Успя да ме разплачеш. Днес имах тежък ден. Успех утре !!!

Не би трябвало да има сълзи, Поли! Ами това е първи клас! Сега трябва да се радвате всички - деца, учител, родители! Изминали сте най-трудния етап! Утре (днес) се опитай да се заредиш с най-бодри мисли, да изживееш чувство на удовлетвореност, да очакваш, че наесен децата са изпълнили твоите съвети и заръки за ваканцията:) Да се вълнуваме е нормално, но най-добре е да се настроим философски! Е, ще си призная и аз от вълнение какво направих миналата година на 24 май - като никой път (от 34 годишния ми опит). Просто сложих сценария в "бизнес"-чантата ми, но реших, че не ми трябва точно този ден и си тръгнах към училище с "офциалния" екип, т.е.само с дамска чанта. Като стигнах в училище .... се сетих. Стратегията ми беше - да се овладея и най-искрено да кажа пред всички, че децата трябва сами да разчитат на себе си, защото ... учителката им ... забравила опорните листи. Какво стана? Ами стана така - малчовците леко се позасмяха, гостите - също, и всичко мина "по мед и масло". Просто те се мобилизираха. Бяха супер! И за мен нямаше причина да се разплаквам! Но всеки от нас е различен! Чувствайте се така, както ще ви бъде най-добре! Успееееееееех!!!

http://www.slide.com/r/2lQ-oGn93j_tpVFKdwkJlGsZfLkK5cGj?previous_view=mscd_embedded_url&view=original

 http://www.slide.com/r/kFMe5GzvyD9JA1JnKjKDQ-bw2q4plfxa?previous_view=mscd_embedded_url&view=original

 Галя, благодаря! Написах го импулсивно. Много ми помага блога в случаи като този, защото, когато споделиш чувствата си с хора, които те разбират, това до голяма степен действа успокояващо.

Ика, желая ти много радост и лека работа днес и до края на годината.

Роси, отдавна ми е ясно, че ние с теб сме от една порода. За една учебна година много силно можем да се привържем с децата, а когато станат четири…, и на мен не ми се мисли. Със сигурност сълзите са неизбежни.

Русче, и аз ти желая успех днес и по-малко сълзи заради тримесечната раздяла с дечурлигата.

Ели, големи кукли са твоите питомци! А моите, ако трябва да ги сравнявам, поразително ми приличат на котенца (като тези тук, например) - много са милички и много добрички.

Хубава стратегия си използвала, разчитайки на свежото си чувство за хумор, което имаш и което на мен много ми допада.  И аз искам усмивки, празничност, веселие и отчитам като голяма слабост невладеенето си, когато силно се развълнувам и ми стане мъчно. Затова е добре да можем да тренираме техники, които да ни помагат в подобни случаи.

Поли, много ме развълнува, а като видях в колко часа си го писала, представям си колко сълзи е имало днес в твоите очите и в очите на малките ти първокласници! Но какво по-хубаво от положителните емоции - взаимна обич и удовлетвореност от добре свършената работа! Поздравявам те с последния учебен час!

Много се развълнувах когато видях клипчето и написаното от теб!  Ти както винаги си неповторима и успяваш да уловиш емоциите, които вълнуват всички ни!!

Честито завършване на учебната година!

ЦЕЛУВКИ!!!!!

Поклон към всички ПРОСВЕТИТЕЛИ!!!

Късметлии сме с детската обич, Поли. Затова и сълзичките в очите ни ще ги има при всяка раздяла. Весело лято!

Сълзите от споделена обич са красиво нещо. Развълнува всички с тази публикация, Поли! Някъде четох твое споделяне как си направила сайт на начален етап /държа да отбележа-огрооомен труд, огрооомна придобивка! /. Но никой възрастен не е казал нищо.Няма и да кажат.Причини много.Но понякога децата са по-мъдри и без думи дори, казват всичко важно.

  В такива моменти често си мисля:  колко професии дават охолен живот, лукс, удобства. Но колко ли от тях подаряват  такива чувства?  И си казвам, че  дори  заради дори един такъв миг, си струват всички тревоги, напрежение, проблеми... Е, ние сме си учители. Нашият вътрешен свят е на друг тип захранване.И без сълзи как!

Колеги, коментарите, прочитите, оценките говорят колко сходно преживяваме подобни моменти. Изглежда само ние си знаем защо… Ще обясня какво имам предвид.

Моето тържество мина чудесно по думите на една мама, която ми е колежка, и по мненията на няколко други майки. Но така и не възникна момент, който да ме извади извън равновесие и да ме насълзи. Цялата среща премина съвсем спокойно. Чак се замислих дали пък силните емоции не са само в моята душа… И стигнах до извода, че вълненията са си най-вече мои и на децата. Много малко родители може би са ги почувствали.

Изводът си има и добрите страни – действа в известна степен успокояващо и отрезвяващо.

Rosica Aleksandrova wrote :

Поли, как сииии?

Веднага след класното ми тържество и последващия педагогически съвет отидох да изпратя една абитуриентка, та до преди малко.

Когато излязохме от ресторанта, се загледах във вечерното небе, озарено от неоновите реклами. Беше толкова красиво, че ми се прииска да го снимам. Извадих фотоапарата и, без да преценя височината на един бордюр и без да гледам в краката си, паднах от него. Оказа се прекалено висок.

Глезенът ми се огъна като пластмасова бъркалка за кафе и в следващия миг осъзнах, че съм си навехнала крака и не мога да стана. За секунди той се затопли и при опита си да се изправя, установих, че се налага да търся опора. Малко по-късно попремина болката, но накуцвам сега.

В момента съм с бинтован крак и се чудя кога ще ми мине, за да си бъда пак пълноценен човек и да се движа нормално.

И това успях да свърша днес, Роси. Да се пребия...

Ели, такива случки знаеш ли как си ги тълкувам? Като знаци символи на съдбата, които трябва да се разчетат.

Когато един човек върви и гледа все нагоре, за да се любува на безкрайното синьо, рискува да не забележи земните опасности. И обратното, ако реализмът така ни е погълнал, че вървим, забили поглед в краката си, няма да видим красотата на безкрая и да й се възхитим.

Просто винаги и във всичко трябва да се търси мярата. Случката ме накара да стигна до следния извод:

Да не забравяме, че за разлика от птиците ние, хората, сме създадени без крила. Стремим се към височините, но възможностите ни са ограничени, защото движението ни напред се осъществява само, ако здраво стъпваме на земята.

Уф... тези сълзи... Не знам дали е от професията или просто аз съм си ревла, ама сълзите ми са вечно на клепачите. Колкото съм си усмихната, толкова съм си и ревлива. Малко ми трябва. Това е една от причините да не подготвям традиционните празници за мама (със стихотворения и песнички), защото ще си изплача очите още на репетициите, а да не говорим за празника.

Миналата вечер правихме родителска среща за отчитане резултатите от външното оценяване. При споменаването на последния учебен ден и предстоящата раздяла с децата, очите ми плувнаха. А съм с тях само от една година.

И винаги съм се чудила как един учител се разделя с децата си.

Скоро си говорихме с децата по този повод. Казах им, че е същото като да реша да осиновя дете, да го гледам 4 години у дома и в един момент неговата рождена майка да реши да си го вземе. Ще ми се скъса сърцето от мъка... Така си страдам за всеки випуск. Но това си е част от професията...

Желая на теб и твоите ученици весел празник и незабравимо лято!

Danaila Peeva wrote :

   Аз съм майка на третокласник от друг град, от друго училище. Въпреки това само заглавието на темата пълни очите ми със сълзи. Мисля си как догодина моят син и съучениците му ще се разделят с класната си ръководителка, която смея да твърдя, обожават. Мисля си и за всички други настоящи и бъдещи четвъртокласници, на които този момент предстои. И винаги съм се чудила как един учител се разделя с децата си. Е, мисля че вече знам. На въс също никак не ви е лесно.

   Преди година направих сайт на нашия клас, в който непрекъснато публикувам ваши материали. За целта чета почти всичко публикувано тук. Може аз да съм прекалено чувствителна, може да е заради възрастта, но дълбок поклон пред всички вас, които сте посветили живота си на децата!

    Благодаря ви, че ви има и честит празник!

Пази крака, тези травми не са безобидни, както си мислим!

Мила Поли, сълзите ни са винаги на очите при раздяла с учениците!...И аз си мислех, че с времето ще отшуми това силно вълнение, но то си стои и напира особено в най-важния момент! Светъл празник!...И никакви травми!

И на мен ми предстои раздяла. Моите деца продължават в 5 клас. Но не мисля да плача, а искам много усмивки. Е, ще има малко тъга и навлажнени очи, но само толкова. Все пак завършване на 4 клас е повод за радост и задоволство от свършената работа. Защо да плачем!? Аз знам, че наесен всяко междучасие ще са при мен. Ще споделят, ще се оплакват, ще се похвалят, даже ще ми пречат на подготовката за часа. Но съм доволна, че идват, защото това е знак, че съм им нужна. Все още. Винаги е било така! Сигурна съм, че и сега ще бъде.

Мили колеги, пестете сълзите си! Нали трябва да се съхраним  за следващите НАШИ деца. Те ни искат усмихнати, красиви и добри.

Успешно завършване на всички!

galja todorova wrote :
Поли, изтрих си коментара, защото... ревнах. И между многото спомени се сетих за моя ученичка, вече майка на шестокласничка, която съвсем наскоро ми писа- "... и те обичам завинаги..."

zlatna wrote :

Мила Поли, сълзите ни са винаги на очите при раздяла с учениците!...И аз си мислех, че с времето ще отшуми това силно вълнение, но то си стои и напира особено в най-важния момент!...

Поли, ето заради това си поплакваме. Качвам сканирана картичка от моя ученичка, която получих днес преди първия час и познай дали започнах! Ох, заради тези мигове си заслужава всичко!

queen_blunder wrote :

galja todorova wrote :
Поли, изтрих си коментара, защото... ревнах. И между многото спомени се сетих за моя ученичка, вече майка на шестокласничка, която съвсем наскоро ми писа- "... и те обичам завинаги..."

Ти ми припомни преди няколко години, когато извеждах випуск... И пак беше последният учебен ден, в който се разделяхме.

В класа, още от началото на учебната година беше дошло едно момченце, което по средата на годината преживя криза заради невъзможността да се впише в класа. Децата го отхвърляха заради неговите по-женствени маниери. Стигна се до там, че момчето избяга един ден от училище и беше заявило, че повече не желае да стъпи при нас.

С майка му се бяхме видели в чудо. А аз като класен ръководител, трябваше да измисля най-адекватните мерки за справяне. Реших, че се налага да работя не с детето, а с целия клас. Започнах на моите ученици да им поставям за домашно, в писмен вид, да мислят над общочовешки теми и ги задължих да посочат с какво ще помогнат на техния ученик да се адаптира към класа.

И те сериозно се поставиха на негово място. Проблемът се реши, но аз заради какво ти го разправям този случай, Гале... Заради последния учебен ден. Тогава това дете ме беше хванало за ръка, не ме пускаше и непрекъснато ми повтаряше: "обичам те, обичам те".

 Мила Поли, пресъздаденото е страхотно! А, тази история мен ме разплака, защото аз съм майка на точно едно такова момче с по-женствени маниери. Това, че е единственото дете чужденец в класа изглежда го спасява да не бъде отхвърлен от съучениците си, но така и не успява да се сприятели с момчетата.

Весела ваканция на всички вас, български учители!

А ето и есето на Джон Шлатър , откъдето, може би, идва вдъхновението за спонтанните думи.

АЗ СЪМ УЧИТЕЛ

Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове.

Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.

И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това !”