Учители, икономисти и частни индивиди или как пазарът завладя въображението ни?

 УЧИТЕЛИТЕ ОТНОВО СА НА УЛИЦАТА...

​ЗА ДА СИ ПЛАТЯ НАЕМА, МОЛЯ​

Мила Минева

         УЧИТЕЛИ, ИКОНОМИСТИ И ЧАСТНИ ИНДИВИДИ ИЛИ КАК ПАЗАРЪТ ЗАВЛАДЯ ВЪОБРАЖЕНИЕТО НИ?

            Този текст се опитва през анализ на един конкретен социален протест да провери как се конструира хегемонен публичен дискурс, как се задават доминантни интерпретации на едно гражданско действие и в крайна сметка как се изработва „здравият разум“ за политическото на съвременното българско общество? Той е опит за „плътно описание“ на синдикалните действия на учителите от есента на 2007 г., но по-далечната му цел е да провери очевидностите, които се конструират в дебата, за „гражданско“ и „социално“ действие, за полето на „политическото“ и как през тях правим света си като ефект на определени публични политики? Текстът разказва как различните социални актьори заемат определени позиции в пространството и анализира ресурсите, с които си служат, за да наложат собствената си интерпретация като легитимна. Накратко това е усилие по разбиране на политическия процес през конкретен казус, което търси онези дискурсивни фигури, които успяват да завладеят социалното въображение.

 
- ЗНАЧИ ТИ НЕ ОЦЕНЯВАШ УЧЕНИЦИТЕ СИ?!
- НЕ МИ Е КАЗАНО ДАЛИ ДА ГИ ОЦЕНЯВАМ В ЕВРО ИЛИ В ДОЛАРИ...

            Есента на учителското недоволство

            На 15 септември 2007 г. училищата тържествено откриват учебната година, но със символичен протест и лентички с надпис „Достоен труд, достойни заплати“. Това е начало на протеста, който се превръща в историческа стачка, започнала ефективно на 24 септември и продължила 40 дни, обхванала почти 100% от работещите в сектора на публичното училищно образование. Всъщност стачката се предвкусва още в края на предходната учебна година, когато синдикатите започват преговори за повишаване на учителските заплати, а учителите от Френската гимназия в София в знак на протест пишат „отличен“ на всичките си ученици. Тази предистория видимо остава без резултати, за да се подновят предупрежденията за стачка в началото на септември. Откриването на 15 септември предлага почти криминален сюжет, в който медиите проследяват кои директори изпълняват заповедта на министър Вълчев за начален час на тържествата, както и как и колко училища отбелязват символично протеста си. Следващите дни са посветени на статистики и преброяване на стачкуващите като данните на Министерството на образованието и синдикатите радикално се разминават. В седмицата между 15 и 24 септември, когато трябва да бъде началото на ефективната стачка, синдикатите настояват за преговори с правителството, а учителите предприемат символически действия – организират молебени, поетически четения, мълчаливо преподаване и протестни шествия. Министерство на образованието обаче не започва преговори със синдикатите. Вместо това министър Вълчев обикаля активно училищата и се среща с учителски колективи, за да чуе истинските искания на учителите, очевидно несигурен в представителността на синдикатите. Стратегията видимо не успява, защото на 24 септември започва ефективната учителска стачка. В продължение на 40 дни в повечето училища в страната тече частичен учебен процес – часове провеждат учителите, които не стачкуват, но те са толкова малко, че на практика учениците са във ваканция. Учителите не се ограничават само с класически стачни действия, но и всеки ден предприемат разнообразни публични действия. Протестният митинг-шествие пред Министерството става ежедневен, но той се съпровожда и с гладни стачки, искане на убежище от европейските посланици, молби към Саркози (в този момент той пристига на официално посещение в България), палаткови лагери, все-учителски хорà на централните площади в градовете, както и блокиране на кръстовища с бунтовни възрожденски песни. Не спират и молебените, организирани от стачкуващи учители и техните синдикати. В началото на стачните действия правителството и ресорният министър практически не влизат в преговори, а публичното очакване е, че всичко ще продължи не повече от три дни. През това време тече активен дебат по медиите: учителите и синдикатите формулират исканията си, политически фигури ги коментират, анализатори излагат различни аргументи по исканията и политическите предложения, но официална покана за преговори от страна на правителството към синдикатите идва едва в началото на октомври. Първият кръг от преговори продължава малко повече от седмица и приключва със скандална, случайно записана реплика на финансовия министър Орешарски – „Да разпускаме седенката“. Следва нова вълна от публични действия, политически оправдания и извинения, както и нов кръг от преговори.

            След 40 дни стачни действия, в началото на ноември стачката е прекратена, макар и със запазване на стачна готовност. В резултат от нея синдикатите отчитат като свой успех постигнатото 18% увеличение на заплатите в сектора, както и повишаване на издръжката на един ученик. Правителството пък успява да проведе една от най-радикалните реформи в сферата на училищното образование след 1989 г., а именно – предсрочно въвеждане на делегирани бюджети, нов финансов инструмент – единен разходен стандарт за ученик, по който и до сега се формират бюджетите на училищата, както и следващото от горните мерки либерализиране на заплатите в сферата.

 

- ПО-МАЛКО НЕРАВЕНСТВА! - ПОВЕЧЕ УЧИТЕЛИ! - ПОВЕЧЕ СРЕДСТВА! ...
- КОЛКО Е ХУБАВО ДА ГИ ЧУВАШ ДА ВДИГАТ ВРЯВА!...

            Учителските искания или какво означава да се говори политически?

            Съвсем в началото на стачката опозицията настоява за изслушване в Народното събрание по проблемите на образованието и застава твърдо в подкрепа на искането за по-голям процент от БВП за образование. Още на 25 септември Иван Костов, лидер на ДСБ, формулира искането като натиск „БСП да изпълни предизборните си обещания“. Той припомня предизборното обещание на БСП за повишаване на средствата за образование до 5% от БВП и за заплати на учителите, не по-ниски от средната заплата за обществения сектор. Или, казано по друг начин, лидерът на ДСБ припомня нормативната идея за демокрация, според която рационални избиратели гласуват тъкмо на базата на предизборни платформи и очакват изпълнението им като политики при спечелване на избори. Именно Иван Костов определя към този момент ниските заплати в сектора като спирачка пред модернизирането на българското образование. Народното събрание отхвърля искането за изслушване на министър-председателя, но месец по-късно, в крайна сметка, протича дебат по вот на недоверие - макар и неуспешен - за образователната политика на правителството. По време на дебата опозицията видимо застава на страната на стачкуващите. Десните отново повтарят, че искането на учителите е искане за изпълнение на предизборно обещание на първата политическа сила към този момент. Цялата опозиция по време на вота настоява исканията на учителите да бъдат изпълнени. Атаката към правителството е по всички възможни линии, които ще се опитаме да систематизираме по-долу. Първо, това е най-голямата професионална стачка в България, по определението на лидера на ДСБ, а усилието да се настрои обществото срещу стачката ще има дългосрочни негативни последствия, защото става дума тъкмо за нагласи срещу цяла професионална общност. Второ, исканията на учителите са адекватни – не само от гледна точка на предизборните обещания на БСП, което опозицията не пропуска да подчертае, но и от гледна точка на самото състояние на сферата. Образованието е заявено като приоритет, при това консенсусно, следователно е адекватно в него да има най-много инвестиции. Депутатът Любен Дилов противопоставя инвестираните в тютюнопроизводство пари на тези в образованието. Мартин Димитров от ОДС припомня обещание, бюджетният излишък да се вложи във фонд за развитие на българските деца. А Стефан Софиянски директно атакува бюджетния излишък, от който биха могли да дойдат поисканите от учителите средства за образование, определяйки го като ефект на „подтискане на доходите на населението“. Атакувана е и друга мантра на правителството, а именно – реформи. Реформите са определени или като съкращаване на училища или като напразно писане на стратегии в последния момент. Независимият депутат Минчо Христов (той ще се превърне в член на Атака в следващия парламент) открива и друг източник на средства за удовлетворяване исканията на учителите - закриване на всички извънгранични мисии на България, мораториум върху сделките за превъоръжаване на българската армия, както и от бъдещото изплащане на иракския дълг на страната ни.

            Правителството, заедно с депутати от управляващата коалиция, застава твърдо срещу атаката на опозицията. Първо, вотът на недоверие е няколко дни преди предстоящите местни избори, тоест би дестабилизирал политически страната, твърди Станишев. Орешарски също защитава, според собствените си думи, единствено стабилността на всички – бюджетният излишък - казва той - е гаранцията за финансовата стабилност, а от друга страна – увеличаването на заплатите ще отключи инфлация, която в крайна сметка ще обезсмисли повишаването на доходите. Министър Орешарски обобщава и една от стратегиите за делегитимиране на стачката със следното изказване: „Казвам всичко това, защото в момента говорим за заплати, въпреки елегантният опит да се говори за реформи.“2 Всъщност учителите се борят егоистично за собствените си доходи на цена, която обществото като цяло ще плати с финансово дестабилизиране на страната, твърди централната власт. Информационните материали, излизали по време на стачката,3 наистина създават това усещане. В медиите се говори предимно за поисканото 100%-но увеличение на заплатите, а около това са съсредоточени и експертните, и граждански реакции на учителската стачка.

            Как обаче исканията на учителите са сведени до заплатите? Както показахме по-горе в началото на стачните действия политически много по-силно отеква искането за отделяне на 5% от БВП за образование. В началото на протестните действия учителите и представителите на синдикатите атакуват политики в сферата на образованието; реално те упражняват натиск да участват тъкмо в политически процес – както в дефинирането на бюджета и приоритетите в него, така и във формулирането на образователните политики и необходимите реформи. В интервю от 26 септември Иван Игов, училищен психолог в НПМГ, формулира проблемите по следния начин:

            За голямо съжаление реформата в нашето образование не се състоя. Стачката на учителите в момента, която е с основно искане увеличение на заплатите, всъщност е само върха на айсберга и е израз на разочарованието от несъстоялата се реформа. Ако не се започне една истинска реформа в образованието, нещата ще стават още позле. (...) Така че заплатите са само върхът на айсберга, всичко което стои отдолу, за съжаление е много страшно, а учителите най-добре го виждат. Много са нещата, аз дори не знам откъде да започна – неадекватното учебно съдържание, което демотивира и учениците и учителите, лошата материална база и като капак на всичко мизерните заплати. Така учители стават или хора, които не могат да си намерят друга работа или някакви безумни идеалисти, които държат да бъдат в образователната система, защото смятат, че могат да дадат нещо на децата. Но как да даде нещо на децата човек, който е на прага на мизерията?...

            Да, от една страна заплащането трябва да стане атрактивно, а от друга да се реформира образованието. Нашето училище продължава да бъде обучилище, учебната програма е наблъскана с неща, които са излишни за учениците. Замислете се колко пъти са ви трябвали в живота тригонометричните уравнения. И докато не се реши това, докато не се даде по-голяма възможност на учителите да оперират творчески с учебното съдържание, нищо няма да се промени.4

            В същата посока в началото на стачните действия са изказвания и на директора на Френската гимназия, на учители в техни декларации, както и на представители на синдикатите. Учителите в своите собствени (он-лайн) мрежи обсъждат действията си именно като искания за промяна и защита на общия интерес. Дори повишаването на заплатите се мисли като инвестиция в качеството, тоест не като егоистична битка на една професионална прослойка, а като битка за доброто образование на всички деца. Аргументацията на учителите е, че ниските заплати водят до негативна селекция и оттегляне на младите хора от сферата на образованието, тоест повишаването на заплатите съвсем не е самоцел, а средство за привличане на високо квалифицирани хора като първо условие за качество на образованието. Това, което виждаме е цялостна критика – на учебното съдържание, на условията за работа, на статута на професията. Накратко, учителите като че ли са мотивирани тъкмо от неслучването на реформи в образованието, което непрекъснато понижава качеството му. И така в началото на учителската стачка съвсем не е очевидно, че става дума единствено за заплати, „въпреки елегантният опит да се говори за реформи“. В края на протестните действия обаче има вече ясно противопоставяне – Министерството иска реформи, докато учителите се борят за собственото си статукво. И така основният въпрос е как властта успява да монополизира „реформаторската“ инициатива и да остави на учителите единствено битката за заплати?

            Всъщност властовите политически фигури успяват да употребят политическото в неговото популярно разбиране, за да го превърнат в обвинение към публичните действия и да делегитимират стачката. Станишев е първият, който заговаря за политическо дестабилизиране, за действия в полза на нечии партийни интереси. Обвинението в политизиране се повтаря не само от властта, но и от независими анализатори,5 което го превръща в особено мощен мотив. А то служи и на подкопаването на синдикатите през подозрението, че те действат не като защитници на трудовите права на учителите, а скрито защитават нечии политически/партийни интереси.

            Съвпадението на стачката с подготовката за местни избори съвсем не е без значение. Кметове, претенденти и общински съветници активно участват в публичния дебат, за да използват позициите си по стачката като предизборен капитал. Най-любопитна, а и най-добре представена в медийното пространство, е реакцията на Столична община. И Йорданка Фандъкова, заместник-кмет по образованието, и Бойко Борисов, кмет и кандидат за втори мандат към този момент се изказват в подкрепа на учителските искания. Кметът Борисов, от една страна, защитава местната власт, определена като работодател на учителите, доколкото 80% от училищата са общински. Става дума за директен сблъсък между Станишев и Борисов. Дни по-рано Станишев се е опитал да обърне протестите срещу местната власт, изказването на Борисов, от една страна, подчертава солидарността му с исканията на учителите, а от друга оправдава местната власт, която не е работодател, а преразпределител на средствата от бюджета и директно атакува Станишев за манипулация на проблема.6 Много по-рано страна по спора става Фандъкова. Още на 13 септември, когато все още се очакват протестните действия, тя коментира изнесените данни за заплати в сектора – 444 лв. е средната брутна заплата по данни на Министерството, а в интервю Фандъкова заявява, че 63% от учителите получават под 370 лв. и добавя: „Мисля, че няма човек, който да смята, че това заплащане е достатъчно и че исканията на учителите за по-високо заплащане са несправедливи.“7 Заместник-кметът коментира и липсата на стратегия за развитие на образованието, а предложени и предприети до тогава политики – като въвеждането на диференцираното заплащане - определя като „отделни стъпки“, които не могат да дадат необходимите решения на проблемите в сферата. Става ясно, че и опозицията, и претенденти за властови позиции застават в подкрепа на учителските искания. Междувременно учителите пък издигат искане за оставки на Вълчев и Орешарски. Накратко, съвпадението на няколко паралелни процеси успява да свие разбирането за „политическо“ до „партийно“; наместо обсъждане на политики в публичното пространство се създава усещане за партийни битки за различни властови позиции.

            Обвинението в политизиране, разбрано тясно като партизиране, постепенно се превърна в най-сигурния начин да се блокира публичният протест в България или поне той да се лиши от обществена подкрепа.8 Става дума за няколко процеса, които протичат едновременно след 1989 г. и които съвсем не са специфични за страната, а са по-скоро локални версии на глобални тенденции. Нека започнем от първата мощна идеологическа фигура на „прехода“ - с изработването на разбиране за „гражданско общество“. Гражданското общество се конструира като нормативно понятие, което трябва да опише безкористното действие на свободно сдружили се граждани в защита (или за налагане) на някакъв интерес, който е отвъд техния собствен.9 И още нещо, гражданското действие винаги се мисли като насочено срещу държавата, но по аналогия и срещу публичните институции като такива. Едновременно с това разбиране за „гражданското“ протича процес на делегитимиране на политическото и подкопаване на доверието в модерните публични институции. Участието в избори, най-базовият политически акт в демократични общества, непрекъснато спада, заедно с доверието в традиционните партии, политическите деления и публичните институции. Накратко, в момента, когато в България трябва да се изработва рамката на демократичното общество, всъщност самата демокрация е подложена на тежки критики. Анализирайки този процес, Розанвалон определя новата политическа рамка като демокрация на надзора (Розанвалон, 2012). Тук, още от времето на социализма, подозрението към политическото е реално усилено, а недоверието към убличните институции задълбочено, преди да се изработят и вкоренят демократични правила и процедури в политическата игра. И още нещо - подкрепата на силен граждански надзор на институциите, дискурсът на корупцията и антикорупционните политики и инициативи успяват да актуализират с нова енергия познатото още от Алеко „всички са маскари“. Именно така политическото и политизирането започват да действат като стигма и всяко гражданско действие убедено се разказва тъкмо като не-политическо,10 а привиждането му като политизирано автоматично го отпраща в полето на користното и защитата на частния интерес. Учителите, доколкото споделят този тип разбиране на политическото,11 започват да се оправдават и да бягат от искания, които могат да бъдат определени като „политически“, което ги затваря в полето на синдикалното искане за заплати.

            Силната подкрепа, която учителите получават от опозиционните партии още в началото на протестните действия и, както видяхме, дори преди тях, всъщност блокира шанса на учителите и гражданите да дадат нови разбирания за политическото. Партиите се оказват подготвените говорители на политическото, а в предизборна ситуация всеки политически аргумент се чете именно като позиция в полза на една или друга партия, а не като опит да се предоговори общият интерес. Затова не е изненадващо, че наместо да говорят политически, учителите се оттеглят от този дискурс и заплашват да блокират дори базовото демократично действие – гласуването – като излязат от избирателните комисии; вместо да дадат нови интерпретации, те радикализират отказа си от участие в политическото. Когато политическият дискурс се оказва окупиран от други актьори, учителите се фокусират върху друг тип ресурси, а именно синдикалните. Това не е политически протест (въпреки че иска оставки на политически фигури), а професионална стачка, която се бори за условията на труд, тоест има чисто синдикални искания – така накратко можем да разкажем другия тип интерпретация на протеста.

 

УЧИТЕЛИТЕ НА УЛИЦАТА
- ЗА ДА НЕ ПРИКЛЮЧАТ УЧЕНИЦИТЕ НА УЛИЦАТА

            „Синдикален башибузук“12 или легитимно ли е колективното представителство?

            В самата подготовка на учителската стачка започва първата атака срещу нея, която по реторика е индиректна. Атаката е насочена срещу синдикатите, като че ли в защита на учителите. Още през пролетта на 2007 г. синдикатите започват преговори с правителството, дори заплашват с действия, които да провалят края на учебната година. През май не се стига до това, единствено Френската гимназия в София означава протеста си с „отличен“ за всичките си ученици, но без подкрепата на синдикатите. Следват административни действия срещу гимназията, които довеждат и до уволнението на директора. На фона на тази предистория, към която трябва да добавим само официалното въвеждане на правилата за диференцирано заплащане на учителите, в началото на септември Министерство на образованието обявява, че започва директни разговори с учителите в цялата страна. Просветният министър изказва публично съмненията си, че синдикатите могат да говорят от името на учителите със следното сравнение и оценка: „Това Янка Такева да говори от името на учителите, е все едно аз да говоря от името на ловците и риболовците, понеже съм ловил като малък с пръчка риба. Това е изключително комично.“13 В този момент, няколко дни преди символичното начало на протестите и в очакване на ефективна стачка, медиите припомнят предишни синдикални протести, завършили с неуспех. Същият материал на в. Сега припомня за стачката през 2005 г., която завършва с компромисно споразумение, разцепване на стачкуващите и искане на оставките на лидерите на двата профсъюза. Информацията е публикувана под заглавие „Дежа вю“. Наред с нея е изложена и актуалната ситуация, в която отново става дума за напрежение между учителите и синдикатите и дори за идея, започнала от НПМГ за създаване на алтернативен синдикат. Аргументът за тази алтернатива е нежеланието на учителите да възпроизвеждат синдикалния акцент върху заплатите, но въпреки че това е ясно формулирано, говорителят на учителите не успява да постави нов фокус: според медийното съобщение алтернативното искане е за единен класификатор, според който да се определят съответните възнаграждения, тоест отново разговорът се оказва сведен до заплатите. Вестник Стандарт пък публикува още на 18 септември аналитичен материал под заглавие „Спасете от Янка учителите“. Владимир Йончев, автор на коментара, припомня, че синдикатите са „издънили“ поне 5 стачки и са направили гилдията „за смях“. В материал „Учителската дилема - свобода или салам. Досега стачката на даскалите винаги се оказва чудо за три дни“ отново във в. Стандарт авторът на материала, заявявайки съчувствието си към учителите, всъщност атакува синдикатите:

            „Малко преди да започне ефективната учителска стачка, моя позната, майка на първокласник, каза: „Пак ще трябва да викаме бабата за три дни“. Защо само за три, попитах. „Ами те повече няма да издържат“. По това си приличат всички учителски стачки у нас, по какъвто и повод да са вдигани - винаги се превръщат в чудо за три дни.“14

            И припомня нещо, което ще се окаже важен аргумент в публичния дебат, а именно, че учителите „не носят реален приход на никого“, но върху икономизирането на публичните аргументи ще се фокусираме по-нататък. Ден след началото на ефективните стачни действия медиите публикуват и социологическо изследване на „Алфа рисърч“. В този контекст ни интересува една малка част от него, а именно отношението към синдикатите: „С най-голямо неодобрение и сред учителите, и сред родителите се ползва синдикатът на Янка Такева. 71 на сто от столичните преподаватели са против гилдийния профсъюз“, гласи информацията във в. Стандарт. И така синдикатите провалят стачки, мнозинствата не им вярват и най-вече те защитават корпоративен или партиен, но не и публичен интерес. В предаването „Здравей България“ по Нова ТВ Харалан Александров изказва именно тази теза:

            Стачката на учителите се прицелва в много тесен сегмент и не се появява интересът на обществото. Интересът на учениците, на децата са напълно изключени, а в крайна сметка те са потребители на образованието. Общо взето конфликтът е заключен между две групи – учителите и властта, които отстояват своя корпоративен интерес, каза Александров. По думите му „това не е същинско гражданско действие, а е изцяло контролирано, в някакъв смисъл манипулирано и със сигурност монополизирано от елитите на синдикатите.15

В това интервю се задава и един предстоящ обрат – оказва се, че именно Министерството, говорейки за реформи, защитава публичния интерес. Двете страни в дебата изглеждат ясно очертани – една гилдия се бори за корпоративните си права, едно министерство защитава „нашите“ права. Иван Кръстев пък в интервю по БНТ, публикувано от в. Стандарт на 28 септември също поддържа тази метафора на гилдията. Заглавието на материала е „Учителите научиха урока на шофьорите“. Либералният икономист Георги Ганев пък формулира по следния начин изпълнението на учителските искания за по-високи заплати:

            Една непроизводителна, дори много зле произвеждаща система ще получи наплив от свежи данъкоплатски пари за себе си - това е изключително лош урок за всички останали.16

            И така, през тези примери виждаме как независими анализатори, критикували преди правителството, конструират образа на една гилдийна битка за собствените ù пари. Любопитното тук е, че този независим и експертен дискурс всъщност поддържа разказа на централната власт за учителската стачка, което успява да усили аргументa и да му придаде статут на истинност. От самото начало на протеста Станишев коментира учителските искания именно като противопоставя различни професионални общности и социални разходи. Ако се увеличат средствата за образование, то трябва да се намалят средствата за друга сфера. Министър-председателят Станишев и финансовият министър Орешарски постоянно повтарят този рефрен, питайки дали да вземат от пенсиите или от здравеопазването, за да дадат на образованието. Всъщност стратегията на противопоставяне е основна за справяне с протестните действия и тя работи на различни нива. Станишев и Орешарски противопоставят съсловия в началото на стачката. На 14 септември, тоест преди символичното начало на протестните действия министър-председателят казва „когато учителите искат по-високи заплати, трябва да се чуе мнението на лекарите, и обратно“.17

            Министър Орешарски пък формулира още по-радикален аргумент – наместо да противопостави синдикалните искания в една сфера на друга, той конфронтира учителските искания с финансовата стабилност, тоест с интереса на обществото като цяло. Накратко, синдикатите не просто защитават частния интерес на учителите, твърди властта, но те го правят за сметка на общия интерес.

            И ако това са политически тактики за минимизиране на обществената подкрепа и за аргументиране на отказа да се изпълнят исканията, то гражданските реакции, главно на либерални икономисти, са още по-радикални. Тяхната стратегическа цел е като че ли да подкопаят самата възможност за защита на колективен професионален интерес. Доколкото те са склонни да представят пазара като свободно договаряне на частни индивиди, то синдикалните действия могат да бъдат разбрани единствено като изкривяване на трудовия пазар, доколкото предполагат определени колективни условия на труд.

 


УЧИЛИЩЕТО ТРЯБВА ДА ПОДГОТВИ УЧЕНИЦИТЕ ДА СЕ СПРАВЯТ С БЪДЕЩЕТО!
- ТАЗИ ГОДИНА ЩЕ ИЗУЧАВАМЕ ПРЕДИМНО "КЛЕТНИЦИТЕ" ОТ ВИКТОР ЮГО...!

            Кои учители заслужават високи заплати или как се разглобяват колективни права?

            Делегитимирането на синдикалните искания стратегически върви към разглобяването на една колективна идентичност. В предприетите синдикални действия всъщност всички, работещи в сферата на средното образование, се опитват заедно и солидарно да извоюват права за съсловието като цяло. Толкова силно е колективното действие, че учителите веднъж дори отхвърлят споразумение, получило предварителното съгласие на синдикатите, защото то удовлетворява частично исканията на учителите, но не и на другите хора, заети в сектора. От друга страна, повтарящият се рефрен в медиите, наред с признаването на ниското заплащане, е различаването на учителите. Анализатори и журналисти устойчиво делят учителите на „кадърни“ и други, а министрите (както Вълчев, така и Станишев и Орешарски) говорят за „най-добрите преподаватели“. Често референцията е към предложената стратегия за въвеждане на диференцирано заплащане в училищата, по която се споменават бонусите, достигащи до 30% от заплатите. Според цитираното по-горе изследване на „Алфа рисърч“ именно „кадърните и всеотдайни учители“ заслужават по-високи заплати. Мнението на родителите, както според социологическото проучване, така и според Ева Борисова, представител на една неправителствена организация, канена от медиите като говорител на родителите, е за обвързване на заплатите с качеството на преподаване, а оценката на това качество е ниска.

            Всъщност именно в тази перспектива има огромно разминаване между учителите и останалите социални актьори, които публично интерпретират синдикалните действия. В интервю за в. Дума Пенка Малинска, натрупала вече публичен престиж като директор на Френската гимназия в София, дефинира проблема по следния начин: „С такава заплата млади хора не можем да привлечем“18 и разказва учителския протест като битка за реформи, за сътрудничество между институциите с цел повишаване качеството на образованието.

            Синдикатите непрекъснато настояват именно на този проблем – липсата на млади хора в сферата на образованието. При подобни ниски заплати, повтарят те, квалифицираните хора нямат стимул да станат учители и изреждат липси – на учители по западни езици, информационни технологии и т.н.. Накратко, ангажираните в сферата на образованието се опитват да разкажат искането за заплати съвсем не като самоцел, а като условие за реформа и качествено образование. Министерството от своя страна също разказва позицията си като битка за реформа и качествено образование. Представители на властта – министри, заместник-министри, депутати от тройната коалиция - постоянно припомнят идеята за диференцирано заплащане. И я разказват като необходимата стъпка към качественото образование, като първата стъпка на истинската реформа. Всъщност учителите и синдикатите не се противопоставят на диференцираното заплащане – аргументите срещу него са тактически, а именно, че става дума за неясни критерии за диференциране, както и за пренебрежимо малка сума, която не би могла да има приписвания ù ефект. И най-важното нещо – това е втора стъпка, казват учителите, която може да бъде направена едва след изпълнението на първата – повишаването на основните заплати. Само че подобни нюансирани позиции в публичното пространство се свеждат до съпротива на промяната, което превръща Министерството в истинския реформатор. Още няколко стъпки водят в тази посока. В началото на стачката Станишев обявява пакет от стратегически мерки за реформа в образованието. Те не засягат исканията на учителите и съответно синдикатите не ги подлагат на обсъждане. Само че чрез този пакет от мерки правителството започва да си конструира образ на актьор, искрено загрижен за образованието. Още един епизод е значим, а именно доклад на независими експерти, финансиран от ЕС и внимателно проследен, както от Станишев и Вълчев, така и от министър Орешарски. Заглавието, с което в. Дневник съобщава за доклада гласи „Образованието вече спъва перспективите пред България“.19 Към материала има и информационно каре: „Не е моментът да се вдигат заплатите“. Всъщност докладът твърди, че средствата за образование, влагани в България са значително по-ниски спрямо други европейски страни, но акцентът на материала подчертава не това, а ниското качество на средното образование. Позицията на МВФ пък подкрепя ужаса от предстояща инфлация при вдигане на заплати в публичния сектор, както и необходимостта от промяна на заплащането при промяна на ефективността на труда; или, казано по друг начин, заплати срещу реформи.

            И така, правителството излиза с ново предложение, този път изговорено от министър Орешарски – повишаване на заплатите при 25% съкращения на учителите. Синдикатите отново отхвърлят предложението и го критикуват като несъстоятелно. В продължение на цялата стачка правителството непрекъснато предлага – започва се с екзотичното предложение на министър Петър Димитров за въвеждане на данък образование и продължава с предложения за увеличения на заплатите поетапно с 10%. От гледна точка на публичния образ обаче именно правителството изглежда като активния партньор в диалога, загрижен за откриването на решение; синдикатите като че ли упорито охраняват първоначалната си позиция - изправени пред радикални предложения, встрани от исканията им, те са принудени да реагират по-често с „не“, отколкото с добавяне на аргументи за преговори (реално и те смекчават исканията си – от незабавно към постепенно, от 100% към 30% увеличение и т.н.).

            Не трябва да подценяваме и символическите ресурси, с които си служат стачкуващите учители. Действително формите на протест са изключително многообразни – те пишат писма на Саркози, искат икономическо убежище от западните посланици, пресичат кръстовища (както правят „зелените“ младежи в техен собствен протест по-рано). От друга страна, преобладаващите форми са други – молебени, „бунтовни“ хора, четене на възрожденска поезия. Ежедневният митинг пред Министерство на образованието в София има една устойчива форма и тя е на хорото. Всъщност учителите се опитват да впрегнат националната реторика в своя полза и не успяват да разкажат действията си нито като социална критика, нито като форма на социална солидарност. Единственият дискурс, който се използва като легитимен за формулиране на колективни искания, остава всъщност националистическия. Това не означава, че учителите не опитват да си служат с други средства - например да разкажат действието си като „гражданско“, да демонстрират битката именно като загриженост за публичния интерес, но тази реторика остава слаба. Има и анализатори20 в медиите, които изговарят тъкмо такава интерпретация на учителските действия, но въпреки това самото понятие за солидарност и социална критика изглежда делегитимирано. Боян Знеполски предлага да мислим слабостта на този дискурс като неочаквано наследство от времето на социализма – всъщност утопическият характер на режимите и забраната за публична критика блокират както изработването на език на социалната критика, така и делегитимират самата идея за критически социален проект.21 На фона на това наследство би трябвало да добавим и начина, по който се конструира разбирането за гражданско общество – като асоциация на свободни и частни индивиди. Фокусът тук е върху индивиди, а съвсем не върху асоциация. Всъщност „преходът“ не успя (или не опита) да изговори нов тип разбиране за солидарност, вместо това усилията бяха по формирането на индивиди, които действат пазарно и егоистично, единствено от гледна точка на частния си интерес. Именно затова се оказва изключително трудно колективното действие - и то на институционализирана професионална общност - да се разкаже като гражданско. Отделни частни лица, събрани през социалните мрежи, като че ли по-точно отговарят на формираното разбиране за и очакване от гражданското общество. Отказът на учителите да се индивидуализират всъщност усилва атаките срещу тях и подпомага делегитимирането на професионалната битка. Нека да дадем само един пример: анализ на учителската стачка от Татяна Маринова, публикуван във в. Дневник.22 Авторът е представен като бивш директор и учител, каква е Татяна Маринова към момента на статията си остава неясно. И така текстът започва показателно: „Учителската гилдия е глезеното дете на прехода.“ Всъщност изненадващо начало, защото консенсусът, както изглежда в медиите, е друг, а именно, че заплащането на учителите е мизерно, образованието – лошо, недостатъчно финансирано и нереформирано. Оказва се обаче в този парадоксален поглед отвътре-отвън, че от тази ситуация на мизерия и липса на реформи печелят именно учителите. И авторът продължава:

            „Така повечето пропиляха времето за усъвършенстване и се превърнаха в пазванти, неудовлетворени от нарастващата агресивност на подрастващите.

            Първи омагьосан кръг - повечето учители са неможещи и незнаещи и не отговарят на потребностите на децата от обучение в информационното общество и възпитаниците им показват явно отношението си към училището с незачитане на правила, норми и авторитети и дори с прояви на автоагресия.

            Втори омагьосан кръг - достатъчно оценки и изводи за качеството на образованието се направиха, но управляващите пипат с „мека ръкавица“... Учителите затъват в собствената си безпомощност да дадат конкурентно образование, а младите не желаят да стават учители. Така професията се обезкърви, няма свежи идеи, няма дързост, всеки устрем категорично и на мига бива смазван от масата неудачници. Същите тези безлични хора години наред пробутват на обществото сурогат, а не образование.“

            Авторът предлага и изход от многото омагьосани кръгове, за които разказва статията, а метафората, която използва е силна – гангрената се лекува с рязане. След като е разказала учителите като лоши, мързеливи и некадърни, Татяна Маринова предлага пакет от мерки, които включват, както повишаването на заплатите, така и въвеждането на диференцираното заплащане и увеличаването на натовареността. Този текст е само пример за фигурите, през които се подкопава професията „учител“ и които се появяват в най-разнообразни контексти. Отново в Дневник, този път в текст на колумниста Бойко Пенчев,23 написан в подкрепа на учителските действия, работят сходни фигури – „мързеливите“ и „кадърните“ учители са разграничени, а за реформата е отговорно Министерството, защото системата по условие е „консервативна“ и може да се промени само „отгоре“.

            Неочаквана подкрепа за този негативен образ на учителите дават старите елити. На специална пресконференция академик Антон Дончев застава срещу стачката, обвинява учителите за спада в качеството на образование, подчертава, че „много от учителите знаят по-малко от своите ученици“ и „От сутрин до вечер говорят само за пари…“.24 В сходна посока е и текстът на Любомир Левчев25 - с изобилие от библейски метафори, които сравняват учителите с Учителя, авторът твърди следното: „Истинските учители нямат моралното право да стачкуват.“. Тези високи моралистки реакции на прозаичното искане за заплати, съвсем неочаквано се римуват с най-мощните интерпретации на учителската стачка – тези на либералните икономисти.

 


- СЪКРАЩАВАМЕ ВСИЧКИ ДЪРЖВНИ СЛУЖИТЕЛИ ОТ ОБЩЕСТВЕНИТЕ УСЛУГИ...

- А ОБЩЕСТВЕНИ УСЛУГИ БЕЗ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ СА НЕЕФИКАСНИ И ПО СЪЩИЯ ПОВОД ГИ ПРИВАТИЗИРАМЕ...

            Да оформим предложението, така че да е просто и директно

Така завършва Милтън Фридман едно свое изказване, почти манифест, за приватизирането на образованието. Институтът за пазарна икономика го превежда и публикува на сайта си в чест на годишнина от рождението на Фридман в края на 2006 г. Всъщност архивът на ИПИ е изключително любопитен и показва ангажимента на този икономически кръг с реформите в образованието в посоката, начертана от Фридман. Съвсем накратко, Милтън Фридман споделя вярата си, че единствено образование, основано на пазарна логика може да даде не просто качествен образователен продукт, но и да се справи с негативните социални тенденции, които вижда в съвременния свят. Пътят към приватизацията на образователната услуга минава през ваучера – единен универсален ваучер, който ще създаде конкуренция сред училищата и съответно ще повиши качеството на образованието.26 И така, има диагноза на проблема и решение на ситуацията, както и един ПР-бонус – как да спечелим подкрепата на мнозинството за радикална приватизация на училищата.

            От 2005 г. ИПИ трайно се ангажира с лобирането тъкмо за такава реформа в образованието – въвеждане на ваучерна система, приватизация на училища и съкращаване на учители. Интересното е, че ваучерната система или финансирането на принципа „парите следват ученика“ се превръща в основна част от образователната реформа, залегнала в предизборните програми на почти всички партии. В продължение на две години различни експерти от ИПИ повтарят публично тази идея за ваучери, подкрепяйки я с разнообразие от данни. Например, те изчисляват, че бюджетните пари за образование непрекъснато нарастват, а качеството – или се запазва или спада. Изводът е, че наливането на пари в една система не води непременно до повишаване на качеството и дори, че няма връзка между бюджетните разходи и постиженията на учениците, както показва и международен доклад. Решение обаче има – ваучерна система, която ще създаде конкуренция, лошите училища ще бъдат принудени да се закрият, а добрите – ще бъдат стимулирани да станат още по-добри. Друг проблем е съотношението между учители и ученици – учителите нарастват, а учениците намаляват, казват от ИПИ, и цитират съотношения по доклади на Световната банка. Отново има решение на проблема – ваучерна система, която естествено ще регулира съотношението между учителите и техните ученици. И така в продължение на няколко години реформата придобива ясна форма – ваучери и децентрализация, или казано по друг начин, икономизиране на образованието и оттегляне на държавата. Всъщност интересното е, че тъкмо тази визия за реформа започва да се припознава като единствената възможна реформа, всяко друго предложение за промяна не се нарича реформа и дори се критикува като консервативно запазване на статуквото.

            Ваучерите, децентрализацията и икономизирането на образованието се оказват подръчни решения, независими от дефиницията на проблема, според либералните икономисти. По препоръката на Фридман те са дефинирани просто и ясно, повтарят се често и започват да изглеждат като магическа рецепта. А най-важното е, че обещават „естествено“ решение на проблемите – единствено публичните институции трябва да извършат усилие по собственото си оттегляне, а след това пазарните механизми естествено ще повишат качеството на образованието.

            Още на 18 септември, тоест преди ефективното начало на стачката, в. Дневник публикува анализ на Димитър Чобанов от ИПИ под заглавие „Учителите – по-високи заплати, същото образование? На пазара на учителски труд трябва да действа пазарен механизъм“. В анализа авторът минава през основните интерпретативни линии на предстоящата все още стачка, а именно – повишаване на заплатите при реформа в сектора. Ясно излага и реформаторската рамка – оттегляне на държавата, въвеждане на ваучери и конкуренция между училищата и учителите. Има и още едно условие пред изпълнението на учителските искания:

            Нарастването на учителските заплати трябва да се случва при промени, които гарантират ограничаване на общите разходи за средното образование, които повишават ефективността и подобряват резултатите. В противен случай отново ще продължи наливането

на средства, което ще означава високи държавни разходи и данъци за финансирането им, което вреди на дългосрочните възможности за стопански растеж.

            Всъщност предпоставката, че тъкмо ограничаването на бюджетните разходи ще подобри резултатите, не е аргументирана, а взета на доверие. И втората, също важна очевидност, че високите данъци вредят на стопанския растеж. Това е мантра, която повтарят, от една страна, независими експерти по икономика, а от друга – правителството много успешно си служи с нея. В публичния дебат повишаването на данъците фигурира като безспорна и очевидна заплаха, която не се нуждае от обяснение.

            Обвързването на учителските заплати и реформата, и по-важното икономизирането на образованието се налага като най-мощната интерпретация на учителската стачка. Анализирайки публичния дебат виждаме, че през различни интереси и позиции, най-много социални актьори предлагат тъкмо тази интерпретация на образованието. Независими либерални икономисти, неправителствени организации на родители, представители на бизнеса и работодатели и не на последно място политически властовите актьори всъщност успяват да зададат тази доминираща интерпретация на стачката. Именно затова, тя не завършва с изпълнение на учителските искания, а с ускорено въвеждане на делегирани бюджети, единен стандарт и оптимизация на училищната мрежа.

            Последното важно питане е дали този доминиращ дискурс – икономизиращ образованието – успява да се превърне в хегемонен, тоест да спечели съгласието на мнозинството?

- БЛАГОДАРЯ ЧЕ СТЕ ДОШЛИ ТОЛКОВА МНОГОБРОЙНИ НА ДЕБАТА ЗА УЧИЛИЩЕТО...
- Ъ-Ъ-Ъ... Г-Н ДИРЕКТОРЕ, ДОШЪЛ СЪМ ДА ПОЧИСТЯ СТАЯТА...

            Не ми е ясно защо точно стачкувате!!!27

            Учителската стачка през цялото време е съпроводена с различни социологически изследвания, които проверяват подкрепата за синдикалните действия. Учителите пък организират подписки в своя подкрепа, получават писма (публикувани в медиите) от ученици и родители. В началото на стачката обществената подкрепа за исканията на учителите е висока, но от самото начало мнозинството не е готово да подкрепи стачни действия. Вече споменах, че първоначалното очакване е стачката да бъде кратка. В този момент министър Вълчев заплашва с отнемане на ваканции, преструктуриране на материала и дори с отменяне на годината. Синдикатите пък уверяват, че има начин да се наваксат изгубените часове, директори разказват как може да се действа, за да не страдат децата. Любопитното е, че след 10-ия ден на стачката ролите се преобръщат – синдикатите започват да говорят за провал на учебната година, а Министерството успокоява гражданите, че материалът ще бъде овладян. В продължение на 40 дни учениците не ходят на училище, а неочакваната ваканция създава хаос за всички семейства с деца. Постепенно подкрепата се превръща във все по-настойчиви призиви учителите да се откажат от исканията си и да се върнат в училище, а родителите се превръщат в обвинители.

            В социалната мрежа Teacher.bg с описание „Мрежа на учителите новатори“ са архивирани страници от онлайн дебат главно между учители и родители, в който учителите се опитват с писма и обръщения, както и с лични постинги да разкажат собствените си действия. В тази мрежа стачката изглежда съвсем не за заплати, става дума за цялостна критика на образователните политики, подлагане под съмнение на реформите, критика на учебното съдържание. И тук учителите запазват обаче формата на колективното действие – дори и когато спорят помежду си, има усещането за споделена професионална идентичност. Съвсем различни са реакциите на родителите. Те постоянстващо разделят учителите – на добри и лоши. Частните уроци се превръщат в средоточие на критиката, обвиненията в мързел и некомпетентност са изключително популярни. Всъщност родителите постоянно връщат учителите към заплатите и ги обвиняват, че говорят за пари. От друга страна, родителите настояват за въвеждане на пазарни принципи в сферата на образованието.

            Ако смятате, че не сте оценени – моля, има пазар на труда опитайте да се пласирате ! Няма кой да Ви назначи и това много добре го знаете ! Има добри учители , но те носят на гърба си „псевдо учителите“ Затова трябва да се съкратят тези дето влизат в клас защото друго немогат да работят.

            Стачката за мен и за 90% от гражданите се дължи на придобития Ви мързел и нежеланието да работите. Моля не обсебвайте вниманието ни с това!

            УЧИТЕЛИ, КОМУНИЗМА И СОЦИАЛИЗМА ОТПАДНАХА КАТО ЦЕЛ В ОБЩЕСТВОТО . ИКОНОМИКАТА СЕ РАЗВИВА НА ПАЗАРЕН ПРИНЦИП ! НЕ ВИ ХАРЕСВА ЗАПЛАЩАНЕТО, РАБОТОДАТЕЛЯ или каквото и да е ПРЕКРАТЕТЕ ТРУДОВИТЕ СИ ДОГОВОРИ . Има хиляди млади хора завършили университета и ще започнат работа.

(30.09.2007)

            Аз работя в частно предприятие, че кой ще ни позволи да вдигнем стачка? Ако не си доволен -търси си друга работа. Действително учителите подготвят за децата ни , но напоследък и качеството на образованието е под всякаква критика. 90% от учителите дават частни уроци. Тази година съвсем се „улях“, един урок струва 30 лв. На децата и родителите им просто се показва,че без частен урок е невъзможно нито да кандидатстваш някъде ,нито да разчиташ на високи оценки. Почти няма деца ,които не ходят на частни уроци. Освен това учителите работят на половин работен ден, по два-три месеца имат отпуски всяка година,така че вашето положение не е най-тежкото в тази държава. Прекратете това безобразие!

(01.10.2007)

            Като цяло всеки смята труда си за изключително важен. Между учителите сигурно има и много добри. Истината обаче е, че отстрани погледнато изглеждате немотивирани хора, които предлагат една некачествена услуга, за която искат „достойно“ заплащане.

(04.10.2007)

            В заключение, докато се борите само за заплати, все ми е едно дали ще ги получите. Ако решите да се борите за реални реформи, които ще подобрят образованието на детето ми, ще се боря с вас. И не само аз.

(12.10.2007)

            Стачкуват те, но въпросът е, че тези хора, наричащи себе си учители се борят за собствени блага. (... )И с какво толкова тези педагози биват изтощавани-цяло лято ваканция(лайф), през учебна година 89% от учителите в страната ни не взимат навътре професията си и дори вече не „изпяват уроците“.Мисията им е да седят и да поставят оценки на ученците. (...) Защо не стачкуват против мизерните условия в някои училища?

            Защо не стачкуват за тежкия учебен план на учениците от по-долните класове?Защо не стакуват против излишните матури?Защо не покажат, че наистина за загрижени за образованието, а не за собствения си джоб. (...) Това не може да са учители, това са меркантилни хора, забравили за достойнствата и жертвите на тази професия.

(10.09.2007)

            Учителите не успяват да наложат собствената си интерпретация на протестните действия и да убедят обществото, че битката е за по-високо качество на образованието. Защото предлагат алтернатива, която изглежда като запазване на статуквото. Те се позовават на миналото, на Възраждането, на колективната солидарност. Освен това не предлагат прости и ясни решения. Всъщност учителите не успяват да влязат в новия пазарен дискурс, за да го използват за собствените си цели и не успяват да изработят достатъчно мощен нов дискурс за социална критика. Родителите противопоставят цялата логика на пазара, на индивида, на частния интерес срещу действията на учителите. През анализ на публичния разговор около учителската стачка можем да видим липсата на работеща, ефективна идея за социална солидарност, която би могла да удържи дотолкова фрагментирано общество. Трябва да премислим социалните въпроси по нов начин, твърди Рознавалон (Rosanvallon, 2000), защото светът е дотолкова променен, че са подкопани базови условия на модерната социална солидарност. Социалната държава може да функционира, доколкото гражданите споделят усещането за колективни условия на живот, за споделена колективна съдба. Съвременният свят обаче функционира по-скоро през социалното въображаемо на свободния, необвързан индивид, който флуидно управлява собствената си съдба. Светът дотолкова се е усложнил, че обществата вече си представят всяка позиция като уникална, несводима до друга и в този смисъл публичните сфери, конструирани като колективна застраховка, вече не могат да изпълняват функциите си. Именно затова Розанвалон твърди, че новите форми на социална солидарност могат да възникнат не през актуализиране на нещо старо (всъщност това правят синдикалните действия), а през нов тип гражданска идентификация с определено общество. Това, което виждаме през учителската стачка е, че публичните говорители - в мнозинството си - са се отказали от усилието по въобразяване на обществото по нов начин. Силната фигура в публичния дискурс е тази на индивида, който отвързан и автономен, избира живота си. Или,ако добавим перспективата на Бауман, ще видим елити, еманципирани от националните територии, без интерес към откриването на нови социални спойки в рамките на националната държава (Бауман, 2000).

 


ПРЕМИЯ ПО ЗАСЛУГА ЗА ДИРЕКТОРИТЕ НА УЧИЛИЩНИ ЗАВЕДЕНИЯ
- НЕ С ТОВА ЩЕ МОГА ДА ПЛАТЯ ЛИПСВАЩИТЕ МИ УЧИТЕЛИ...

            След стачката

            Година след стачката в. Дневник публикува информация в цифри какво се случва в българското образование – заплатите са нараснали, учителите са намалели, броят на училищата – също, започнали са да се формират по-големи паралелки, а учителите под 30 години са 5%. Липсват учители по информационни технологии и чужди езици. Диференцирано заплащане има, а делегираните бюджети са довели до допълнителна диференциация не по качеството на преподаването, а по големината на училището. Нараства броят на отпадащите ученици, но пък училищата в големите градове се справят много по-добре през системата на единния стандарт. Това са тенденции, които се запазват и до днес, а новите проекти за реформи на Министерството продължават и задълбочават логиката на пазара и оттеглянето на държавата от сферата на образованието. А в публичното пространство все още не се появява силна критика на икономизирането на живота. Пазарът продължава да владее въображението на частни индивиди с обещание за „естествено“ разрешаване на всички проблеми, а про-пазарните политики и оттеглянето на публичните институции изглеждат легитимни. В станалите вече класически анализи на „тачеризма“, Стюърт Хол се опитва да покаже как работническата класа в Обединеното кралство подкрепя политики, от които няма интерес, тоест разказва как „дясното“ завладява популярното политическо въображение. Една от фигурите, през които това се случва успешно е на „вездесъщата“ държава. Държавата, разказана от дясно, присъства твърде много, натрапва ни норми и действия, предопределя живота ни и в крайна сметка ограничава свободата ни. Освен това същата тази мощна държава не успява да ни гарантира качество на публичните услуги, които трябва да ни предоставя. Анализирайки десния дискурс по отношение на образованието Хол (Hall, 1976) показва как залепването на няколко аргумента – спадащо качество, липса на ефективност, насилие в училищата, не-практически ориентирано образование, – плюс усещането за икономическа криза, всъщност създават констелация, в която именно „десните“, про-пазарните решения стават популярни. Просто защото предлагат едновременно спасяване от силната държава и решаване на специфичните проблеми без допълнителни ресурси и усилия. От края на 70-те до днес се е усилило единствено подозрението към публичните институции, към рамката на представителната демокрация…

- КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ОБУЧЕНИЕТО ПО "МЕДИЙНА ГРАМОТНОСТ"?
- УЧИШ ДА ПРЕВРЪЩАШ ОБЕЩАНИЯТА НА МИНИСТЪРА В СЪКРАЩЕНИЯ НА РАБОТНИ МЕСТА...

БЕЛЕЖКИ

1 Бюджетът на училищата към този момент се определя от формула, която отчита от една страна броя на учениците, а от друга – реалния брой на преподавателите.

2 Цитирам по http://lubamanolova.info/analizi/2007/420-------

3 Изключително полезен е архивът на фондация Пайдея, който събира информациите от всички печатни и електронни медии по време на стачката.

4 Игов, И. (2007) Да си учител е скъпо хоби. В: Агенция Фокус, 26.09.2007.

5 Виж например: Бакалов, И. (2007) Учителската стачка се размириса на политика. В: e-vestnik, 12.10.2007.

6 И Борисов се намесва. В: в. Монитор, 8..10. 2007.

7 Фандъкова, Й. (2007) 63% от учителите получават заплата под 370 лева. В: Агенция Фокус, 13.09.2007.

8 Почти няма публични действия в България, които да не са обвинявани в политизиране. Виж например обвиненията около протестите за шистовия газ.

9 Книгата на Петя Кабакчиева (2001) Гражданското общество срещу държавата, представя изследване тъкмо на този тип разбиране за гражданското общество и вкореняването му в българската реалност.

10 Виж в тази посока анализите на Дичев и Спасов в: Новите медии, новите млади.

11 Тук се позовавам на фокус-групи, проведени в рамките на проекта „Нация и гражданство“ с ръководител доц. Петя Кабакчиева.

12 Това е определение на синдикатите, дадено в Народното събрание при вота на недоверие.

13 МОН готви контраудар на учителските синдикати. В: в. Сега, 12.09.2007.

14 В. Стандарт, 25.09.2007.

15 Александров, Х. (2007) Стачката на учителите не е гражданско действие, а монополизирано. Информация от интервюто с Харалан Александров, публикувана на сайта на агенция Фокус, 26.09.2007.

16 Дадат ли на учителите ще скочат цените. В: в. Стандарт, 04.10.2007.

17 bTV - Новините | Дата: 14ти Септември, 2007 г., публикувано на сайта на Пайдея.

18 Пенка Малинска: С тези заплати млади учители не идват. В: в. Дума, 15.09.2007.

19 В. Дневник, 16.10.2007.

20 Виж например: Денков, Д. (2007) Урок по достойнство. В: в. Сега, 29.09.2007.

21 Знеполски, Б. (2011) Социалната критика в България: типология на критическите жанрове. В: Либерален преглед, януари       .

22 Учителската стачка – край на инерцията. В: в. Дневник, 26.09.2007.

23 Дясната кожа на лявото правителство. В: в. Дневник, 25.09.2007.

24 Агенция Фокус, 05.10.2007.

25 Продадоха учителската чест за 30 сребърника. Вместо букет поднасят на образованието ни стачка. В: в. Стандарт, 16.09.2007.

26 “Това изисква първо, ваучерът да бъде универсален, на разположение на всички имащи правото да изпратят децата си в държавните училища и второ, ваучерът, въпреки че ще е по-малък от това, което правителството харчи на един ученик за неговото образование, ще бъде достатъчно голям за да покрие разходите на частно печелившо училище, предлагащо висококачествено образование.“ Всъщност в тази теза има любопитна предпоставка, която ИПИ никога не коментира, а именно, че държавата харчи за образование повече от едно печелившо частно училище, което съвсем не е ситуацията в България, ако сравним парите, давани по единен стандарт с таксите на частните училища.

27 Цитатът е от форума Teachers.bg, 30.09.2007

ЛИТЕРАТУРА

Бауман, З. (2000) Живот във фрагменти. София: Лик.

Дичев, И., О. Спасов (2011) Нови медии, нови мобилизации. София: Институт „Отворено общество“.

Знеполски, Б. (2011) Социалната критика в България: типология на критическите жанрове. В: Либерален преглед, януари.

Кабакчиева, П. (2001) Гражданското общество срещу държавата. София: Лик.

Розанвалон, П. (2012) Контра-демокрация. Политиката в епохата на недоверието. София: ФХСИ/Изток-Запад.

Hall, S. (1979) The great moving right show. Marxism Today, January, pp. 14-20.

Rosanvallon, P. (2000) The new social question. Princeton: Princeton University Press.



Списание Критика и Хуманизъм




Свежи празници на всички!