2026.
2026r.
Мейки –собственик на проспериращата издателска къща МАМС най после реши да разгледа странната и старинна книга,която преди врему му донесоха приятелите  Странник и Скитник.
В интерес на истината не можа да им обърне достатъчно внимание,защото както винаги в издателството кипеше усилен труд. С усилие успя да си спомни,че му обясняваха един през друг колко необикновена и странна е тази книга.В зависимост от това в чие ръце е,тя решаваше дали да му покаже миналото или бъдещето,за  това дали показва  и настоящето-двамата  му приятели изпаднаха в лют спор.Никой от досега разгръщалите я не беше отгатвал какво и кое ще му покаже тя.
   Той допи сутрешното си уиски и замислен се качи в книгохранилището в което държеше най ценните си книги.
Книгата го очакваше на изискана масичка в стил “Луи-не знам кой си”.Дръпна с въздишка и с леко чувство на безпокойство стола,сложи си и очилата последен писък на модата и оптиката-с кристални стъкла,които според производителят им-никога не се замъгляват и изпотяват.Отвори с малко страх и повече любопитство книгата. На титулната страница се четеше част от заглавието и от годината на издаването-“Спомени от….,нататък не се четеше от годината се виждаше само числото 20..
 Замисли се,кога ли е издадена,като по инерция разгръщаше страниците и`, по тях имаше съвсем малко текст и повече рисунки,така и не разбра кога стигна до първата.Неочаквано за него очилата му се замъглиха,докато се опитваше да ги изтрие с ръка за да вижда по-хубаво илюстрацията –на нея се появи старият му приятел Ейси,той стоеше на полянката в крайморската си къща.Пред него имаше някаква странна конструкция,която приличаше на обърната бутилка с крила и с остро върха шапка върху дъното си.Отстрани със златни букви грееше надпис МАС
 По дяволите каза си Мейки.
   Ейси си беше малко луд химик и изобретател,дали не е открил вече как да използва останалата 3 тона мастика,която  беше останала от една афера от младините им.От тогава  Ейс не лизваше от тази течност.Мейки си нямаше и представа колко близо е до истината,това което не знаеше е че приятелят му разработва космически кораб придвижващ се с мастика по поръчка на Наско –собственик на спедиторската фирма “Луна Марс Форевър  или накратко ЛМФ.

….О  Отнякъде се появиха две хлапета  и с викове-Тате,тате, хайде пак да ни разкажеш за “Окото на тигъра”Ейси се отпусна  уморено на полянката а синовете му го наобиколиха и със затаен дъх,чакаха началото на разказа му.

 КК     Книгата по някакъв свой необясним начин се отвори на следващата рисунка –От нея с цялото си приказно величие го гледаше Момо,тя водеше за ръце две две момчета а зад нея се виждаше надпис Приказна парти агенция “Златните копчета на….”Мейки не успя да дочете надписа,защото вляво от него видя още по странен надпис  казино-книжарница “светлИНа ИЯНа".
Прииска  му се да влезе да види  що за чудо е това,книгата сякаш отгатна мисълта му и той беше вече вътре.Наистина беше странно място,както собственичките си.Имаше страна рулетка,на която вместо цифри бяха изписани имената на литературни персонажи и известни писатели.Тук можеше да спечелиш или пък да загубиш някоя книга,ако пък си лишен от хазартен дух,можеше просто да си я купиш.
 Имаше и масички на които клиентите можеха да си поръчат всякакви питиета.В един ъгъл любопитството му привлече странен човек,които разговаряше с две дами-едната цялата в червено,а другата в стилно японско кимоно.Сети си,че го бе виждал някъде,само че сега беше малко напълнял и леко накуцваше.Мейки беше готов да се закълне,че в него има нещо от старите джентълмени,ако не го спираше странното му облекло което се състоеше от бермуди  и фрак под който нелепо се подаваше многоцветна хавайска риза.На друга маса стояха старите му приятели Тери,Дениджейн и Ангел.Последните двама спореха ожесточено за последният физичен закон,който бяха открили заедно.Тери и дамата до него ги гледаха отегчено.
Мейки ,още не можеше да разбере книгата-бъдещето или настоящето му показваше.
На следващата страница,той се озова в един град с необичайното име Заг Стар,видя в дома му Басиди Дивия,който с настървение пишеше нещо върху някакви листа и после с още по –голямо настървение ги  късаше и мачкаше.Жена му буля Басьовица тихомълком събираше не скъсаните листи и ги прибираше по далече от него.
   Отнякъде се появи и Слу  Чай На- готова до последен дъх и последна капка мастило да отстоява мнението си.Момченце и момиченце се въртяха около нея  и си шепнеха разгорещено нещо.Накрая момченцето се престраши, дръпна я за блузата и попита –Бабо,бабо кажи на Дона,че животните могат да се усмихват.Тъкмо мислеше да им обясни,че това не е възможно,но изведнъж се усмихна широко и се чу да казва-Да,понякога се усмихват,но рядко.
 Това усмихна и Мейки,но не само това пред него се появи и самият Жоре Ата-само че беше с главата надолу.А Жоре хич не обичаше нещата да са с главата надолу.Сети се,че отдавна не се бяха чували,а вече живееше на другият край на земята.
 Посегна да отгърне следващата страница  и чу гласът на внука си-Дядо няма ли да вечеряш,вече наближава полунощ,вдигна главата си от книгата и погледна през прозореца,навън наистина се беше стъмнило,после погледна към книгата беше някъде към средата и`Остави я на масичката  и се изправи.
Не знаеше дали някога пак ще има смелостта да я дочете или затвори…

През железопътната линия

                                                                                                 На Пламен Костов

Сядаме, приятелю. Няма значение, че заведението е от скъпите, обещал съм да черпя. Ще отпием от бутилката винце, нали в него е истината, и ще ти разкажа една история. То ти си ми един пияч, фабриките за алкохол ще фалират, ако чакат на тебе, ама нейсе... Не, не съм те повикал за финансови анализи и съвети по цените на пиенето, икономисте! Седи сега, отпусни вечно смятащата душичка, отпивай бавно и слушай.

Историята е по-интересна и истинска от филм. От оня филм в стил италиански неореализъм, дето семейството за една нощ си вдигаше дом в бедняшкото гето, че да не му го съборят лошите полицаи.

Значи, навремето след войната, родителите на баща ми дошли в столицата, барабар с цялата сурия отрочета. Това място край железопътната линия било забравено от бога, властите и хората. Пущинак, кал, само сградите на фабрични цехове вият от машините и комините бълват гаден пушек. Само дето точно тук, в промишлената зона, било мъничкото свободно жизнено пространство за прокудените. Вдигнали новата къща на дядо през лятото, царевицата да я скрие. А когато безпощадната есен оголила истината, незаконната постройка била вече свършен, в бяло измазан факт. И си стоя жива, здрава и непобутната десетилетия след това.

Още я помня като на черно-бял калейдоскоп. Ниска, колкото един бой царевично стъбло, само керемидите се смеят подигравателно с червеното отгоре. Една единствена широка стая с двете огромни легла по ъглите. В средата също така внушителна маса, като център на домашното огнище. До прозореца печката думти и хвърля пламъчета по тавана. Портретите на прадядовците по стените, някак изкуствено оцветени, мязащи на литографии. Така и не им запомних имената....

А дворчето малко, ама спретнато по всички български обичаи. Двата реда ягоди от едната страна на неравната пътека от циментови плочи. От другата страна на пътеката, свряно до неизменната ограда от дървени тараби, важно се пъчи коритото на дворната чешма. Лозата е опряла гръб отстрани, вишните веят клони и върхове високо, до облаците сякаш. Ама какви вишни бяха! Сладки и ароматни като елексира на живота! От центъра чак идваха хора и молеха да си купят, истински били.

В тази къща като безгрижен фърфалак бях истински щастлив, но както се случва при всяко щастие, без да осъзнавам това. Катерех се безстрашно по дърветата, ровех подобно мишок в малкото сайвантче отзад и си играех с многобройните цветни чашки по рафтовете на вехтия шкаф. Или просто четях книжка на двора, опрял гръб на тарабите, и с часове гледах и слушах отминаващите влакове.

Нататък знаеш как беше. Нали и ти като мене си ми чепат и жизнен продукт на бедняшката махала. Баща ми и майка ми се уредиха като младо семейство с нов, панелен апартамент оттатък линията. Пораснах и доста по-рядко се отбивах в старата къща отвъд. Баба и дядо си отидоха млади, като баща ми. Къщата опустя, остаря изведнъж и кварталът се промени.

Железопътната линия го беше спасила от нашествието на панелните чудовища. След това при демокрацията и заводите фалираха, оголиха пространство. Напук на логиката някогашният забутан квартал се превърна в апетитно място в близост до разрастващия се център на столичния град. И на мястото на старите, незаконни и схлупени къщета  се нароиха нови кооперации и луксозни заведения с перфектни разрешителни, блестящи фасади и високи етажи.

Да, правилно си разбрал, приятелю! Никога не съм се съмнявал в твоя аналитичен гений. Така е, на мястото на тоя ресторант, в който седим, беше двора на моята дядова къща.

Не, казах ти, не ща лекции по пазарна, нечовешка икономика! Хич не ми пука за миграцията към големите градове, икономическата необходимост, цените и покупко-продажбите на недвижимите имоти!

Кажи, в какви пари на квадратен метър ще ми платиш онова детство в малкото дворче? За каква валута ще оцениш шума на отминаващите влакове – отначало силен като младостта, после затихващ бавно, бавно по релсите като ехото на живота?

Сега ако се надигна и отворя задната врата на ресторанта ще се озова пак там....

Грешка, в задния двор на заведението с нахвърляните щайги и счупени бутилки ще се намериш ти, невернико! Аз ще открехна дървената порта и ще прекрача по пътеката от напукани плочи. Ще погаля листата на вишните и ще намокря пръсти на дворната чешма. Ще пристъпя по-близо до дома и там пред прага ще ме чакат баба, дядо и татко. Нали така ги сънувам кажи-речи всяка нощ, откакто се помина баща ми – млади, някак щастливо и прощаващо усмихнати. Но още не съм достоен да ида при тях, затова ще се обърна обратно, за да потъна сред подредените като войници царевични стръкове и отново да се върна в сегашното....

Вярно, може би просто съм вече стар и пиян. Твоята чаша е наполовина пълна, бутилката пред мен окончателно празна. Но като казах чаша, знаеш ли, сетих се нещо. Пазех у дома една от бабините чаши, от стария сайвант. Миналата седмица не можах да я намеря и попитах жените в къщи. Всички гузно вдигаха рамене, само съпругата нещо промърмори, че била вече много вехта и напукана. Тъй и не можах да я открия. А вчера ровя за портфейла в якето и чашката ми надува джоба там! Същата, бабината, ама беше като нова и хич не беше напукана.... Ако щеш вярвай, ще ти я покажа щом искаш! Това си е чисто рационално доказателство, че и аз съм закрачил към миналото. Защото в някой хубав ден и то по-рано, отколкото очаквате всички, аз ще се върна там. Ще прекрача прага на старата къща и ще прегърна всички изгубени близки, за да остана при тях и да бъда вечно, безмерно и безкрайно щастлив.

Дай ръка, приятелю! Не е случайно, че тебе избрах да ме придружиш дотук. Знаех си, че само облегнат на твоето прагматично рамо ще мога да премина през железопътната линия, да се върна през времето в другия свят. Ти придържай здраво, пък аз ще ти разправям как Боре Макаренко (викахме му Макаренко, щото лежа в пандиза) се бе проснал смертелно поркан върху линията. Не, не те плаша, бащата го спаси в последната минута преди мотрисата да го смаже! Истинска си е историята като всичко, което ти разказах...............

Част 1

- Хммм, кво става пич? – заинтересува се Коук.
- Не знам, но ела бързо, лаптопът изгасна и вместо съобщението за блога на смъртта вече излиза съобщение за грешка.
- Добре, идвам веднага. Само да се обадя на Фрости, тя е в банята.

След около половин час, Мейкъра и Коук пиеха водка в кухнята на Твореца и обсъждаха новото съобщение. Сигурно това е краят на изпитанията, предположи Коук. Ще трябва да се чуем с Лирика, Страто, Яничка и останалите. Ще спретнем едно купонче по случая. А, дааа, да не забравим и по-новите участници, а и другите момичета. Двамата прехвърляха всевъзможни версии. Трябваше да си набавят и картофена ракия. В тази борба имаше и жертви, но без такива бе невъзможно. От унеса ги изкара продължително звънене на входната врата. Мейкъра се надигна и бавно тръгна към входа. Отвори вратата със замах и долната му челюст увисна от удивление. В устата му можеха да влязат поне 50 мухи. На входната врата пред него стоеше Щепселинка, свободна и по-изумителна от всякога.
- Копелеееееееее, ревна Мейкъра към Коук, истина е. Бръкна с ръце в джобовете, чудейки се какво друго да каже и напипа нещо в левия си джоб. Странно се вгледа в предмета – беше едната от сините обици на Пестицидното момиче. Беше му я подарила преди да отлети за срещата със своя Ковчежник.

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ ЗАВИНАГИ

Брат ми беше приказен човек. Всъщност – човече, защото още нямаше шестнадесет като умря. Беше по-черен от мен, с цвета на кожата, придобита от майка ни. Имаше белег от дълъг прорез, който...

....Пестициденото момиче,вървеше безцелно и ядосано из улиците на града,без любимите си обици,се чувстваше почти разсъблечена.дори и не разбра как краката и` я доведоха до панорамното барче.

Любимата и` маса беше заета,на нея друго случайно момиче пиеше капучино,без да каже и дума,Пестицид се тръсна на свободното място.сети се,че вече се бяха засичали тук.

След малка пауза неловко мълчание Случайна я запита дали забелязва как картините зад бара се сменят.Пестициденото момиче се обърна,за да види последната картина  зад бармана.Изведнъж по кожата и` полази студ и страх,който едва успя да прикрие-На картината лежеше гола жена,а до леглото и` се търкаляше ярко червена рокля,пред включеният лаптоп ,стоеше русокоса красавица.От цялата картина лъхаше някаква студенина.На двете изведнъж им дойде идеята да проверят квартирата на бармана.Речено-сторено.

……”Художника “се прибра доста уморен и развълнуван от странните неща,които се случиха пред очите му.Взе си обичайният душ,да отмие от себе си пушека от цигарите  и смесената миризма на парфюми.Легна,но съня не идваше на очите му.Тогава извади четките и моливите си  и почна да рисува без никаква идея.Пред смаяният му поглед върху платното изникнаха почти двама еднакви индивиди със скалпели в ръце,а срещу тях и след тях тичаха безредно някакви хора,а други лежаха по пода в коридора.

Той се загледа в двамата еднакви мъже,забеляза,че на единият в очите  се виждаше някаква зеленикава искрица,докато очите на другият изглеждаха безжизнени.

Усети нечии погледи върху себе си,обърна се и видя две момичета,които го гледаха изненадано.Случайна извади  инстинктивно миниарбалета си.Усещаше,че този тип  я застрашава,но не знаеше с какво.По дяволите,стрелите и`бяха свършили-без да се  замисли,взема една четка зареди я вместо стрела и я изстреля по посока на “Художника”.По дяволите,помисли си той,преди да се свлече на пода-цял живот си мечтая някое  подобно момиче да влезе в сърцето ми,но никога не си го представях по този начин.

Преди няколко дни помолих някой от авторите или издателите на "нашето" литературно списание "Безусловно" да драсне няколко реда как е минала неговата промоция в това митично и не се съмнявам елегантно заведение до Полиграфическия комбинат. Но творческите личности, както винаги ревниви за душевните си преживявания, не се отзоваха.
Затова ми бе особено приятно като намерих в Ю Тубе кратко клипче за това паметно за блога и литературната история събитие:
Премиера на "Безусловно"
Това е картинката, а тя понякога е по-красноречинва от думите. Ще си позволя и кратък коментар:
Първо: "Във виното е истината" са казали още древните. Може разните там "безалкохолни" напитки да карат някои простички хорица да куфеят на чалга, кършат кючеци и скачат по масите. Но за истински умния човек питието е просто вдъхновение и го прави само още по-умен и убедителен в словата. Справка: Нашият приятел Борката - Мейкъра.
Второ: Жалко, че не можах да се насладя (предполагам и доста от вас) на атмосферата на събитието. Инзвънредната ми служебна ангажираност бе заплатена повече от добре, но нали "Не всичко е пари, приятелю!" А изживяване като това с интелигентни хора, в семпла обстановка на по чаша и разговорка, по хубав интелектуален повод не става всеки ден.

И накрая: Благодаря и аз на издателите и авторите на това наистина качествено духовно начинание (специално на "Сталкера" Скитник в бр.1!). Смятам, че такива хубави събития (както и предстоящия да излезе сборник на БГЛОГ) ще генерират така необходимата по-широка популярност на общността и то изцяло с положителен имидж.
Рецензия в сайта "Аз чета"

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.