- Да? - попита Дарла. Бе и малко неприятно, че някой прекъсва така приятният разговор с привлекателната непозната.
- Здравей, шефе! Насо е. Тъкмо се прибрах.
- Насо?!? Ти не си ли с Борис...

На Дарла и бяха необходими секунди да разбере какво става. Точно толкова трябваха и на Насо.

- Ясно. Ще ги оправим нещата. Само да си взема инструментите и се заемам със случая. - Насо затвори. - Хубаво е да си у дома - каза той, сякаш на себе си - Е... да се залавям.

Наско умееше да получава информация. "Всичко е до начина по който питаш" обичаше да казва той. Вероятно дори и КГБ биха завидели на способностите му да изкопчва информация, а инквицията биха отишли засрамени в ъгъла осъзнали че не разбират от нищо.

Така придобил нужната информация Насо се запъти към Левски -- квартал известен с не едно насилствени прекратаявания на животи. Всъщност Насо не беше учуден че на там се е запътил -- много хора от подземния свят се укриваха имено в панелките на Левски.

Той отби пред една конкретна. Заизкачва стълбите, защото асаньор нямаше. Дори не си правяше труда да се оглежда, просто внимаваше къде стъпва. На седмия етаж се спря пред една привдно талашитена врата. Прокара птъсти по нея. Под талашитената обвивка е криеше здрава блиндирана врата.

 - Мислим се за хитри - тихо се изхили Насо. После се зае да облепя касата и с C-4. Когато приключи позвъни.
 - Да? - чу се от вътре.
 - Здравейте, аз съм от ВиК - София. Идвам във връзка с оплакване за проблем с водопровода?
 - Проблем? Имате грешка - галсът вече беше почти до врата - Ние нямаме проблем.
 - Ей сега ще имате - извика Наско докато бягаше по стълбите на долу.

Когато се отдалечи достатъчно активира детонатора. Сградата се разтърси от взрива и почти се лиши от и без друго оскъдната си мазилка. Проклинайки и кашляйки Насо се върна на етажа. Погледна към това което преди минути беше стена. "Май малко прекалих с експлозива" помисли си и продължи навътре. Спря се за секунда и изучи размазания от блиндираната врата труп.

 - Красавец. Не е за вярване, че са успели да те докарат като мен.

От съседната стая долетя поток ругатни и Насо се усети че това е неговата стая. Отвори вратата и там беше Борис в цялото му величе и мазилка, която се беше посипала от тавана. Насо не можа да сдържи смеха си.

 - Братче и аз се радвам, че те виждам - каза Борис - но побързай с развързването, че мастиката вече се стопля. - Борис винаги умееше да се ориентира във всяка ситуация.
 - Поне пиеше ли като мен - попита Наско докато го развързваше.
 - Има само един начин да проверим.


- Глутница вълци? Не ми изглеждат много на вълци. - говореше бавно Борис докато се опитваше да си вземе нормална глътка въздух.
- Трябва да призная, приятелю, че не си загубил нищо от таланта си. Само ми се струва, че нарочно ми вземаше бройките. - поде Насо когато успя да говори най-сетне.
- Намекваш за държание, което не ми е присъщо. На мен и една жена жена ми стига. Но с повече от една е по-забавно. Въпреки че тези всичките бих ти ги отстъпил.

Няколко часа по-рано, Насо, известен като прелъстител на женските създания, беше се натъкнал на необичайно голяма група неомъжени, красиви туристки. Като мъж на място, то беше преценил, че сам няма да се справи с тях и се обади на дългогодишния си партньор в работата, както и добър приятел Борис, който беше в близко заведение.

Вечерта започна приятно - вечеря в елитен ресторант на София, запазен само за тях; после продължи страстно - в един елитен клуб, отново запазен само за тях.

Края вече беше по-малко приятен. Докато показваха забележителностите на знойните туристки и точно минаваха покрай народното събрание нещата загрубяха - туристките изведнъж им се нахвърлиха. Като едни истински мъже Насо и Борис имаха огромни трудности да ударят жена, но след няколко точни попадения по меките им коремни части, двамата приятели решиха да загърбят принципите си и за кратко време не остана изправена жена.

Понеже Насо се бе старал по-рано през вечерта да забавлява гостенките, на повечето им трябваше малко по-силен шамар, но за някои трябаваше повече. Примерно куршум. Благодарение на това "жълтите павета" вече не бяха особено жълти.

- От друга страна, Боре, кога друг път си свалял толкова много жени - попита с известна доза сарказъм Насо?
- Предпочитам и да не се повтаря. Въпроса е какво ще правим с толкова много трупове?
- Мдаа... дори и на сестра Тасева не можем да ги дадем. Пък и не всички са мъртви, или поне се надявам да не са.. И се надявам да не ми се сърдят, като дойдат в съзнание. Знаеш ли с някои от тях завързах много обещаващи приятелства.
- Сигурен съм че си го направил - трети глас се включи в разговора.
- Добре дошъл, Ванка. Жалко че изтърва купона.
- Не съм изтървал нищо. Бях отсреща и наблюдавах. Но е по-добре да си заминаваме. Губят ми се няколко туристки.
- Става ли първо да си починем малко. Тези жени ни измориха не на шега.

Иван, по прякор Ангела, беше доказан експерт в областта на химията. Сега предлагаше своите услуги срещу крупни заплащания, на тези, които могат да си ги позволят. ПАЗАЧА беше последния му работодател и разработваше за тях всякакви технологии. Най-вече такива, които ти позволяват да пиеш цяла вечер а сутринта да си по свеж от прясно откъснат лист салата. Той бръкна под сакото си и извади две епруветки.

- Пийте - каза той докато ги подаваше - до няколко минути ще сте готови...

Изтрел от снайпер прекъсна изречението му посредата. Ангела се олюля, но масивното неособено високо тяло възстанови равновесие. Вторият изтрел вече го събори на земята.

Насо и Борис не просто седяха отстрани и да гледат тъпо, както биха направили някои хора в подобна ситуация. Нито се паникоьсаха както биха направили други хора. Те преценяваха ситуацията. Хамъра на Борис не беше далеко, но дали щяха успеят да стигнат до него.

Далечни сирени ги накараха да се размърдат. Линейки, а вероятно и полиция. Трябваше да тръгват.

Насо погледна с тъга към натръшканите жени. Не искаше да ги оставя в ръцете на здравните работници. Не искаше те да са хората които ще ги гледат в оскъдни дрехи през следващите дни. Това което искаше беше да е единствения здравен работник в целия град и то само за днес, утре, а вероятно и в други ден.

Борис се тормозеше с далеч по-актуални въпроси. Нямаше как да стигнат до хамъра, ако носеха Ангела със себ си. Беше и немислимо да го оставят. А тези сирени се усилваха...

- Марш от тук - прекрати мислите им Ангела - ченгетата скоро ще са тук. Няма да е добре да ви заварят. А за мен не мислете, аз ще се оправя. - той потупа сакото си - взел съм си някои специални коктейли.

Насо и Борис обаче седяха и не тръгваха. Но когато сирените станаха тревожно близо се втрунаха. Не им беше приятно да оставят другар в беда, но нямаха друг избор.

Иван извади "коктейла" и го изпи. Беше някаква смесица от субстанции, които могат да докарат на нормален човек инфаркт, но на човек като него, с това масивно тяло и в това положение би подействал като кафе на нормален човек. До няколко минути щеше да е по-добре.

Добре че си носеше бронежилетка. Облицована с кевлар и пълнеж от силно абсорбиращ гел, тя беше в състояние да спре повечето куршуми. Оставаше само непоносимо усещане, сравнима само с удар от парен чук.

С изражение сгърчено от болка той се изправи, все още олюлявайки се. Още малко. Още няколко минутки и щеше да си тръгне от там все едно нищо не е ставало.

Удар в тила го събори отново по лице на земята. После нечия кубинка го обърна по гръб.

- Агент, Иван Ангела. Невероятно удоволствие е да се запознаем.

Последва нов удар по главата, който го извади от съзнание. "Знаех си, че ми се губи една туристка" каза си той, преди да му почернее света.

Стефания не и остана време да се наслаждава на трофея си. Тя започна да влачи тялото към колата и, предвидливо паркирана до Невски.


Като изключим този и други инциденти живота сякаш започна да върви спокойно. Ейс се завърна почти не-насилствено от Варна. Борис и Насо се постараха за това.

Дарла беше спокойна, че най-сетне мъжете и са около нея. А и мъжете и се радваха че са се събрали на едно място.

Всъщност живота си беше доста спокоен. Така се мина доста време.


В клуб "Шелтър", централен Лондон, се разиграваше поредната партия бридж. Тишината беше повече от силна.

Представително облечен иконом тихо се приближи до един от играчите. Още по тихо му прошепна "Търсят Ви!" и се отдалечи максимално тихо. Търсеният гледа картите си още известно време. После внимателно ги постави на масата и извини се подобаващо.

 - Да? - каза той, като дигна телефона - преди да продължиш имам един въпрос към теб -- дългата купа или властната пика?

Във фоайето на ВИП-а на Софийското летище влезнаха четири персони. Младо момиче, съпровождано от двама служители на ФБР и хубав висок мъж със строг тъмен костюм и черни очила.

Мая крачеше из високите коридори на университета "Кембридж". Ехото от порядъчно ниските и токчета оттекваше сякаш цяла вечност. Това заедно с исполинксите размери на сградата в която беше, я навеждаха на мисълта, че всичко това не е случайно и е направено от извратената инжинерна мисъл да се чувстваш малък и нищожен.

Но не и Мая. Не и Мая.

Тя знаеше колко струва и колко тежи.

- Лейди Мая - посрещна я топлия глас на библиотекаря - повече от точна сте! Гостите вече започнаха да заемат своите места. Желаете ли да се освежите след пътуването, преди срещата с тези акули или ще се изправите срещу тях веднага?

Идеята за няколко минути усамотение допадна на Мая и тя кимна утвърдително. Когато остана сама Мая потрепера. Не беше често някой извън острова да е удостоен с честта, която се падаше на нея. Още повече някой от източна Европа. Конкретно от България.

Сега и предстоеше да представи поредната си книга. "Дано само не е последната" мислеше си тя. Книгата беше за събития в близкото минало и хвърляха нова светлина върху, нашумялата тогава история за Коук.

Тя погледна на бързо записките си. Предстоеше и да прочете книгата, както изискваше протокола, но преди това трябваше да има реч. Критиците обожаваха речите. Кажи речи заради това живееха. Не фокусирха толкова върху самите книги, колкото върху откриващата реч.

Затова всеки човек поканен да направи първия прочит на своята книга в "Кембридж", трябваше да се подготви добре с речта.

Мая влезе в залата за прочити. Подиума беше гол с изключение на ораторската масичка, а залата беше пълна. "Още един аспект на инжинернат мисъл с цел комплекси за малоценност" мислеше си тя докато вървеше към МЯСТОТО.

- Дами и господа, колеги преподаватели и многобройни гости. - започна убедително Мая. Така и приключи нейната встъпителна реч. - Сега ще направим кратка пауза преди прочит на книгата.


Бележки към читателя

Всеки две събития на този свят, могат да имат връзка помежду си, независимо колко отдалечени могат да ви се струват в първия момент.

Така и аз си мислех, че събитията през изминалите дни нямат връзка помежду си, но не и моя домакин, който не спираше да се притеснява. Както скоро разбрах - основателно.

Беше ранна есен. Бях на гости в Лондон при един стар приятел. Дърветата бяха почнали да се обагрят в онези разцветки на червеното и кафявото, които наричаме точно така. Разхождахме често се разхождахме из Хайд парк и говорехме за отминали събития. Беше славно минало. Лудо, ако мога да си позволя коментара, но славно. Тогава наистина живяхме.

С напредването на есента се засилваше и безпокойството на моят приятел. Всеки ден той преравяше тонове медия - като се почне от ежедневните таблоиди и се стигнеше до новини с контрол на съдържанието - и търсеше нещо.

Тук новина за банков обир; там нова знаменитост на звездния небосклон. Не виждах никаква връзка между тези събития, но за него висчко започваше да се оформя. Добавяше по някой друг ред в ревниво пазения си дневник и продължаваше да търси нещо, което да го опровергаеше и да разсее мрачните му съмнения.

подзаглавие: глутница вълци

Берлин

Берлин през вечерта. От управата се бяха постарали да направят мястото привелкателно за туристи и трудно се намираше тъмна уличка, в която младежите свободно да упражняват свободната любов.

Младата жена вървеше спокойно въпреки заобикалящият я мрак. От време на време стонове на страст я караха да се усмихва. И така с усмивка тя напредваше в тъмнината.

В същото време неизвестно за нея, на съседна сграда екип снайперисти я бяха взели на прицел. Стефания Щайер, може би най-точния мерник, който Германия е виждала, точно се канеше да натисне спусъка, когато нейната партньорка и направи знак, че я търсят. Стефания мълчаливо активира хендфрито.

- Да? - каза тя с онзи глас, който предизвикваше снежни бури в Сахара.
- Прекратете мисията.
- Повторете - младата снайперистка не вярваше на ушите си.
- Прекратете мисията.
- Но аз Я държа на прицел.
- Имаме по-важна задача за вас. Става дума за Коук.
- А мишената?

Вик на предсмъртна агония огласи иначе спокойната нощ. Само тренираното ухо, обаче би различило дискретния шум от заглушител, който предходаше викът. Жената се строполи на земята почти бездиханна.

- Вече сме се погрижили. Започвате веднага.
- Прието и край. - Стефания не можеше да скире задоволството на лицето си. Коук.



София

7 сутринта. Насо и Борис пиеха. Те не просто пиеха, те пресушаваха съдържанието на чашите, което неуморните сервитьорки на 5 смени им носеха непрестанно и постоянно.

Борис беше в еуфория, че най-сетне разполага със студена мастика. През изминалата седмица работата не му позволяваше това удоволствие и сега си наваксваше.

Що се отнасяше до Насо, той изпитваше огромни затруднения да запомни имената на новите си приятелки. Беше почти сигурен, че последният път когато ги видя бяха две блондинки. Странно защо сега на задната седалка на колата се мъдреха три брюнетки. По-странното беше защо колата се оказа черно митсубиши, не че имаше нещо против. Отговорите на тези въпроси Насо търсеше на дъното на бирените халби, при това много усърдно.

Подпухналия Ейс ги гледаше от страни с тъжно изражение на лицето. Той, Великият Ейс Коук, Властелинът на Бирата, Пазителят на Ракията, Дукът на Облака, Почетния Носител на Ордена на Шкембето (както и други благородно-алкохолни титли), той беше принуден да пие минерална водичка.



Лондон

Въпреки ранния час, в шоурума на Астън Мартин вече имаше двама потенциални клиенти.

Видимо по-младия имаше осанката на ръгбист. Което беше в рамките на нормалното, защот все пак той беше ръгбист. Едновремено с това, съвсем не-междудругото той беше и собственик на Шато де Гол, отличен, макар и проблемен възпитаник на Харвард и не последно място добър познайник на лондонските полицейски управления, спешни медицински центрове и изтезвителни отделеня.

Неговият спътник също притежаваше шато, но до там свършваха приликите. Отличителното за него беше, че нямаше нищо отличително за него.

Двамата избираха кола, като начина на двамата беше корено различен. Ръгбистът се стрелкаше напред назад покрай моделите, гледаше екстрите и се радваше като малко дете, докато неговия спътник седеше кротко и пиеше чай.

Когато младежа започна да гравитира около един конкретен модел, неговия спътник стана от мястото си. Това щеше да е колата, а останалото бяха само формалности.

- Сър - дискретния тих глас на персонала - търсят ви!
- И това е по-важно, от колкото купуването на нов Астън, за моят  приятел?
- Боя се, че да, сър.

Той пое телефона и лицето му застина повече от нормалното му каменно изражение. Бръкна в джоба си извади тинанено черна кредитната карта. На нея нямаше цифри, нямаше указана банка, нито вида на картата; само едно име и два черепа - изключително лимитирана серия от една бройка. Почти без да мърда повика управителя на магазина.

- И колко казахте, че е максималната скорост на тази кола?



Москва

Специален отряд съставен изключително и само от прелестни блондинки тренираше усилено. Москва отдавна поддържаше топли отношения със всички страни, осбено след като се показа кой е шефа по отношение на газта, но "Колкото повече, толкова повече" казваше Мечо Пух и власт имащите явно бяха запознати с това изказване. Затова и същестуваше този отряд.

Техния полигон беше секретен. Преди време се намираше в Московското сити, но стана повод за много разводи, катастрофи, инфаркти и затова беше взето решение да се премести и точното му местоположение се знаеше от малцина.

Обслужващия персонал минаваше по-сериозна подготовка от колкото френския чуждестранен легион. Докато при петлета ги караха да си лягат с трупове, за този това поделение обучаваха персонала още от ражането им. Те трябваше да привикнат с убийствената хубост на всички от агентите. И пак се случваха инфаркти.

Саша Михайловски беше един от малцината, който можеше по цял ден да ги гледа, без да му мигне окото, без да му трепне сърцето и все пак да е нормален хетеросексуален мъж с нормален полов живот. Предисторията на Саша включваше 5 сестри и няколко дузини братовчедки - всяка от която можеше да съперничи с агентите по мерки и дадености.

Саша се спря да се полюбува на гледката - в обучението на агентите включваше и голи тренировки.

- Имаме съобщение от Олечка - каза той накрая - целия отряд заминава за София.

Саша си тръгна. Малко тъжно му беше, че всички агенти напускат полигона, но щеше да има нови и това беше неговото успокоение.



Борис и Насо бяха в есктаз. Доволно напоени те можеха да започнат новата работна седмица. Сега обаче се сблъскаха с тежката реалност -- докато задоволяваха своите страсти пазеният от тях субект, известен също като Ace Coke, се беше изнизал. За неговото съществуване им напомняше само една малка бележка, написана на гърба на сметката от заведението: "Отивам да се поразходя."

- Мамка му - изпсуваха двамата - и тази вечер нямя да се спи.

Тайно от Ейс, сестра Тасева му беше имплантирала следящо устройство. Дали за негова сигурност, това не беше ясно.

- Варна? Кога успя да стигнеш до там?

В този момент звънна служебния телефон. И двамата се спогледаха, защото знаеха коя се обажда и не искаха да и дават обяснение.

- Здравей, шефе - започна накрая Борис...



Полицейски кордон придружаваше чисто новият Астън из берлинските улици. Тяхната работа беше да охраняват. Но в този случай не ставаше дума за защита на хората в Астъна, а на хората извън него.

Миналото на шофьорът беше повече от тревожно чисто и неизвестно за почти целия свят. За останлите не-повече от 20 човека то беше доста цветущо и пълно с обучение при не една разузнавателна агенция.

При така получилата се ситуация, той обикновено пътуваше с кордон осигурен с любезното съдействие на Британското министерство на външните работи и благословията на Н.В. И всичко минаваше под егидата на Полийн.

Кордона срещаха проблеми да догонват Астъна. Какво ли остава да карат преди него.

- Мерцедес - отбеляза той - Че те и коли ли правят?

Накрая стигнаха до своята цел - спешния център на берлинската болница.



Киев

Поне десет неприлично привлекателни и съблазнително излгеждащи, оскъдно (с тенденция за по-оскъдно) облечени жени вилняха като за последно в "Ъп-Даун", местен рейв клуб.

Само преди няколко часа те бяха строени в бойна редица и получаваха инструкции. Пращаха ги по следите на Коук.

Сега изпълняваха ритуал за успешна мисия, който задължително щеше да завърши в поне десет различни хотелски стаи, като в поне една от стаите щеше да има поне две от жените. Водката, която се пиеше като вода; разхвърлянето на дрехите -- това също беше част от ритуала.

Беше важна мисия и място за провали нямаше.



Един главен хирург получи неочаквано посещение в своята стая - ръгбист и статуя - които за малко щяха да влязат с врата.

- На какво прилича това - възмути се доктора - ще повикам охраната.
- По скоро те ще ви повикат, хер доктор - изхили се ръгбиста, но след като получи остър поглед добави - за да ги закърпите. Трябва да призная, че съм очарован от немското гостоприемствано.

Ръгбиста не беше кореняк британец. Просто един ден получи покана от своя приятел и без да му мисли замина за острова.

Доктора усети, че гостите му не са обикновенни биячи влезли да го сплашват. За единия дори подозираше, че е необикновен бияч, съдейки по внушителните му размери. Затова веднага смекчи тона си.

- С какво мога да ви помогна? - попита той плахо.
- Идваме във връзка с един ваш скорошен пациент. - кратка пауза - Млада жена. На средна възраст. Червена коса. Нещо говори ли ви?
- Извинете господине но имам много пациенти всеки ден. - напористия тон на ръгбиста го притесняваше много.
- Прострелна рана - намеси се дотогава безмълвния спътник.
- А да... Веднага се сетих. Да. Аз извърших операцията. Беше изключително успешна. Но тярбва да ви кажа...
- Нека аз ви кажа нещо преди вие да продължите - прекъсна го - Итън, излез.



И в други части на света различни отряди за бързо реагиране получиха дестинация София. Понякога тези отряди бяха сравнително правителствени, но в повечето случаи бяха под егидата на изключително неправителствени организации. Всички те имаха една цел - Коук. Каква ли щеше да бъде тяхната изненада, когато разберяха, че той вече не е там, а обитава далеч по източни ширини.



Итън се подвоуми известно време. Знаеше миналото на своя другар. Даже беше част от него. През главата му минаха хиляди неща, които може да се случат на доктора в негово отсъствие, но приятелят му не страдаше от излишни скрупули и същите неща можеха да се случат в негово присъствие. Дигна широките си рамене, поклати неодобрително глава и излезе тихомълком.

- Слушайте ме внимателно, хер доктор. Не искам да приемате думите ми като заплаха, нито като обещание. Приемете ги като факт. След момента, в който съпругата ми издъхне в тази болница, вие ще я последвате, където и по света да се намирате. - в стаята настана тишина. - Та казвахте? - попита след няколко минути.

Хер доктор беше много разтревожен, но в този момент за негова морална подкрепа се подаде огромната фигура на Итън отново влезе в стаята - Ще закъснеем за следобедния чай.

- Но ще и е необходима почивка за пълно възстановяване - изстреля думите си доктора, сякаш ги беше учил цял живот. - Но за по-добро възстановяване препоръчвам някое място далеч от тук - доктора вече се затрудняваше да намира думи - например Канада.
- Това е телефона на банкера ми - той написа цифрите на едно листче - уредете нещата и му се обадете. Ще получите и щедър хонорар за помощта.
- Но аз не разбирам от тези неща - запелтечи доктора.
- Ами прочетете някоя книга. Лек ден. - и двамата напуснаха кабинета.

Доктора даде свобода на чувствата си:
- Schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e...
- Да? - главата на Итън се появи от нейде през вратата - Кажете, хер доктор.
- Но аз не съм ви викал.
- Напротив, хер доктор. Там от където идвам, думата за мен, е думата която вие използвахте неколкостотинкратно в изминалата минута. Но разбирам че е станало недоразумение. Още веднъж - лек ден, хер доктор - и Иътн се изниза.

Доктора не можеше да е по-объркан от това. Огледа се в празната стая. По пода и бюрото му се бяха натръшкали няколко дузини мухи, станали жертва на спонтантия му изблик на яд.

Вчера, докато се опитвах да заспя си мислех за новото шпионско проектче, инициирано от Басидиан Неповторимия. Толкова мислех, че май съм прекалил и се събра доста материал за писане. Затова днес печелите не една, а две глави, мили приятели.

Приятно четене ТУК(3) и ТУК(4)

Ейми приключи с броя след час. Отвори горното чекмедже на бюрото и извади картичка с китен колумбийски пейзаж. Махна капачката на флумастера и започна старателно да пише:

На средата на пътя се спря. Трябваше да прави нещо друго. Замисли се, а това определено засили главоболието. „Кафееее“ - появи се нова мисъл, довяна от ефирното менгеме на махмурлука. „Аха, трябва да направя кафето!“ - за пръв път тази сутрин успя да върже смислено изречение. Беше тежка нощ. Толкова много не беше пил, поне от седмица. А тази мацка направо го смачка. Гълташе водката като минерална вода. И винаги й дишаше прахта, докато тичаха вечер „на вързано“. Снощи отново го издуха и той загуби облога. Е какво да се прави, трябваше той да направи кафето. Но си заслужаваше. Определено си заслужаваше.

Ета определено беше изнервена. Не стига, че кацаха вече за втори път, ами се налагаше да смени и полета. Ухилен до ушите служител на някаква унгарска служба я претърси прекалено щателно, нарушавайки поне няколко международни споразумения, след което я разпитва повече от час в задимената стаичка, докато при втория опит за претърсване Ета не стовари десния си юмрук в ухилената му физиономия и милисекунда по-късно коляното и влезе в съприкосновение с напрегнатата плът между моментално оменкналите крака на агента.

Ета беше наясно, че нямаше как да знае истинската цел на пътуването и всичко беше заради бельото, което тя така неблагоразумно забрави. Докато попълваше пропуска си в безмитния магазин, изпусна връзката за София и сега чакаше бясна в кафето следващия полет от Мюнхен. Мамка му, помисли си тя, ако тоя Коук не е точно толкова специален, колкото твърдяха шефовете и, щеше собственоръчно да откъсне топките му и да си ги изсуши за сувенирче.
Някакъв младеж със скъп костюм се опита да я заговори с мазна усмивка, но видя в красивите и очи разрушение и смърт и се оттегли спешно оставяйки изречението си недовършено.

...

Дороти се зачуди, че в самолета имаше толкова много хора. Позаслуша се в разговорите наоколо - повечето бяха туристи, неуспели да вземат билет за някакво място, наречено Варна и се оплакваха един на друг, че ще загубят поне един ден от почивката си в път до там.

Аха. Това беше добре - нямаше да се набива на очи в тълпата. Беше взела всички мерки - освен обичайния стегнат кок, безумно старомодните очила с дебели рогови рамки и широките дрехи, беше отделила и доста време на лекия грим. Хората от MаXfactor вероятно щяха да получат апоплексия, ако имаше от къде да я видят, но физиономията на умряла преди две седмици от скука скумрия си заслужаваше усилията - на митницата не и обърнаха внимание и дори стюардесата сякаш не я забелязваше.

След малко трябваше да кацнат в Будапеща и се надяваше да има WiFi на летището за да може да провери данните за движението на Коук, които някакви типове абсолютно безотговорно изнасяха в открит сайт. За пореден път благодари на който и бог да я слушаше в момента, че преди три години записа именно славянистика в университета, най-вече напук на Дъртата.

...


Катрин гледаше объркано разгънатата върху малката масичка пътна карта на Шел и бавно осъзнаваше, че мястото, което беше свикнала да наричат Източна Европа всъщност е доста обширно. Първоначалният и план - да вземе първия самолет в източна посока и после да се добере с такси до мястото, където беше забелязан Коук, за да обърка възможните преследвачи от тайните Служби, явно не вършеше работа - тук ставаше дума за различни държави, които дори не бяха съседни.

Добрата новина беше, че следващия полет за София беше съвсем скоро. Леко я тревожеше само факта, че всички мотаещи се наоколо полицаи старателно я отбягваха. Някакъв тип с насинено око и нестабилна походка отскочи назад, щом я видя и на посмачканото му лице се изписа болка.

Катрин се почувства засегната - все пак беше красива жена и го знаеше. Огледа полупразната зала по-внимателно и се успокои - явно проблема беше в унгарците, защото забеляза, че също толкова старателно заобикаляха и намръщената едрогърдеста блондинка на бара.

...

Олга Ковальова проклинаше старата руска традиция различните тайни служби да играят една срещу друга, без да се съобразяват с общото благо. Вместо отдавна да е в София и да е по следите на уникалния екземпляр, когото всички преследваха, двуместния изтребител кацна уж аварийно на малко военно летище в покрайнините на Будапеща, а от там мълчалив тип с размерите на трикрилен гардероб я закара до гражданското летище, където трябваше да хване следващия полет за България. И всичко това само за да заблуди хрътките на Службата за Безопасност, които имаха свои планове за Коук. Не беше ясно как са се добрали до информацията, но засега маневрата беше успешна.

Мина изненадващо бързо през митническата проверка и се настани зад една от многото празни масички в кафето. Странно, в залата всъщност имаше доста хора, но повечето се бяха скупчили в единия край, а тук имаше само две смътно познати русокоси момичета, които доста си приличаха.
Едната седеше до бара и от време на време разтриваше зачервените кокалчета на дясната си ръка. Другата се опитваше да сгъне огромна пътна карта и без да поглежда към мазно ухиления младеж със скъп костюм до масата и, му каза нещо и младежа побърза да се отдалечи. Погледа му се спря на нея самата, няколко различни изражения пробягаха бързо по лицето му и накрая махна с ръка и се присъедини към тълпата чакащи в ъгъла.

Едва сега Олга си даде сметка защо двете жени и изглеждат толкова познато - твърде много приличаха на собственото и отражение в огледалото в цял ръст в банята и. Това, което Олга не знаеше, беше че въпросното огледало е прозрачно от другата страна и сътрудниците на отдела отдавна бяха купили съседния апартамент и се наслаждаваха на гледката. Другото, което не знаеше, беше че странните чегъртащи шумове, които се чуваха от време на време от празния според нея апартамент, бяха от усилията на сътрудниците да изчегъртат от пода купищата мъртви мухи. Не беше лесна задача, защото в резултат от воайорските си занимания, самите сътрудници твърде често спомагаха за слепването на мухите към мръсния под.

...

Изпод завивката се подаде разчорлена коса, след нея и кървясало, полуотворено око. След няколко секунди собственикът на тези прелести си даде сметка, че кънтящитя в главата му камбани са всъщност само отзвук на досадно звънящия телефон. Разклати глава за проба и с болезнено изражение се измъкна от леглото. Единствената мисъл, успяла да пробие мъглата на тежкия махмурлук беше "шкембе!". Малко след нея успя да се вмъкне и втора, още по-кратка. "Бира!".

Най-търсения мъж на планетата в този момент, уникалния и единствен по рода си Ейс Коук, се надигна внимателно и с неясно ръмжене, в което се прокрадваха нотки на близки сексуални отношения с нечия леля, се отправи към банята ...

 Денят се процеждаше лениво, като последните капки на пресъхваща река. Дори и тлъстата черна муха в ъгъла на прозореца кротуваше, смазана от жегата.

 - Дорииииииии... - провлачи се гласа на Дъртата от към кухнята. Искаше нещо. Поредната глупост, какво друго ...

  Дори, известна по паспорт като Дороти Клинхерхофен в момента се вживяваше във второто си Аз. Ако някой от колегите и я видеше, вероятно дори нямаше да я познае. От приятното, но скучно лице, вечно скрито зад извънредно големите очила с дебели рамки, прибраната на плътен, ужасяващо старомоден кок свилено-руса коса и широките, безформени дрехи  нямаше и следа.
 На едва крепящия се стол зад прашното бюро в ъгъла се беше изтегнала в целия си 163 сантиметров ръст разкошна двадесет и една годишна жена. Тънките и устни, свити в гримаса, по известна като "кокошо дупе" не помръдваха, докато присвитите сини очи пробягваха по светещите редове на екрана и само едрите и гърди, едва прикрити от късото потниче  започнаха да се повдигат по-често и по-високо.
 Мухата в ъгъла получи сърцебиене от гледката и припадна окончателно. Някоя не толкова упорита муха вероятно би припаднала още преди час, когато момичето влезе в стаята. Дори само гледката на крайно високо отрязаните стари дънки и стройните бедра би била достатъчна....

 - Дориииииииииииииииииииии!

 Дороти бутна ядно клавиатурата настрани и свали босите си крака от бюрото. Прибра разкошната си коса в кок с умело движение, навлече висящата от стола стара мъжка риза, по-голяма с поне 4 номера и се запъти към долния етаж. Трябваше някак да обясни на Дъртата, че не може да я вика ей така през 5 минути за всяка глупост. Имаше по-важни неща за вършене, а сега ... сега надушваше нещо голямо. Не просто голямо а направо ГОЛЯМО. Вече знаеше, че това, което беше мярнала само за миг преди години в Мерзебург не е било илюзия.

 ...

 Ета Тайлър погледна недоволно часовника. Почти два.Кой идиот се е раззвънял  толкова рано ...ъъъ... следобед? Допи оставащата глътка кафе и се запъти към банята. Телефона продължаваше да звъни на равни интервали и петнадесет минути по-късно, изнервена до крайност, го вдигна.  Това, което чу я накара да забрави яда си и махмурлука от предната вечер. Каза само "Ясно", затвори и се настани пред компютъра. Дори не забеляза, че  хавлията се е смъкнала от мокрото и тяло. Забеляза го обаче неизвестно откъде вмъкналата се муха, крилцата и замряха при вида на това изобилие от стегната плът и просто тупна на полирания до блясък паркет.
 Ета се взираше безпомощно в екрана - всичко беше написано с непознати букви на непознат език. Кликна няколко пъти наслуки и беше готова да се откаже, когато мярна онова, което търсеше. Вярно беше!

 Направи няколко бързи справки в Мрежата, след което се обади да резервира място за следващия полет до България, където и да се намираше това. Навлече набързо къса копринена рокля в зелено и крещящо жълто, грабна отдавна приготвения сак от дъното на гардероба и излетя от скъпия си апартамент на Парк Лейн, докато се обуваше в движение. Едва на улицата се усети, че липсата на бельо привлича твърде много мъжки погледи. Е, какво пък. Може би така беше по-добре.

...

- Свободно, лейтенант - измърмори генерал Прохоров и се тръшна тежко в тапицирания стол.
 
 Лейтенант Олга  Ковальова не промени нито стойката нито изражението си. Тя бе една от малцината, които изобщо знаеха за съществуването на отдела, ръководен от генерала, но никога досега не беше влизала тук. Обстановката беше впечатляваща, дори и в Москва не бяха много хората, които можеха да се похвалят с подобно нещо. Отдела беше умишлено изнесен тук, в Ростов, най-вече за да се избягнат множество възможни въпроси. Бяха три - тя, Тамара и Маша, но всички знаеха, че тя е най-добрата. Бяха се подготвяли с години и сега момента беше дошъл. Беше готова за това и думите на генерала не я изненадаха:

 - Е, лейтенант ... Олечка, мила. Открили са го. Един от двойните агенти в единадесети отдел на ЦРУ е засякъл разговор в ЕлЕй и знаем със сигурност, че конкуренцията е вече по следите на Коук. Дойде и твоят час, лейтенант. Ще получиш всичко необходимо от склада. След час на летището ще те чака един учебен изтребител, който ще те закара до София. От там поемаш ти. И помни Олечка - трябва да се получи. На всяка цена! Коук е само един и не можем да си позволим да го изпуснем!

 Нямаше време да се прибира до в къщи. Получи два куфара от склада и се настани в предоставените и за временно ползуване лични покои на генерала. В единият куфар имаше дрехи, пари и документи, а другия, по-малък - няколко от суперсекретните нови играчки. Фината материя на скъпото бельо приятно докосваше влажната и кожа. Докато сушеше косата си, отвори сайта, на който за пръв път беше публикувана достоверна информация за наличието на Коук. Да, истина беше! Изпитваше известни затруднения с езика, но именно за това се беше подготвяла толква време. Една забележка обаче я разтревожи - кои по дяволите баха "ПАЗАЧА"? Знаеше се, че в поне още две държави програмата "КОУК" е в действие, но никой нищо не беше споменавал досега за никакви пазачи...

 Огледа се още веднъж в огледалото и се усмихна на отражението си. Беше съвършена и го знаеше. Мухата, която се разхождаше по огледалото заби всичките си петнадесет хиляди фасетки в напиращите изпод дълбокото деколте гърди и тихо се свлече надолу.

...

 Катрин де Вил беше чула наскоро за легендарния Коук от една своя приятелка. Не го вярваше особено - какви ли не легенди се разказваха в претъпканото Интернет-пространство. Но когато след по-малко от половин час двама подозрително незабележими джентълмена позвъниха на вртатата и, си даде сметка, че всъщност може и да има нещо. Разпитваха я надълго и нашироко какво знае за Коук и си тръгнаха разочаровани. На следващото утро двама други с нищо не изпъкващи типа я помолиха да ги придружи. През целия път до Париж не промълвиха и дума. Колата мина няколко бариери в едно от предградията  и след куп проверки най-накрая се озова в малка стая с едно бюро и два стола. След минута в стаята влезе възрастен господин, който едва вървеше и се подпираше на два бастуна. С известно усилие седна на стола зад бюрото и изхъхри:

 - Съблечете се.

 Катрин се усмихна невярващо. Понечи да възрази, но стареца явно забеляза смущението и и изхъхри отново:

 - Това е само експеримент. Моля ви, мадмоазел де Вил, съблечете си.

 Задъха се от усилието и почти задряма. Катрин сви рамене и смъкна изтърканите си джинси и широката блузка с надпис "Just Do It". Обърна се към стареца, който със задавено гърголене тупна мъртъв на пода. Мухата, която се блъскаше от външна страна на малкия прозорец също тупна мъртва на земята, но никой не забеляза. В стаята се втурнаха двама цивилни, сблъскаха се при вида на разголената плът и след няколко секунди се сетиха за какво са дошли. Единият безцеремонно измъкна трупа из под бюрото и се ухили:

  - Става!

 - Експеримента е успешен, мадмуазел - обърна се към нея другия и надмогвайки себе си промълви - Можете да се облечете.

 Едва сега Катрин забеляза колко се беше опънал панталона на стареца.
 В уютен кабинет два етажа по-нагоре очилат дебеланко и обясни надълго и нашироко за какво всъщност става въпрос. Спомена за невероятна сума, опита се да събуди патриотизма и, дори я заплаши. Но Катрин вече беше решила - ако всичко това е истина, ще играе сама. Заслужаваше си, а и не искаше разни чиновници да и се бъркат.

 И ето че сега легендата се беше потвърдила. Нахвърля малко дрехи в стария си сак и напусна къщата точно когато два еднакви черни ситроена спряха пред входа. Помаха им за сбогом и отпраши към летището...