Размерът му наистина е впечатляващ - главата му е колкото на бик, а мускулестото му тяло е почти като на възрастен лъв.
Бавно издигам острието на меча над дясното си рамо и премествам тежестта на тялото си върху леко свития в коляното и изнесен назад десен крак.
Гледам звяра право в очите.
"Да, и аз съм хищник като теб!
Мога да те изпепеля само с поглед!
Мога да вледеня кръвта ти преди да си мигнал!
Мога да те превърна в камък, да те стрия на прах и да те разнеса в четирите посоки на света!
Мога да те покоря с Волята си и да те превърна в свой роб!
Аз съм стар като Земята!
Аз съм мъдър като Водата!
Аз изгарям като Огън!
И съм буен като Вятъраааааааааа..."
Пея наум заклинанието, а времето сякаш спира за да си почине от напрежението наоколо.
Тихото ръмжене на животното и нервните движения на опашката му ми подсказват, че вече се колебае дали да нападне...
Още няколко секунди се гледаме един друг - войната с поглед и воля е в разгара си.
В този миг с периферното си зрение забелязвам как нещо в мрака тихо се движи и постепенно придобива очертания.
Господарят на Боровия лес се изправя в цялото си величие пред мен.
Едър на ръст, с буйна брада и гъсти вежди, наметнат с тъмна роба
Едно негово махване с ръка дава на вълка да разбере, че присъствието му вече е нежелано тук. 
Звярът безропотно се подчинява, подвива опашка и тихо се изгубва в тъмнината.
Прибирам меча си в ножницата.
Господарят кимва с глава към мен, а аз отвръщам на поздрава му като слагам ръка на сърцето си.
Той безмълвно пристъпва и протяга лявата си ръка към мен, докато с дясната се подпира на жезъла си, приличащ на неокастрен боров клон.
Разтваря дланта си и ми подава борова шишарка. 
В мигът, в който взимам шишарката, мирисът на смола ме обгръща.
"За да те пази във владенията ми, докато намериш отново пътя към Еруул!" - чувам думите му в главата си.
Господарят се обръща и потъва в нощта, така тихо и загадъчно, както се и появи.