© Свет Светев Всички права запазени

КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

-1-

Миналото те връхлита неочаквано. И то така, че да не можеш да избягаш от него. Когато порасналите дъщери разкарат гаджетата за седмица и поканят родителите на семейна почивка - това си е направо връщане в миналото. А когато почивката е в едно малко крайморско градче, което си се мъчил да забравиш, значи то неустоимо те вика при себе си.
Но срещу съдбата не може да се роптае - новичкият, лъскав хотел е пораснал точно на трийсетина метра от мястото на моето старо, позабравено поделение, където отбих военната служба.
Нещастният полк е закрит преди повече от петнайсет години и разрухата властва в него. Даже,  докато се разхождахме в градчето, чухме клюката, че есента щели да го бутат окончателно. Реституция или приватизация, все еднакъв резултат. Ще се открие нов свободен парцел, за да израсте бързо в него поредния огромен хотелски комплекс.

Може би нещастното, обраснало и разрушено поделение ме е викнало да си кажем сбогом? Или отминалата преди три десетака младост иска носталгично да напомни за себе си?

Няма значение! Когато миналото отново дойде на власт не трябва да те е страх, а да се обърнеш с лице към него.

 -2-

Разправял съм на фемилито много истории от моята служба. Затова още с пристигането отиваме там. Щрак! - бърза снимка пред  Портала, който едно време беше границата между Службата и Цивилизацията. А днес е само почернели листове от очукана, ръждива ламарина. И вратата на Контролно-пропускателния пункт (за по-лесно Ка Пе Пе), която две години мечтаехме Уволнението да отвори с вълшебната си пръчка. А днес зее отворена за окончателния край.

Още снимка до оцелялата частица от щаба. По-нататък жените не ме пускат да припаря. Прилича на джунгла, в която обраслите дървета и храсти надничат през избитите прозорци и сринатите покриви на складове и класни. Погребали са под разноцветния килим на забравата и стрелбищата, и музея, и спомените какво е ставало тук. Тревата надминава човешки бой и може само да подозираш колко боклуци и стъкла дебнат в нея, нападали от разрушените от времето и вандалите сгради. 

Извеждат ме безапелационно навън, въпреки протестите ми. Това ли беше всичко? Не вярвам.
Един от любимите ми поети беше казал, че строгите фасади са лицемерни, а истината е в "задните дворове" на живота и спомена.
Аз знам къде е задния двор на моя полк. Там, при транспортния вход, непосредствено до караулното. И в сънните часове на морската предутрин, когато милите ми жени спят, се промъквам към него. 
И тук желязната порта е  провиснала и почерняла от ръжда. Но още е цяла. Остава само да си припомня младежките години и да се покатеря по вехтите, скърцащи железни пречки. За да се върна в миналото.

-3-

Пътеката до плаца е изненадващо чиста. А той е почти непокътнат, сякаш застинал във времето. Прозорците на спалното помещение от тази страна не са изпочупени или откраднати и отразяват лъчите на изгряващото слънце с някак матова, странна светлина. 
Чувствам се на особена сцена. Знам, звучи налудничаво, но ми се струва, че именно някой като мен е чакал умиращия полк. Един бивш истински войник, не като съвременните еврогейчета, поне веднъж за последно да замарширува и запее на празния, изоставен плац преди окончателната разруха.
Няма да го разочаровам. Изпъвам снага. И почвам бодро и уставно марша на армията:

Не щем войни и битки нови,
но щом врагът потегли в бой,
ще го посрещнем ний готови
и в тоя бой ще падне той!

"А така, стар армейски редник!" - сякаш ме поощрява шепнешком плаца. Изпъчвам напред валчест корем, повишавам тон и удрям здраво подметки по вехтия асфалт за рефрена:

Бойци, бойци, без страх и без умора!
Бойци, бойци, ний крачим в дружен строй!

-4-

...... За роден край, за родните простори,
за мир за труд, за мир за труд, готови сме за бой!

Дявол го взел, някой пее с мене! И крачи редом с мен!
Само секунди ми трябва да осъзная, че аз съм отново съм двайсетгодишният редник Ицо Манев, който марширува в занятията по строева подготовка на родната батарея. И гласът ми някак нелепо ентусиазирано се извисява над всички останали, които мрънкат по задължение на поредното  брилянтно обучение. Как се е случило това чудо? Аз ли го предизвиках? Не, не сега е времето за размисли.

- Шопе, не се натягай! Нашивките на мен ги дадоха, не на тебе! - просъсква злобно в ухото ми "ухото" на ротата младши сержант Петков.
Отминавам без отговор репликата на доносника и подмазвача, който планини от низости обърна, за да докопа длъжността  командир на отделение. 

Най-напред отново да свикна с обстановката. Като начало с миризмата. С неподправения аромат на трийсетина потни мъжки тела, некъпани от седмици. Уви старият казармен лаф: "Въпросът с банята е решен - баня няма да има!" не е каламбур, а жестоката действителност.
Да прибавим и неустоимото ухание на униформите с цвят и мирис на човешко ако, колоритно титуловани "въшкарници". Който е намислил да облича войниците в тоя подобен на шаяк плат - дано и след тридесет години, и във вечността покой да не види! Та, униформите имат уникалното свойство да поглъщат всякакви отпадъчни миризми и да ги съхраняват грижливо, напук на всички опити за пране.
Да прибавим към красотата и тежките военни обувки или "цинтарите". Натежават ми на краката и леко обърквам крачката.

- Манев, не разваляй строя! Пак се цепиш от колектива! - бърза да ме порицае ротния командир.

Сега е мига да се обърна към него и да си припомня дебелеещата, голобрада, но иначе добродушна физиономия под фуражката от миналото. Ленко или Шкафа, както му е прякора, е млад човек, но с прогресивно разширяващ се диференциал под офицерската куртка. Не толкова глупав, нито толкова злобен като мнозинството шапкари. По-скоро ленивия му нрав на огромна, трудно подвижна мебел го е накарал да потърси удобната и добре платена служба под пагона.

- Мисля си за изчезналата ми книга, другарю лейтенант - отвръщам безстрашно. - Вече трети път някой от батареята ми краде книга и я гори при отпадъците.
 - Десет минути почивка за по цигара! - неочаквано обявява ротния.
След това с жест ме привиква при себе си:
- Подсети ме, Манев, подполковник Камбуров те вика в "политиката". Нали утре ще има внезапна проверка на танковата рота по политическа подготовка. Отивай, освобождавам те от строева. Вземи ключа от класното, изчеткай панталона и лъсни чепиците. След десет минути да си там! Само .... не казвай на подполковника за кражбата. Аз ти гарантирам, че ще е за последен път да ти изчезва книга.

Гаранциите на ротния съвсем не ме успокояват, нито утешават, че ще плащам поредната "изгубена" книга от библиотеката в троен размер. Но поне ще се махна от глупавото набиване на крак и монотонното припяване.

 - Шопе, ние ше трамбоваме, а ти пак се ската! - стрелка ме още по-злобно Петков.

- Ами да те пратят теб, младши сержант! С твойте две нашивки може пък да скалъпиш две изречения! - отговарям с усмивка.

Наоколо се чуват смехове. Петков злобно сумти, но не възразява. Защото  е истина. Нали тук, в казармата се срещнах за първи път лице в лице с неподправената човешка интелигентност. С оная полуграмотната Петкова простащина, в която не можеш да посочиш "север" на картата и не знаеш какво означава СССР. Но си толериран и повишаван, понеже дебнеш другите, донасяш на началството каквото е било или не е станало. И завиждаш и топиш най-много по-умните от тебе, с някакви амбиции в живота. Петков и доста от моите аверчета по служба не са завършили и десети клас, полуграмотни не могат да вържат два лафа на кръст. Те инстинктивно играят баснята за лисицата, която обявява недостижимото грозде  за кисело. Ненавиждат книгите, познанието и всички, които имат нещо общо с тях. И фактът, че някой като мен не само е завършил средно образование, ами и ще следва висше, им действа като на червения флаг пред бика.

-5 -

С облекчение затварям вратата в мрачното класно на батареята. Почти не поглеждам очуканите шкафове и маси. Безкрайно досадни са ми и огромните табла по стените с разни чаркове на оръдията.
Трябва да се осъзная от рязката промяна на времето. И да си припомня практично някои военни навици. Най-първо стария способ на проверките. Когато някой генерал пожелае да направи "внезапна проверка" започва голяма подготовка в поделението. Или се маже и чисти ако генералът е тиловак. Или се сформират сборни групи от най-добрите според съответната проверка. От всички роти и батареи се подбират най-печените стрелци, или строеваци, или приказвачи като мене. Представянето е на прилично ниво, генералът и комисията - доволни. Сигурно и те се догаждат, че ги лъжат. Че утре ще изпитват за народа и партията не танковата рота, а сборен отбор на бъдещите висшисти в полка. Но понятия като почтеност и чест не се котират в тези среди. Всичко е измама, че всичко е наред.
После, поуспокоен си мисля, че прехода във времето си има и положителни страни. Поне ще видя Политиката или Заместник-командира по политическата част на полка подполковник Камбуров като млад. Един от малкото разумни офицери, който привиква определени хора като мен не само за изпити пред висшето началство. Той умее да работи с хората, да предразположи към разговор, да се посмеете на някоя шега, да обсъдите книга или филм. Нееднократно е споделял с нас, че презира колегите си - затъпели и оскотели от строевата служба. А подполковника го чака генералщабна академия, издигане на пост в Министерството, живот в столицата. Но той още не знае това. И брани своя  различен свят в пределите на поделението. Тоест закриля такива като мен, колкото му е авторитета и чина, а той никак не е малък. Май завърших службата без ден арест само заради неговата закрила. И най-злобните офицери омекват, когато им се обясни как действията им са идеологически неправилни от гледна точка на социалистическия морал. И преглъщат наказанията само и само да не се компрометират пред Партията-майка и нейния жрец в полка - Камбуров.
Вероятно за изпита той е повикал и останалите приети за висше образование в полка. От близо сто и двайсет човека кадрови състав такива сме само петима. Някак приятно ми става, че видя отново Адаша, Ненкича, Пената, Петрото... Нали след вечерна проверка се събираме именно петимата в закътания кабинет на Политиката. Под закрилата на падащия мрак си говорим за бъдещото следване, майтапим се с тъпите образи под фуражките, дето ни командват. Понякога просто мълчим и мечтаем заедно. Мечтаем как в един хубав ден ще дойде Уволнението, за да разтвори дверите на Ада и да ни отведе към светлината на „Алма Матер”. Тогава ще се върнем в истинския свят с родния дом, близките, нормалните хора, хубавите момичета.

- 6 -

Затварям вратата на класното, обръщам се и едва не се сблъсквам с наистина хубава жена. Не, не е мираж, просто стоим и се гледаме с кака Милка Лавкаджийката. С очите на петдесетгодишния зрял мъж мога по различен начин да и се насладя. Погледът ми обхожда изящните крачета, синьо-зелената почти ефирна рокличка, добре подчертаните Венерини дарове под ширналото се деколте и пестеливия грим пак в синьо. А кака Милка няма нищо против да я оглеждат и да събира мъжките погледи.
- Ицо, веднъж да ме погледнеш като истински мъж! – топи се от удоволствие се тя. - Иначе ужким си столичанин, пък все навеждаш глава като се разминаваме.
Обществена тайна от военните филмчета и поеми е, че офицерският и сержантски състав даже нощем, в сънищата си, служи на дълга и Отечеството. Заради това логично е през деня да набляга доста повече на материалните неща - яденьето, пиеньето и за десерт чуждите жени. Шапкарите кажи-речи без изключения изневеряват на половинките си винаги щом падне. А жените им връщат по същия начин - слагат им рога по-дискретно или по-явно при удобни случаи. Без да ме интересуват клюките в поделението за две години чух не една история за изневери, скандали, смешни и не чак толкова смешни сражения на интимния фронт. Но приключението на кака Милка, дето и предстои да преживее след няколко месеца, беше от най-зрелищните. Та значи, хубавата лафкаджийка кръшкала на мъжа си - старшина в полка,  с едно младо лейтенантче от разузнавателния взвод. Двете страстни гугутки си свили любовно гнезденце, тоест имали си квартира за размяна на ласки. Ала в миниатюрното градче нищо не остава скрито. И скоро "доброжелатели" осведомили съпруга и точно кога и къде може да свари на калъп невярната си половина и любовника. Старшината взел приятел, храбро разбил вратата на апартамента и сварил любовчиите в доста деликатно положение. Разбира се, разразил се сканадал, преминал от викове и ругатни в спонтанна юмручна разправа. Макар и само срещу двама лейтенантчето се справило прилично. Понесло доста удари, но и то успяло да нанесе такива и да счули ръката на разгневения съпруг.
Излагацията обаче бе толкова публична и голяма, че се разчу до щаба на армията. Тогава за нула време командироваха злополучния коч-Казанова в още по-малко поделение в още по-голяма близост до границата. А кака Милка със седмици идваше на работа цялата синя, ама не от сложения грим.
- Ицо, ще кажеш ли дума? Защо все се правиш, че не ме виждаш? - продължава да кокетира тя пред мен.
- Не знам - промърморвам нервно. - Може би не обичам въртиопашките, дето постоянно изневеряват на съпрузите си.
Усмивката на Милка се стопява за секунда и тя някак уплашено се свива. После потегля бързешком към лавката без да ме погледне повече. Чакат я още много секс и бой, но погледнато философски, това чака всички ни през идващите тридесет години.

- 7 –

Свивам в алеята покрай варосаните стени на складовете на път към политическия кабинет. И неочаквано писклив глас пронизва  ухото ми:

- Редник, сто-ой! Мирно!

Лошо! Замислен между това дето се случва, дето е било и ще бъде, за тоя пусти кръстопът между миналото и бъдещето, съм се хванал в мрежата на Паяка. Паяка си има име - капитан Паязов - началник-щаб на полка. Пъчи се пред мене с ръста на джуджето Хаяско, тънък, сбръчкан, белокос и отровен като дебнещ жертвите си паяк. Всъщност от гледната точка на петдесетгодишен мъж бих могъл да му съчувствам. Паязов, въпреки добрата си военна кариера, поради невероятния си чар и благ характер, е останал неженен дълго време. Накрая взел за съпруга вдовицата на друг офицер с двете момичета от първия брак. Направил още две момичета и сега живее в служебния апартамент с пет жени. Смазан и побеснял от претенциите и капризите им, често изгонван от къщи, си изкарва злобата на беззащитните войници. Крие се ъглите, а когато някой нещастник мине в близост да него и не го забележи, следва разплата. Сега ще я изпитам върху себе си:

- Манев, покрай турски гробища ли минаваш или покрай висш офицер! - извисява фалцет Паяка - Вместо да  козируваш на по-старшия се разхождаш като хашлак по софийските улици!

 - Не съм Ви видял, другарю капитан! - мъча се да обясня.

- А, не ме видял! Това е намек, че съм дребен ли? Или ми е малък чина? Знаеш ли какво следва за такова провинение?

Знам добре. Паязов раздава арестите щедро като своята непрестанно извираща злоба. В карцера не може да ме вкара, въоръжен наряд даваме през ден. Но току-виж утре съм осъмнал  отново подстриган гола глава. Нужни са екстрени, моментални мерки!

- Знаете ли какво следва, другарю капитан? - пристъпвам към него. - Вие не знаете, но аз ще ви кажа какво следва трийсет години напред.

Паязов е смаян до дъното на гениалното си офицерско мозъче. Гледа ме невярващо, никой друг не се държал така. Всички бягат през глава още щом го зърнат на хоризонта. Използвам момента:

- Значи за мен следва Уволнение след няколко месеца. После най-хубавите години на следване в Университета, където ще си намеря умна и хубава жена и ще си имаме близнаци. И животът ще е труден, но общо взето щастлив. Ще живея в столицата, ще напиша двайсетина книги, някои от тях за тъпата казарма. И ще се изкарвам хляба с ума си, дето не можахте да ми го вземете тук.

- Манев, това не ме интересува... Пиши си книгите там, чети си ги. Аз и във  военната школа учебник не пипнах и пак ме произведоха - несигурно започва Паяка.

- Но Ви интересува какво ще стане с Вас нали?  - не го оставям да се осъзнае.- На Вас ще дадат една голяма звездичка и ще Ви повишат в майор. После ще ви пенсионират набързо и ще закрият това бутафорно поделение, дето има бойна задача да задържи врага по разчет цели четиринадесет минути. И ще завършите безсмисления си живот в служебната квартира на това загубено село в Прованса, в гробището до циганската махала.

Май попрекалих! От чисто човешка гледна точка… Не че го лъжа. Вчера със семейството нали се разхождахме в градчето. Пък аз следвам изстраданата мъдрост на мъжете, навършили петдесет. Те трябва да зяпат хубавите мадами наоколо, но след завършване на определената възраст не е зле да се позаглеждат и в телеграфните стълбове. Току-виж намерили познати физиономии там. Вчера се загледах в таблото с некролози. И зърнах две познати имена. Една пожълтяла от времето и дъжда жалейка припомнше, че преди пет години бил починал майор Паязов бивш началник-щаб на местния полк.

А сега, след като имах неблагоразумието да споделя находката, остава да се надявам. Споменах, че мисленето не е силната част от личността на капитана. Очаквам първосигнална реакция и Паяка не ме разочарова:

- Хм, това за звездичката не беше лошо. Рапортът за повишението е вече на бюрото на командира. Да го разпише и догодина чакам…

Манев, ти откъде знаеш, нали е служебна тайна?
И пръстите, пардон пипалата, на Паяка с несравнима нежност галят звездичките на пагона. Ако търсим Нещото, което военните любят най-много на света, това са именно те. Вместо отговор вдигам неопределено рамене.

 - А гробището не ни е до циганската махала. Кметът вчера ми викаше, че щели да го местят там след няколко години, щото се напълнило. Много знаеш за редник, Манев… Да не би Камбуров да ти приказва тия неща? Ще му кажа аз как не е хубаво така, нищо дето е по-старши.
Ама това четиринадесетте минути не е вярно! Понижава бойния дух на полка, на саботаж прилича! Ако се запънем с воинска доблест и себеотрицание, до последна капка кръв, и двайсе минути може да издържим!
Ех, винаги ще се смея на военната простотия - в миналото, настоящето и бъдещето! Спонтанното ми веселие обаче съвсем не развеселява офицера.

- Марш при Политиката щом те е викнал! – безапелационно разпорежда той. – Но не мисли, че се е разминало. Утре искам на плаца, преди развод и пред всички да ми набиеш крак от десет метра и да козируваш! Точно по Устав!

И… Манев… ти на голям мъж се направи, бе! Я се виж каква си хилка, а близнаци щял да избачка! Иска ти се…
С крива полуусмивка Паязов свива по съседната алея в търсене на нови жертви.

- 8 -

А на мен ми става безкрайно тъпо. Не заради утрешното публично унижение, преживял съм много такива – точно по Устав. Изведнъж усещам, че не искам да виждам подполковника – млад, жизнен, усмихнат. Да, вторият некролог, който зърнах вчера бе именно неговият. Правоъгълното парче хартия сухо ме осведомяваше, че съм закъснял с 40 дни да изкажа последна почит на прочутия генерал Камбуров. И малко дни вповече да го сваря жив и да благодаря за всичко на един от малцината хора с фуражки, които съм уважавал и ще помня с добро. Толкова за честните, умни и доблестни офицери, дето се прескачат по страниците на поръчковите военни романи и киноленти, ама в реалността се срещат толкова често, колкото и негрите-албиноси.
Нещо не се радвам и на срещата с бившите ми набори – бъдещи висшисти. Може би защото си спомням годините след казармата. С двама-трима се видяхме за кратко. Но общите теми и разговорът се изчерпваха за четвърт час. Осъзнахме бързо колко малко общо имаме помежду си. Май ни сплотяваше само ненавистта към тъпанарите наоколо с "въздух" под фуражките. Толкова и за вечната мъжка дружба, родена зад казармените стени.
Всъщност какво търся в това измерение на времето? Да откриеш романтика във войниклъка е все едно да пресяваш за капки роса в помийната яма. Лъжливата военна романтика е за наивниците, които цъкат удивени край лъскавите паради. Или за пресметливите женички, които предпочитат законните им съпрузи да са с месеци по лагер-сборове, а те свободни да се радват на живота с останалите мъже.
Умиращият полк някак ме подмами със спомени за младостта. Но аз знам как дойдох, значи знам и обратния път

 - 9 -

Свивам към  транспортния изход. Някаква сянка обаче пребягва пред мен. Това не е хубаво. Обръщам се без колебание:

 - Петков, доноснико гаден! Следиш ли ме?
Разбрал, че е разкрит,  негодникът излиза зад ъгъла:

 - Той, ротния ме прати да видя къде отиваш и дали изпълняваш точно заповедта. Ама ти не отиваш при Политиката, а към караулното. Да знаеш, ше те докладвам.

 - Докладвай бе, гнидо проклета! Олигофрен нашивчест, дано старшина те направят! Цял живот в униформа да ходиш и насън да козируваш, фатмак смотан! – кълна с наслада.
Същевременно си правя сметката, че докато тъпия натегач намери ротния, докато пристигнат на място, аз ще съм минал през Портала.
Младши сержантът, пребледнял и объркан, вместо към плаца се насочва към съседната алея. Май сбърках! Ако намери там Паязов нещата отиват на зле. Лошо, ето го! На трийсетина крачки зад мен се появява дребната фигура, а Петков доволно кръжи около нея.

   - Манев, къде си се запътил? – крещи Паяка.
Неопределено измърморвам нещо и соча с ръка караулното. Това ми спечелва още няколко метра. Паязов се поколебава, после нарежда нещо и послушкото потегля след мен. Кучкарят пусна песа  да дебне – лошо!
Забързвам ход, Петков също. Отминавам вратата на караулното и понеже място за заблуда вече няма, се затичвам. Петков също. От тази страна на времето вратата е все така здрава и висока. Но млад и пъргав, катеря се скоростно по железните пречки.

 - Другарю капитан, Манев бяга от поделението! – искрено потресен пищи Петков.

 - Манев, полудя ли? Военен съд и дисциплинарна рота не ти мърдат! – издига фалцово кресчендо Паяка и забравил началническото достолепие също се затичва, колкото го държат крачетата.
Усещам как единият ми ръкав по закона за всемирната гадост се е закачил за една от червените петолъчки на върха на оградата. Винаги съм проклетисвал тоя шаячен, прогнил плат. Много лошо! Петков и офицерът приближават, но още имам време да се изтръгна от капана. Сега всичко зависи от реакцията на началник-караула само на няколко метра от мен.

 -10-

В двора на караулното помещение кротко дреме на пейката старши сержант Кътев с естественото прозвище Катъра. Всъщност той това прави и през цялото време на съществуването – спи. При Катъра безбрежната тъпота и ленивото овчедушие са подходящо допълнени с особено тежък, непрекъснат, почти мъртвешки сън. Пикантните слухове разказват как Кътев къртил безгрижно и безпаметно, докато скъпата му съпруга изневерявала с популярен офицер на нейната половина от брачното легло.
Но това са казармени легенди, сега по-важно е как ще реагира на виковете старшината в този момент. Кътев мъчително, с неохота отваря очи. Сънено, някак занесено, прекрачва през вратата на караулното. После, чул в просъница, че някой бяга, с летящ плонж поваля и затиска с тяло тичащия към мен Петков.
Браво сержант! Служебна благодарност, Къти! Смътно си припомням как преди тридесет години тоя неудачник, осмиван от всички, ми бе някак симпатичен. И при проверка на караула всячески се опитвах да го събудя. Няколко пъти успях и той ми бе искрено благодарен.
Петков неистово се гърчи под туловището на старшината и сочи Портала и мен. Капитанът също притичва задъхан. Но аз вече съм прехвърлил краката оттатък. Погледите ни се срещат и те разбират, че са на губещата страна. Не успяха да ме спрат сега, както не успяха и преди тридесет години.
Защото може да облечеш тялото на човека в униформа, но не и душата му. Можеш да му отнемеш месеци и години, но не и ума му. Може да го пращаш в ареста, но не и да го лишиш от Уволнението и  свободата.
Ръкавът на униформата се раздира с неприятно пращене, но за мен това е най-сладкия звук на света! Политам надолу….

 -

11-

…..и се стоварвам на разбития асфалт. Със скъсан ръкав на блузата и ожулени глезени, но в своето си време. С преживените петдесет и отгоре лазарника, ала и с всичките прочетени и написани книги. С белите коси и стоте ми кила, но и с всичките мигове в Цивилизацията. С единствения мой истински живот.
И с двете ми дъщери-близначки, които забързано идват към мен. И ме започват отдалече:

 - Тате, що за детински номера? – негодува едната. – Пробваш тайничко да се промъкнеш в поделението, а след това се мяташ обратно през портата като преследван от рояк призраци. Какво, бездомни кучета ли те подгониха?

- Да, „Кучетата на войната” от песента на „Пинк Флойд” – отвръщам замислено.

-       Прекрасен литераторски отговор, от който всичко ти става ясно – не се стърпява и другата. -  Като рече песен, чухме те как почна някаква лицемерна песновка от казармено време уж за мира, труда, пък то излезе тупаника накрая. После…. Сякаш не пееше сам, чуваха се разни гласове…

- Какви гласове? Просто ехо от празните сгради. Ехо от едно тъпо униформено минало, дето ще го бутнат в скоро с всичките му призраци. Да си вървим, милички!

На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците….

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие....

През железопътната линия

                                                                                                 На Пламен Костов

Сядаме, приятелю. Няма значение, че заведението е от скъпите, обещал съм да черпя. Ще отпием от бутилката винце, нали в него е истината, и ще ти разкажа една история. То ти си ми един пияч, фабриките за алкохол ще фалират, ако чакат на тебе, ама нейсе... Не, не съм те повикал за финансови анализи и съвети по цените на пиенето, икономисте! Седи сега, отпусни вечно смятащата душичка, отпивай бавно и слушай.

Историята е по-интересна и истинска от филм. От оня филм в стил италиански неореализъм, дето семейството за една нощ си вдигаше дом в бедняшкото гето, че да не му го съборят лошите полицаи.

Значи, навремето след войната, родителите на баща ми дошли в столицата, барабар с цялата сурия отрочета. Това място край железопътната линия било забравено от бога, властите и хората. Пущинак, кал, само сградите на фабрични цехове вият от машините и комините бълват гаден пушек. Само дето точно тук, в промишлената зона, било мъничкото свободно жизнено пространство за прокудените. Вдигнали новата къща на дядо през лятото, царевицата да я скрие. А когато безпощадната есен оголила истината, незаконната постройка била вече свършен, в бяло измазан факт. И си стоя жива, здрава и непобутната десетилетия след това.

Още я помня като на черно-бял калейдоскоп. Ниска, колкото един бой царевично стъбло, само керемидите се смеят подигравателно с червеното отгоре. Една единствена широка стая с двете огромни легла по ъглите. В средата също така внушителна маса, като център на домашното огнище. До прозореца печката думти и хвърля пламъчета по тавана. Портретите на прадядовците по стените, някак изкуствено оцветени, мязащи на литографии. Така и не им запомних имената....

А дворчето малко, ама спретнато по всички български обичаи. Двата реда ягоди от едната страна на неравната пътека от циментови плочи. От другата страна на пътеката, свряно до неизменната ограда от дървени тараби, важно се пъчи коритото на дворната чешма. Лозата е опряла гръб отстрани, вишните веят клони и върхове високо, до облаците сякаш. Ама какви вишни бяха! Сладки и ароматни като елексира на живота! От центъра чак идваха хора и молеха да си купят, истински били.

В тази къща като безгрижен фърфалак бях истински щастлив, но както се случва при всяко щастие, без да осъзнавам това. Катерех се безстрашно по дърветата, ровех подобно мишок в малкото сайвантче отзад и си играех с многобройните цветни чашки по рафтовете на вехтия шкаф. Или просто четях книжка на двора, опрял гръб на тарабите, и с часове гледах и слушах отминаващите влакове.

Нататък знаеш как беше. Нали и ти като мене си ми чепат и жизнен продукт на бедняшката махала. Баща ми и майка ми се уредиха като младо семейство с нов, панелен апартамент оттатък линията. Пораснах и доста по-рядко се отбивах в старата къща отвъд. Баба и дядо си отидоха млади, като баща ми. Къщата опустя, остаря изведнъж и кварталът се промени.

Железопътната линия го беше спасила от нашествието на панелните чудовища. След това при демокрацията и заводите фалираха, оголиха пространство. Напук на логиката някогашният забутан квартал се превърна в апетитно място в близост до разрастващия се център на столичния град. И на мястото на старите, незаконни и схлупени къщета  се нароиха нови кооперации и луксозни заведения с перфектни разрешителни, блестящи фасади и високи етажи.

Да, правилно си разбрал, приятелю! Никога не съм се съмнявал в твоя аналитичен гений. Така е, на мястото на тоя ресторант, в който седим, беше двора на моята дядова къща.

Не, казах ти, не ща лекции по пазарна, нечовешка икономика! Хич не ми пука за миграцията към големите градове, икономическата необходимост, цените и покупко-продажбите на недвижимите имоти!

Кажи, в какви пари на квадратен метър ще ми платиш онова детство в малкото дворче? За каква валута ще оцениш шума на отминаващите влакове – отначало силен като младостта, после затихващ бавно, бавно по релсите като ехото на живота?

Сега ако се надигна и отворя задната врата на ресторанта ще се озова пак там....

Грешка, в задния двор на заведението с нахвърляните щайги и счупени бутилки ще се намериш ти, невернико! Аз ще открехна дървената порта и ще прекрача по пътеката от напукани плочи. Ще погаля листата на вишните и ще намокря пръсти на дворната чешма. Ще пристъпя по-близо до дома и там пред прага ще ме чакат баба, дядо и татко. Нали така ги сънувам кажи-речи всяка нощ, откакто се помина баща ми – млади, някак щастливо и прощаващо усмихнати. Но още не съм достоен да ида при тях, затова ще се обърна обратно, за да потъна сред подредените като войници царевични стръкове и отново да се върна в сегашното....

Вярно, може би просто съм вече стар и пиян. Твоята чаша е наполовина пълна, бутилката пред мен окончателно празна. Но като казах чаша, знаеш ли, сетих се нещо. Пазех у дома една от бабините чаши, от стария сайвант. Миналата седмица не можах да я намеря и попитах жените в къщи. Всички гузно вдигаха рамене, само съпругата нещо промърмори, че била вече много вехта и напукана. Тъй и не можах да я открия. А вчера ровя за портфейла в якето и чашката ми надува джоба там! Същата, бабината, ама беше като нова и хич не беше напукана.... Ако щеш вярвай, ще ти я покажа щом искаш! Това си е чисто рационално доказателство, че и аз съм закрачил към миналото. Защото в някой хубав ден и то по-рано, отколкото очаквате всички, аз ще се върна там. Ще прекрача прага на старата къща и ще прегърна всички изгубени близки, за да остана при тях и да бъда вечно, безмерно и безкрайно щастлив.

Дай ръка, приятелю! Не е случайно, че тебе избрах да ме придружиш дотук. Знаех си, че само облегнат на твоето прагматично рамо ще мога да премина през железопътната линия, да се върна през времето в другия свят. Ти придържай здраво, пък аз ще ти разправям как Боре Макаренко (викахме му Макаренко, щото лежа в пандиза) се бе проснал смертелно поркан върху линията. Не, не те плаша, бащата го спаси в последната минута преди мотрисата да го смаже! Истинска си е историята като всичко, което ти разказах...............