..."Грижете се за краля".... Думите на Арагорн отекваха в съзнанието й. Това беше последното, което той й каза, преди да замине... накъде?

Ювин не знаеше. Тежката болка в главата не й позволяваше да мисли трезво. Случилото се на двора преди.... минути, часове?...допълнително я объркваше. Моментът не беше подходящ за разсъждения.

Тя вдигна главата на Ристюс, нежно го целуна по устните, погали косите му, но той не реагира. Ювин го разтърси - леко, по-силно, отчаяно - без резултат. Тя се насочи към другия човек на пода - крал Шогун (не беше ли той преди малко на двора - злъчен, арогантен? Ювин пропъди тази мисъл.) Не успя да събуди и него от странния му сън, повече приличащ на... унес, безсъзнание...

Металното превъртане на ключ откъсна Ювин от заниманието й. Тежката дървена врата на килията бавно и със скърцане се отвори....

....Зад нея се подаде напрегнатото и любопитно лице на готвачката Таная.
-Какво става тук? Всички заминаха, в двореца не остана и живо пиле. Тръгнах да те търся и видях ключ на вратата отвън...

Как две нежни момичета могат да пренесат отпуснатите мъжки тела на двора? Те не се запитаха дали е възможно, а просто го направиха: подложиха под Ристюс наметало, и след това с влачене, пъшкане, вайкане и по някоя несръчна ругатня го примъкнаха навън. След като и Кралят беше извлечен по същия начин, Ювин и Таная трябваше "просто" да ги качат на каруцата. Какво им струваха тези усилия? А кой ли се интересува от усилията? Винаги е важен резултатът.

Два часа по-късно Ювин лежеше изтощена в каруцата, обгърнала с ръце безжизнения Ристюс и опряла гърба си в дълбоко заспалия крал, и слушаше подвикванията на Таная към коня:
-Айде, дий, кранто престаряла! Карай по-бързо, да не ти кажа какво ще сготвя на следващия пир за войската - доста хора харесват конските кюфтенца!

Конят едва ли разбираше заплахите й, но напрягаше всичките си сили. Сякаш и той искаше по-бързо да намерят помощ - сякаш разбираше, че трябва да има някой, който е способен да извади Краля и Ристюс от непонятното  им вцепенение.

***
Армията начело с крал Шогун напредваше бавно, но много организирано. Накъде отиваха? Войниците не знаеха, не питаха, не мислеха - пред себе си виждаха фигурата на Краля и това беше достатъчно. Светът изглеждаше настръхнал и заплашителен, враговете можеха да са навред - затова войниците вървяха, готови да пометат всяко препятствие, всеки човек - познат, непознат, дори майка, брат - който би дръзнал да се изпречи на пътя им. Те не помнеха миналото, не се замисляха за бъдещето, всички лица и събития извън днешния поход тънеха в мъгла.

От близката гора излезе фигурата на човек, загърнат в дълга мантия, яхнал кон. Ако в този миг Кралят не беше вдигнал ръка - за секунди непознатият можеше да бъде надупчен от стрели и копия. Непознат? Когато човекът приближи, предните редици можаха да различат острите му черти и злият му поглед ги прониза.

Теус препусна към Краля - кум дубликата на Шогун, който сам беше изработил със силата на магията си. Знаеше, че това е решаващият момент: зомбираната армия можеше да не разпознае новия си предводител.
"Шогун" церемониално предаде жезъла си на Теус.
-Слава на краля! Слава на Теус!
Вперили поглед в новия си водач, войниците викаха и дори не забелязаха как "Шогун" се отдръпна от пътя на армията - и се разтвори във въздуха.


Всички: 1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10 , 11 , 12 , 13 , 14, 15, епилог