвирквания и ръкомахания подкараха клетото животно обратно към кочината.Шопарът, макар и скопен, не мислеше толкова лесно да се сбогува с животеца си – първо тръгна на зиг-заг из двора, а след това със скоростта на болид от Формула 1 се отправи фронтално към третия майстор. Чичо Петьо стоеше разкрачен и до последния момент не разбра какво е намислило прасето. А когато го осъзна - вече беше твърде късно!
Гошо мина на 5-та бърза и като повдигна зурла докато минаваше между краката му, го отпрати във въздуха.Когато чичо Петьо след зрелищно премятане падна на земята, разбра защо играчите по американски футбол излизат на терена с наколенки и кори навсякъде по тялото. Е, опитът понякога се добива и чрез болка – особено по нашите географски ширини…
Както и да е – другите двама му помогнаха да стане, а после – след още няколкоминутна гоненица, хванаха Гошето и набързо му теглиха ножа.
След това чевръсто разпънаха краката на прасето и като го положиха по корем, затъкнаха кочан царевица в дупето му и го покриха обилно със слама от предварително подготвената за целта бала.
Децата в къщата обичаха тоя момент. Когато покриха прасето със слама, те се яхнаха отгоре му и сред викове и смях го „яздеха за здраве” минута – две.След това започваше втората част от ритуала – първото пърлене.Всички се отдръпнаха настрани, а чичо Петьо драсна клечка кибрит и запали стиска слама, с която после подпали прасето от всички страни.Сламата бързо пламна и в двора замириса на опърлено.В следващите секунди се случиха няколко неща.
Първо се чу канското квичене на 140 килограмов шопар.После душата на Гошо – явно още неотлетяла където й е мястото се върна в тялото му и даде сили на уж мъртвото прасе да скочи на крака и с още горяща върху туловището му слама да се втурне отново из двора.
Децата изпищяха отново и отпрашиха покрай къщата към улицата, чичо Петьо се хвана за главата, невярващ на очите си, а Тош, отворил широко уста за малко не изпусна чашката с греяната ракия.Единствено Гьорето не изгуби самообладание – втурна се като младо момче към сливата, където преди беше окачил чифтето, взе го, нагласи приклада на рамото си, прицели се и …Пра-а-а-ас! – с един изстрел повали квичащата и горяща грамада.
В тоя миг на ъгъла до къщата се появи и леля Пенка, стресната от врявата в задния двор и писъците на децата.
„Ух, да ви се не видяло и майсторите! Една работа не можете да направите като хората, ако няма жена да ви стои на главите!” – мислеше си тя, докато пишман – колячите повторно разпъваха вече предалия окончателно Богу дух Гошо. (АРАГОРН)
* * *
Полянката в малкото селце, която в по – топли дни се ползваше като футболно игрище, беше покрита с четиридесет сантиметров сняг. От двете й страни гордо изпъкваха снежни крепости. Замъкът в източната част беше около метър и половина висок, сглобен от четири едри топки и допълнителни странични прегради. В една от тях дори бе издълбан авариен изход, широк около половин метър, но напълно достатъчен за едно десет годишно дете да се изстреля като светкавица оттам, в случай на опасност. Вражеският лагер от западната половина на полянката не отстъпваше по нищо. В допълнение, той беше прикрепен към външната част на една от гредите, служещи за врата, когато се играеха футболни мачове и имаше малко скривалище за снежни топки, издълбано в една от едрите буци. Дори Калоян, който беше в трети клас бе взел едно вълнено парче от тавана на баба си и го беше овърглял в сняг. От грубата, сива вълна вече нямаше и следа – бе се преобразувала в камофлажен парцал, който бе окачен над дупката, и който перфектно скриваше запасите от снаряди...
- Ей, ако чичо Петьо не се беше напил лани и не беше направил само едната врата, сега и нашият замък щеше да е по – стабилен! – обърна се Антон към Паца, която в недоумение изгледа как една топка параболично прелетя над двадесет метра и прасна Тони право в главата.
Чичо Петьо беше съдържателят на кръчмата в селото, която носеше странното название „Кой´т ни пий в кръчмата, пий в Аптеката“, и заради което вече повече от половин година баба Цеца го подиграваше където го срещне. Причината беше, че аптеката се държеше от жена му – Пенка и беше част от същата тази кръчма, само че бе разположена в задната част, а именно - в дуваря...
- Той каза, че ще я направи, ама друг път! – опита се да защити баща си, Паца, докато помагаше на Тони да изтръска снега от врата и главата си. – Даже горни греди щял да сложи!
- Ами, ще сложи той! – Тати казва, че чичо Петьо като се напие, най – много да направи вратите триъгълни! – сопна й се Тони и се огледа дали Калоян и Боян не бяха наоколо. Уви – нямаше ги никакви. Вражеският лагер беше привидно заспал и около крепостите не се мяркаше жива душа. В същото време чичо Петьо наблюдаваше как се забавляват дечицата от вратнята на къщата... (ВЕСКО)
- Деца! Снежни игрички! – промърмори чичо Петьо и тръгна към задния двор, следвайки тънката кървава вадичка по заснежената пътека. Двамата майстори, Тош и ГьореАта, засукали мустаците по запотените лица, клечаха и пърлеха прасето. „Мамка му, и прасе…” - помисли си чичо Петьо кисело.
Пенка мразеше суетнята около прасето. Селско й беше някак, кървища, миризми, кой ще я чисти тая пуста мръсотия! Пенка беше аптекарка, което на село значеше почти докторка, а и обичаше чистичкото, наготово… Нали си беше и от Сопот, някак панагюрското село бе дребно място за големите й мечти. Ама, на, Петьо, с тоя фасон я грабна, а сега… - кръчми, аптеки, прасета. Пфу! Ще им даде тя да се разберат на всичките!
Извади чичо Петьо дребното запотено шишенце от джоба си, дръпна жадна глътка от ракийката, като се огледа крадешком да не го изненада Пенка в гръб, както винаги...Не че бе лекичка стъпката й, ама в тоя сняг кой щеше да я чуе!
„Ех, майстори са тия двамата прасари! Пак ще ми оберат карантията, мамка му и прасе!” – залутаха се мислите му.
- Ей, момчета, я по-сериозно! Така както сте го подхванали тва прасе, май с Пенка ще го дооправяме после! Я, си гледайте качествено работата! Че и виното както сте наченали….
Тош го погледна начумерено и продължи да си пърли. Хубаво момче беше той, майстор, и си разбираше от работата, а и кротък беше. ГьореАта, обаче, щото на по-старите им кипи кръвта, се надигна, поизпъна отмалелия си кръст, изгледа свирепо кръчмаря и нагло надигна каничката с винцето. Червено, ама твърде резливо някак. „Мамка му и скръндзата е тоя Петьо, к'во вино... половин ден му клечим тука, пък той на шеф ща ми са прави…” – помисли ГьореАта и му тегли една здрава наум. Дип, че Пена си я биваше, инак да му е теглил сиктира…
Пенка погледна прасарите, въздъхна, набърчи нос, щото тя тия селски истории мноооого ги недолюбваше. Баница трябваше да му вие на тоя селяндур по обичай! Да му се не види! Ама, нали беше тарикатка, звънна един телефон на кака Тана, Гьоревата булка, и я намаза със сладки думи:
- Ох, како Тано, помагай, миличка! Че с това рамо дето ме е стегнало хич не мога кори да точа! А и тук весело ще стане, прасето като сложим да печем, пържолки, пръжки – к’во ща правиш самичка там, я ела тук да си месим заедно….
Тана това и чакаше. И без това й беше чоглаво дето ГьореАта по цял ден клечеше да пърли прасетата на чуждите булки. Грабна кожухчето без ръкави и право у Петьови. Чичо Петъо не я долюбваше Тана, много й знаеше устата и все го клъвваше я за туй, я за онуй. Ама, нали неговата Пена си падаше гражданка, все някой трябваше да й помогне, да я понаучи, да й посвърши работата, че тя докторка се бараше с тая аптека… Що ли не извика сестра си Еовина, от Карлово, да върти аптеката - пусто, на нея да я беше дал! По добре щеше да се справи. Тя не че и Еовина беше лесна, пък и с тоя нов мъж вече хич не си падаше да си идва у дома често, ама поне една кръв бяха... Щяха да се разберат някак... „Пусти гражданки, да ви се не види, макар!” – рече си наум чичо Петьо.
Навън беше бяла приказка. Снегът бавничко натрупваше. Децата вече бяха изградили десетина снежни човеци, и сега шумно се валяха в снега. Велина беше обула новите си ботушки, които много й отиваха на якето. Паца се почувства някак втора ръка, щото майка й я беше курдисала да играе с по-старите дрешки.
Изведнъж се разнесе глъч откъм пътя. Чичо Петъо обърна глава и се загледа…. (ТАНИЧКА)
част
4 ,
5 ,
6 ,
7 ,
8 ,
9 ,
10 ,
11,
12,
13 ,
14 ,
15 ,
16
Comments9
;-)))