Миналата седмица обещах на Веско да потърся повече стихове на Добромир Тонев.
  Позволете ми да ги споделя с вас и дано подборът ми да ви хареса.
  Приятно четене!



***   *****   ******
 Къде си, милосърдие?
 Да отвориш широко прозорците,
 да проветриш мислите ни,
 да измериш температурата на амбициите ни
 и след поредната табелка оптимизъм
 да ни кажеш, че сме по-добре от вчера...

 Все по-рядко се мярка сред нас
 твоята бяла касинка.
 Един за друг сме само санитари-
 облекченото страдание струва кутия бонбони.

 Къде си милосърдие?
 Защо те знаем само в бели дрехи,
 с червено плюсче на челото?
 Излез от Хипократовата клетва
 и облечи синият дог на ежедневието.
 Благослови нежността и нейните синоними,
 въстанови мига на опрощението.
 Определи ден за празника на добротата.
 На най-милосърдните дай награда-
 глухарчета по реверите.
 Определи наказание за коравосърдечния-
 сто усмивки на гладно.

 Ако на шестия ден не се събуим с криле,
 ще ни остане утехата, че поне сми човеци.


                                          ЕТЮД
                   
                        Отсъствието на жената-още топло-
                        разпускаше на кактуса бодлите.
                        Помръкваше лицето на мъжа.

                        Нима и празнотата хвърля сянка?




****  *****   *****
  За първата целувка, от която
 бях елият превърнат в страх и устни,
 но и за оня вик на самотата
 в любовното затихване на пулса;
 
 за първото съвпадане на тялото
 със тялото и, но и за разрухата
 при бавното разпадане на цялото,
 наречено Представата за другия;

 за те, която още си идея
 и някой те зове по пълнолуние,
 и за телата- вече мавзолеи
 на нашите щастливи мъртви юноши....

 Нараства оня вик на самотата
 в любовното затихване на пулса.
 Нараства и страхът, че по-нататък
 ще бъде само страх и само устни.
               

**** **** ****
 Че не за полет сме определени,
 доказа го животът ни сред клоните.
 Не са като за прием подредени
 на въздуха високите салони.

 И капе от сърцата ни мастило
 със цвят на полет - без размах, без име...
 Какви ли катастрофи е спестила
 природата с това, че не летиме?

*** **** ***
 Когато до последното листо
 дървото на надеждата изтлее,
 когато в безутешно търйество
 безмислие с безвремие се слеят -

 дано в море или езерце
 белтъкът пустотата да надвие.
 И ако бог все още е с ръце,
 да ги протегне за благословия.

*** **** ****
Сезонът стига своя жълт предел,
пращят дори хамбарите на мишките.
И към завръщането си поел,
дими локомотивът на стърнището.

Увереност, покои и янота.
И мисълта за смърт е по - понятна
защото осъзнаваш: есента
е бронзовият паметник на лятото.

Тя слиза от пиедестала днес.
Листата почват танца на умората.
И зимата поставя в тяхна чест
на грамофона си иглична борова.

*** **** ***
Животът ни е кмъче, захвърлено
на някой малолетен бог от прашката
след птицата, нарачена Безсмъртие.....
И как подвива вятъра опашка
от есенни листа и как се спуска
една последна пролет във косите ни
да ни целуне с неподвижни устни,
нас - малките, добрите, ненаситните...

*******      ********    **************

Надявам се, че не съм ви отекчила с тези няколко стихотворения.

Петър Анастасов е роден в Марково през 1942 г. Дебютира в поезията през 1967 г. с поетичния сборник "Зимна нежност”. Автор е на много поетични книги и пиеси, поставени на националните театрални сцени от 1985 г. насам. Петър Анастасов е дългогодишен директор на пловдивското издателство "Хр. Г. Данов”. Стиховете му са превеждани на много езици. Носител е на престижни награди за поезия и драматургия. Стихосбирката "Както те обичам" получава награда на Съюза на Българските Писатели за 1982 година.
___

* * *

Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а преди всяка последна любов се мълчи.

Нека всички раздели и всички измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.

Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до своята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.

Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича след тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.

Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжът с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се мятат
неродените наши деца.

 

* * *

Летим. Прожектираме светлина.
Пропадаме в тъмното като в ров.
Любов. Лудост. Луна.
Или само любов.

Само любов и така докрая -
светлината прониква отвъд.
Всеки завой е една запетая
в изречението на нашия път.

Не плачи. Ще почака злината.
Подари ми я тая сълза.
Много път има още да мине колата,
преди да стане на железа.

Много пътища с тебе ще минем още,
преди да стигнем последния ров.
Искам само да бъде нощем.
И да бъде любов.

Нямаше толкова да ме боли
и щях друго да ти говоря,
ако правеха гробища за коли
близо до гробищата за хора.

Но сега да се вкопчим един във друг
и да не мислим за края.
Беше прекрасно дотук!
На пътя лежи запетая...

* * *

В живота си обичах две жени.
Едната вече кротко отминава
към залеза на земните си дни,
а другата - не я познавам.

Едната ме роди и приласка
до себе си. И аз съм оттогава
безпомощен без нейната ръка.
А другата - не я познавам.

А другата - сега изпитвам страх
и някакво безсилие пред нея,
защото аз така и не разбрах
жена ли беше тя или идея.

* * *

Една жена ще дойде. Ще разтреби,
нещата ти с любов ще подреди
и после на прозореца до тебе
в мълчание добро ще поседи.

Ще бъдеш разтревожен от жената,
която изведнъж те сполетя.
Но тя ще се усмихва в тишината
и ти ще й повярваш, че е тя.

Завинаги при тебе ще остане,
при хаоса на твоя мъжки дом.
И твоите приятели прияни
без укор ще посреща, мълчешком.

И твоите посоки многобройни
свободно ще събира във една.
Ще бъде с тебе в дните неспокойни
и в нощите, защото е жена.

Тя другите мъже ще възхищава
и всички ще те питат: "Откъде
може да я намериш ти такава?"
Ще казваш: "Тя самичка си дойде..."

Ежедневен човек

Планетарни въпроси.
Исторически век.
Ти самият какво си?
Ежедневен човек.

Ежедневни тревоги.
Ежедневни злини.
Мълчаливи и строги
ежедневни жени.

Но защо ежедневно,
ежечасно дори,
като пламъче древно
нещо в тебе гори?

Нещо в тебе пулсира.
Нещо в тебе мълчи.
Като глас от всемира
нещо в тебе ечи.

И надвесен над книга,
над метал и леха,
ти разкъсваш верига,
оковала духа.

И в предели незрими
гониш звездния миг,
ежедневно безимен,
ежедневно велик.

Здравеите прекрасни момчета и момичета,аз съм нова тук и незная как точно да започна.Затова ще кажа само че съм едно обикновено момиче като всички останали.Обичам поезията,природата,и както се изразява momo мога да видя в облака различни предмети като самолет и тн.Мога да пиша още за себе си но не искам да ви отекчавам просто искам да Ви пожелая да сте все така Мили, Весели и Вдъхващи Оптимизъм на всеки които посети тази страница дори и като гост само,защото и аз когато отворих за пръв път този саит усетих че още имало добри хора които са като теб.Не ги е страх да споделят проблемите си и да се подкрепят един друг.Бъдете Живи,Здрави,Щастливи и Желая на всички: Щастие да озари хоризонта на вашите  мечти и реализация на всичко онова,което желае вашата душа.

П.с.Е това е от мен

Ще ви пусна няколко техни стихотворения в оригинал и превод на български. Мисля, че преводите ги няма в мрежата.
___

Тед Хюз

Акробати

Сред въжета и мрак под прожекторите
те блещукат над нас като сребърни
(в тишината трапецът се люшва)
и небрежно увисват от купола
над очите, разтворили пропасти,
по-дълбоки от пода, изхвърлят се
срещу нищото, сграбчват, извръщат се,
завъртени за миг безпогрешно
покрай оси, каквито се срещат
само в точната геометрия.

В онемялото множество долу
всички смятат това за вълшебство -
ужасяващо салтомортале
(и в ума си не бихме го дръзнали!)
тялом срещу пространството, полет
на гибон, на ликуваща птица,
пряко всяка заседнала вяра,
с лекота, със незримо изящество -
по-свободен, по-сигурен свят
трийсет метра почти над земята.

И под арката на акробатите
всички зрители, впити в седалките,
имитиращи туй дръзновение
във сърцата си, губят увереност
на плътта си в нехайната гордост,
в твърдостта на земята, понесли
нейде в себе си риска на скока
без летежа, додето уплахата
се снизява и хуква да бяга
вън от тях на ръце и колене.

Акробатите профучават
над вековната земна инерция,
отстъпленията на волята,
тъпотата на сляпата плът -
на съня във сияйната орбита,
победили и мъка, и бдение,
и молитва, и дългите опити
на страхливото тяло да скъса
свойта хватка в седалката тръпнеща
и да литне така нависоко.

1960
превод: Александър Шурбанов

--

Ted Hughes

The Jaguar

The apes yawn and adore their fleas in the sun.
The parrots shriek as if they were on fire, or strut
Like cheap tarts to attract the stroller with the nut.
Fatigues with indolence, tiger and lion.

Lie still as the sun. The boa constrictor's coil
Is a fossil. Cage after cage seems empty, or
Stinks of sleepers from the breathing straw.
It might be painted on a nursery wall.

But who runs like the rest past these arrives
At a cage where the crowd stands, stares, mesmerized,
As a child at a dream, at a jaguar hurrying enraged
Through prison darkness after the drills of his eyes

On a short fierce fuse. Not in boredom -
The eye satisfied to be blind in fire,
By the bang of blood in the brain deaf the ear -
He spins from the bars, but there's no cage to him

More than to the visionary his cell:
His stride is wildernesses of freedom:
The world rolls under the long thrust of his heel.
Over the cage floor the horizons come.


Тед Хюз

Ягуар

Маймуните се пощят най-благоговейно,
а папагалите като че ли ги пърлят.
Така крещят, додето орех им подхвърлят.
Отпаднали от пленичеството бездейно,

лежат лъвът и тигърът - залязващи слънца.
Виси боата като вкаменена гледка.
Вони на спящи сламата на всяка клетка -
като рисунка безобидна в стая за деца.

Но който мине по-нататък, ще намери
тълпа като дете сънуващо - с дъх притаен -
хипнотизирана. Там ягуарът разярен
снове през мрака зад заключените двери

след погледа си разискрен. Не от досада!
С очи, от пламъците жарки ослепели,
с уши, от танца на кръвта му оглушели,
той все се блъска във желязната преграда -

мечтателите клетките си не усещат.
В походката му е ширта на свободата,
под дългите му стъпки се върти земята
и в клетката му хоризонтите се срещат.

превод: Александър Шурбанов

--

Adrian Mitchell

To Whom It May Concern

I was run over by the truth one day.
Ever since the accident I've walked this way
So stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Heard the alarm clock screaming with pain,
Couldn't find myself so I went back to sleep again
So fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Every time I shut my eyes all I see is flames.
Made a marble phone book and I carved out all the names
So coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

I smell something burning, hope it's just my brains.
They're only dropping peppermints and daisy-chains
So stuff my nose with garlic
Coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Where were you at the time of the crime?
Down by the Cenotaph drinking slime
So chain my tongue with whisky
Stuff my nose with garlic
Coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

You put your bombers in, you put your conscience out,
You take the human being and you twist it all about
So scrub my skin with women
Chain my tongue with whisky
Stuff my nose with garlic
Coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.


Ейдриън Мичъл

За всеки, когото това засяга

Един ден истината ме прегази и ме смачка
и оттогава винаги вървя с такава крачка.
Затуй краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Чух как будилникът до мен от болка се разплака,
но не намерих себе си и пак заспах във мрака.
Затуй ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Затворя ли очи, навред аз виждам адски пламък.
Вдълбал съм всички имена в адресника от камък.
Затуй очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Мирише на горяло - ах, дано е само тоя
мой мозък, пълен с маргаритки, с мента и със соя.
Затуй носа ми затъкнете с чесън,
очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Где бяхте вий по време на престъплението?
На Кенотафа - в тинята на поколението.*
Затуй езика ми с уиски оковете,
носа ми затъкнете с чесън,
очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Вий бомби носите навред, а съвестта си - никъде.
Вий изкривявате човека, както си поискате.
Затуй натрийте кожата ми със жени,
езика ми с уиски оковете,
носа ми затъкнете с чесън,
очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

превод: Александър Шурбанов

* Кенотафът е паметник на англичаните, загинали през Първата световна война. Ежегодните поклонения пред него се възприемат от младите като реакционна националистическа традиция. - Бел. прев.

--

Adrian Mitchell

I like dancers who stamp.
Elegance
Is for certain trees, some birds,
Expensive duchesses, expensive whores,
Elegance, it’s a small thing
Useful to minor poets and minor footballers.
But big dancers, they stamp and they stamp fast.
Trying to keep their balance on the globe.
Stamp, to make sure earth’s still there,
Stamp, so the earth knows they’re dancing.
Oh the music puffs and bangs along beside them
And the dancers sweat, they like sweating
As the lovely drops slide down their scarlet skin
Or shake off into the air
Like notes of music.
I like dancers, like you, who sweat and stamp
And crack the ceiling when they jump.


Ейдриън Мичъл

Аз обичам танцьори, които тропат.
Изтънчеността
подхожда на известни дървета, на някои птици,
на скъпи дукеси, на скъпи уличници.
Изтънчеността - тя е дребничко нещо,
необходимо на второразредните поети
и второразредните футболисти.
Но големите танцьори тропат, тропат буйно,
мъчейки се да запазят равновесието си на земното кълбо.
Тропат, за да бъдат сигурни, че то е още там,
тропат, за да му покажат, че танцуват.
Музиката пъшка и трещи край тях
и танцьорите са потни - те обичат да се потни.
Прелестните капки се търкалят по червената им кожа,
пръсват се във въздуха
като ноти на музика.
Аз обичам танцьори като теб, които се потят и тропат
и пропукват тавана, когато скочат.

превод: Александър Шурбанов

Николай Заяков

* * *

Не се съмнявам, само мисля.
Сравнявам стойност и цена.
Пред благородството на риска
дребнеят власт и имена.

Животът дотъкмява всичко.
Живей, додето имаш цел.
Дори да си поет отличен,
надявай реднишки шинел.

И ти си поданик на Троя.
И ти си сляп и самоук.
Когато грешката е твоя,
успехът е на някой друг.

Словата са красива дреха
за некрасивите дела.
Но истината за успеха
са пръснатите ни чела.

* * *

Една маса в самотния ъгъл,
маса обедна, маса вечерна.
Една маса в самия пъкъл
за поета Александър Бандеров.

Той седи в балтона просторен
и се смее на нещо си свое.
А край него приятели спорят
и пияници търсят си боя.

Но внезапно поетът докосва
свойта чаша невзрачна и празна.
И в студената кръчма се носи
туй, което поетът не казва.

Ако нещо душата му стяга,
аз не вярвам, не вярвам да охне.
Той мълчи между двата си бряга
като черната жалба за Охрид.

Вечерта е дошла да го вземе,
но очите му гледат през нея.
Той е там, той е в своето време,
в планината си синя живее.

Силуетът му свети неясно
с приглушена една съпротива.
Всичко в този живот е опасно,
ала никой не си отива.

Николай Заяков

Още един от любимите ми поети! Каквото и да изпиша, няма да е достатъно, затова просто ще публикувам някои от стиховете му, които са ми направили силно впечатление!
Приятно четене!

* * *

Здравей, ти моя мазна пицо!
Здравей, холестеролна убавицо!
Щом махмурлия се събудя,
нагъвам теб и пак се чудя!
Че с този гаден, тлъст колбас,
прорязваш ми гастрита - фрас!
Под тез подправки влажни, куци
се чувствам аз като в каруца!
А ти си тъй студена, глета(ва)
че зъбите трошиш му на поета!
Кажи ми, мила пицо, свита
защо си толкоз скъпа, пък протрита?
Кажи, защо ме давиш с този тъжен кремвриш
и соса тежък като мен*ис!
Космата лелка тъ'й създала,
със руно черно те заляла.
Защо не беше ти кюфте,
за махмурлийско ми шкембе!

По оригинала на Красон Безподобния "Птицата в двора"