Янини разни - 2 част

Ослепяла съм... Може би дори оглушала и вцепенена... И времето ли спря?

Последните ми спомени са далечни и неясни...

Нощ. Някакъв влак. Едно русо момиче. Много, много къдраво. Харесвам къдравелки. Има някакъв невероятен чар в тях. И имам чувството, че са вечно усмихнати и жизнерадостни...

Сърцето ми се беше свило... Виждах луната през прозореца. Дремеше върху един облак... И Бари ми пееше на ушенце “…You're the first, you`re the last, my everything…” 

Унасях се. Копнеех да съм си у дома...

После... Някакви караници и безсънни нощи... Прецакан изпит... Куфари и... Отново влакове... Преди сънувах кошмари с тия влакове... А сега... сега сънувам само някакви квартири и някакви багажи... и умора... Прокрадва се, пропива се чак до мозъка на костите ти...

Седмица, две... Безпаметни... Храна, секс, сън... Някакви книги... Запали ми се пак крастата да чета неуморно...

Отново куфари и влакове... Някакъв изгрев... Красив изгрев... и...

“... everything burns
While everyone screams
Burning their lies
Burning my dreams
All of this hate
And all of this pain
I'll burn it all down 
As my anger reigns 
Till everything burns...” 

Я, море... Обичам морето...

Не можах да му се нарадвам докрай...

И пак багажи...
И пак влакове...

И пак огън... Само че истински... Беше толкова зловещо... Всичко край теб е изпепелено. А някъде далеч гората гори. Не виждаш огъня, само смрадлив пушек... Заболя ме. Беше ми мъчно... Мили природозащитници, къде се покрихте, а? Нали толкова милеехте за природата ни? Защо не отидохте да гасите пожарите? Или само знаете да приказвате? Ах, дано греша...

Някъде там спомените се накъсват отново... Само далечно усещане за спокойствие и безметежност. И някакъв страх, който се прокрадваше тихичко в мен...

И отново пътища... и влакове... Заспах дълбоко... Събуди ме задушлив дим... Планината гореше. Този път се виждаха и пламъците... Огъня е един от най-големите ми страхове...

Отново се унесох. Сънувах някакви неспокойни сънища, страхът се усилваше...

Нещо, което някога беше дом за мен... Посрещна ме студенина и някакъв мъртвешки, зловещ хлад... Там няма повече място за мен... Боли... После остана само някаква абсурдна празнота... Останах без корени. Може би завинаги...

И пак на път... Изминах над 2 600 км... Но не намерих отговорите си... Пътя продължава. Може би срещу течението...

"Към извора се върви срещу течението..."

<<начало   1, 2, 3  продължение>>