...Тъмно е. Вече ми омръзна единствената ми връзка със света да е някаква дълга тръба, през която малко по малко бях започнал да опитвам от сладостите на живота. Искам да изляза. Знам, че ако направя първата крачка към това, връщане назад повече няма да има. Знам също така, и че завинаги ще напусна приятната и топла среда в която бях прекарал близките девет месеца. Но и знам, че така ли иначе, този момент все трябва да настъпи и ако не взема нещата в свои ръце, то ще се наложи някой насила да ме изважда. Затова решавам аз да "водя парада" и да поема може би най-важното и същевременно най-късо пътешествие в живота си... Вече всичко е готово. Точно щях да тръгвам, когато се сетих, че мускулите ми все още не са заякнали достатъчно, че да ме изкарат навън. Но колкото и да си стоя вътре, по-силен няма да стана и затова започвам да "човъркам" закърнялият си мозък и да се опитвам да измъкна нещо от там. Не знам какво е, но знам, че ще го намеря. Така например, преди няколко месеца така и не разбирах защо трябва да бягам като "обезумял" и да се надпреварвам със събратята си, но знаех, че така е редно и се напъвах с всички сили да победя. В момента пак разбирам, че трябва да се направи и затова се опитвам да "скролирам" списъка на заложените ми още в самото начало рефлекси, че дано да открия отговорът. И ЕВРИКА!!! ИЗМИСЛИХ! Сетих се че стената около мене е мускул и че ако успея да го накарам, той би ме избутал навън. Опитвах се да го склоня с добро, но тъй като не постигнах никакви резултати се наложи да прибягна и до по-драстични мерки. Концентрирах цялата енергия която имах в мускулите на краката си и започнах да го ритам колкото сила имам. По това време чух майка ми да казва: "Насе, май се започна! Обади се на бърза помощ!". В първият момент се притесних, защото си помислих, че съм причинил нещо лошо на "съществото", подържащо живота в мен вече цели девет месеца. По-късно разбрах, че наистина съм направил нещо, но реултатът от него са едни от най-щастливите мигове в живота на родителите ми... ...И ето, че след няколко часа усилено ритане от моя страна и още по-усилено напъване от тази на майка ми, стената около мене малко по малко започна да се стеснява от горе. Разбрах, че така важната първа крачка е направена. Отпуснах се и се оставих на стената да ме избута навън. След още малко направих и първият си досег със реалния свят - видях първите слънчеви лъчи, макар, че незнайно защо, тогава слънцето се беше скрило зад доста дебел слой от облачна покривка. По-късно разбрах, че това се наричало "разсеяна слънчева радиация"... Точно надникнах за малко навън и един чичко с бяла престилка ме хвана за главата и внимателно ме издърпа навън. Бях на седмото небе от радост. В този момент на света нямаше по-горд от мен. Забравих всякакъв етикет и с все сила се развиках от радост. Само не можех да разбера, защо докато аз виках, майка ми плачеше, но малко след това ми стана ясно, че и нейното било от радост. Погледнах часовника на стената и видях, че голямата стрелка беше на 9, а малката на 11....

5 март, 1984, 10:45 - Колко паметен час за мен и света като цяло...

Мисля да продължа със следващия мой любим поет - Марко Недялков. За съжаление не можах да намеря много негови стихове. Ще ви споделя малко, пък всеки от вас, ако има някакви допълнения, ще се включи. Най-голямо разочарование ми носи фактът, че негова книга може да се купи само по интернет. В книжарниците ги няма, а пък в библиотеката намерих само едно издание с комунистическата му поезия, а човекът е издал 40 стихосбирки!!! Запомних, че умира 1993г., демек си е почти съвременник. Та ето и стиховете, които избрах за вас (леле звуча като диджей по радиото...)

След хиляда години раздяла

да ми вържат очите със креп

обзалагам главата си цяла,

ако друга объркам със теб!

Когато дойде моят залез
Към залез да ме поведе,
Ела при мен заруменяла,
Каквато някога дойде.

Ела загадъчно ревнива,
Помилвай ме и помълчи.
Човек, когато си отива,
Не иска сълзи във очи.

Когато, бледен и печален,
Остана немощен и сам,
Ела ми на часа прощален
Усмивката си да ти дам.
Не пускай други в мойта стая,
Тъй двама да си помълчим.
С усмивка почнахме, мечтая

с усмивка да се разделим.

За мен отдавна хората говорят,
че вечно съм без пукната пара.
Но аз със всеки съм готов да споря,
дали това е най-важно на света.

Живея аз на втория етаж,
в апартаментче тука до липите.
Прозорецът е моята врата.
И аз мириша тях и ги разпитвам.

Дали след време тука до липите,
в прозореца ще има светлина?
Дали тогава пак ще слушам Бийтълс
и БeГeЛог отново ще чета?

Дали тогава мама пак ще идва рано
с измит пепЕлник, с чашата с кафе?
И вместо да попита тя за даскало,
ще се усмихне: "Хехе, блогва ли добре?"

И пак ли ще звучи невероятно,
за някой, ако някой пак твърди,
че имам най-голямото богатство -
един хампютър и блога до зори...

От Тангра & Тони (Т&Т)

С Димитър Гачев (DimitarG) също се запознах в Пловдив. На пловдивската среща на BGLog.net, която беше на 10 декември. Това бе и първата среща, на която се видях с някого от BGLog изобщо наживо. В последствие разбрах, че двамата с Георги Танев (MG42) са основателите на сайта за художествена литература и поезия - www.shtyrkel.eu, и че Димитър Гачев се занимава с поезия повече от 20 години. Тогава на път беше да излезе и стихосбирката му "Сто", на чието представяне за жалост пропуснах да присъствам, защото не съвпадна с престоя ми в България. Премиерата на стихосбирката беше на 04.02.2006, в Балабановата къща в Пловдив. Доста от стиховете му са публикувани в електронното издателство www.slovo.bg. Сега ви представям кратка творческа биография на поета, както и няколко негови стиха :

Димитър Гачев е роден в Пловдив преди 37 години. Работи като лекар.
Включен е във виртуална библиотека на сдружение "Словото".
Награда на издателство "Анхира" за детска приказка.
Първа награда на конкурса " Шарен свят" на телевизия "Седем дни"- гр. София
Втора награда на конкурса "Любовта е пиянство или пиянство от Любов" - гр. Силистра
Награда на читателите в национален конкурс за хумористична творба " Очи за себе си" - гр. Варна 2005 г.
Участник в алманах "Околчица" 2005
Организатор на конкурса "Думи в цветове" за произведение на изобразителното изкуство по текстове на интернет поети - гр. Пазарджик
Основател на интернет сайта за виртуална поезия и проза " шТъркел"- www.shtyrkel.eu
Публикации в периодичния печат, превеждан на френски език.
На 04.02.2006 излезе от печат дебютната му стихосбирка "Сто"

Подбраните стихове са от виртуалната стихосбирка "Сега пренаписвам сърцето си", публикувана в www.slovo.bg

Клише

В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.

По теб

Стъпките ти още ритат кишата
изяли токове като обувки на сакат.
Наесен винаги ми липсваш. Колко есени
превърнах в думи. И във вълчи глад.
По тебе. Позагубих бройката.
Но много повече отколкото те имах.
Вродената ми алчност към обичане,
понякога тактува неритмично.
Натиска скулите и ми размива мозъка,
разделя те на две и те нарязва.
Понякога не си, понякога си в повече,
понякога те мразя, после ти ме мразиш.
Наесен винаги ми липсваш. Просто дупка
в стомаха и железен вкус нагладно.
През другите сезони... го подтискам.
Защото... Вярваш ли ми, че е постоянно?

Седим един до друг

Седим един до друг. Усещането е за някава интимност.
Говорим си. И остроумничим задъхано.
Като на състезание. По бягане от края му.
След времето са философите и миналите връзки.
Не трепваме от допири. И влагата по кожата.
Понякога се смеем на едни и същи глупости.
И по средата на брилянтната ни имитация
ни идва да се разкрещим, че сме бездушници.
Че скуката е слабо оправдание
да ровим до дъната на душите си,
умело балансирайки по думите,
макар да няма нищо за постигане.
И нищо за обичане и сълзи.
И за затопляне, защото няма смисъл.
Какви ли мисли са ни карали да стенем
и да се будим съвършено влюбени...
Дали не можем да си купим малко време?
Езици за камбаните и спомените.
Потрепването някъде отляво на тялото.
И потните му лутания. Гоненицата.
Почти безумната и садистична ревност.
Заровените трупчета на птици.
Цветята в вестник, любенето на открито...
Сега сме заедно. Пред мислите изтичащи.

Напиши отново... онова

Лесно е да се напише въздуха,
зимата в яките на палтата ни,
нищото, сълзите, главоболието,
Бог и ежедневните ни издевателства.
Лесно е да се напише самотата,
красотата, любовта след виното.
Лесно е да я отдалечим изкуствено
и да я подстрижем със причини.
Лесно е да бъдем неразбрани.
Да изпишем с керемида слюнките.
Да си сложим овчите перуки.
Да сме по-естествени на снимките.
Лесно е!
Пиши ми за хрущенето
на стъкло по босите си пръсти.
Късането на хасе със зъби,
мокро от пустинната ти същност.
Изгревите, всмукващи от фона,
педантично и свидливо досглобяван.
Напиши го като епилог,
като пръсти
зли и посиняли.
Напиши го като лек коктейл,
който са ти сипали във шепите...
Направи го, мамка му! Без кръв.
Остави я да шуми край слепите.
"Нарисувай ми една овца!"
Аз ще слушам тихото й хранене.
Напиши отново... онова...
Напиши ми твоето оставане.

Повече стихове на поета може да намерите тук.

През краткия ми престой през зимата в България ми се случиха доста неща и имах възможността да се запозная с много интересни хора. Тогава беше и премиерата на стихосбирката на Димитър Краев - "Въже", на която по една или друга случайност имах възможността да присъствам.

Самото представяне на книгата беше в Пловдив, в Балабановата къща. Като основни организатори на събитието бяха Димитър Гачев и Георги Танев, известни ни от BGLog.net като DimitarG и MG42. Това беше второто представяне на стихосбирка, на което изобщо съм присъствал и определено ми беше много интересно. За автора и за произведенията му знаех твърде малко в онзи момент, но стихотворенията му определено ми направиха силно впечатление, а и самият той - като личност. От малкото думи, които си разменихме с него, останах с представата, че е много интелигентен и скромен човек.

Представям на вниманието ви кратка творческа биография на автора, както и няколко стиха от дебютната му стихосбирка : 

Димитър Краев е роден през 1968 г. в гр. Пловдив. Завършва Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", специалност Българска филология. Негови стихове са публикувани във в. "Литературен вестник", сп. "Пламък", в. "Марица" и др. Печелил е национални награди от литературния конкурс "Димчо Дебелянов" и от конкурса на радио "Веселина" (2004). Носител е на първи награди от националните поетични конкурси "Нова Загора" (2005) и "Яворови дни" (Поморие, 2005). Член на Дружеството на писателите в Пловдив (2005).

* * *

Дълго слънцето мъкна на гръб,
а животът се свечерява.
Връстник съм на самотата
и на вкоренените си
сандали.
Още чакам на масата
да седне себеподобен.
И за малко, от скука -
не измислих часовника.
Невръстно, като дете
времето бавно подрежда
хаоса.
Още малко ще чакам -
докато камъкът стане
на пясък.

Въже

Въжето,
на което скачаш,
сине.
Въжето, дето хълцаше от гъдел,
щом коремчето му триеше земята,
сега като змия пребита
в краката се е проснало.
Въртим със майка ти.
Подскачаш.
Но с друга гравитация
е твоята вселена.
Да можеше с въжето да изтеглиш
и двамата ни в нея...
Не виждаш ли душите ни
как куцат
и не искат
да се опрат една на друга?

И как въжето между нас описва
една огромна нула.

Плашило

Разпънато от птиците
сред щръкналите свещи на стърнището,
очаква шанс за възкресение.
Но аз - създателят на зимата,
сълзата на плашилото изтривам,
оплаквам изкълваното му его.
И ме затрупва не снегът,
а мисълта за него.

Останките от тайните вечери
изгниват - разпиляни.
И ти ли чакаш,
непризнат Исусе,
Светия Дух под формата на врана?
Какво ли може да изкупи
капанът - под снега залостен.
Към хълма на доверието куцат
дванайсет Юди.
Кой е между тях апостол?

Тояжката на баба

Полюшва се до куция й крак
тояжката като махало.
Побутва времето напред.
Почива си. И продължава.
Зад хълма баба се смали
в забрадката си – черна врана.
Тояжката се просна по очи.
И повече не стана.
По тялото й лази мрак.
Окастрената й осанка се
въззема,
и брули орехи – звезди
с гръбнак, изопнат от надежда.

Захвърли ме, живот.
Зад борда.
Аз съм компасът, изгубил стрелката.
Едноокият плъх.
Окото си дадох на Голямата мечка,
дето все обикаля небето.
Да гледа свирепо отвъдното.
Изхвърли ме, живот.
С погнуса.
Прегризах въжето на котвата.
Ходя по палубата,
ръфам платна от безумие.
Хвърли ме!
По-силно!
Жив до дъното искам да стигна.
Голямата мечка да видя, когато
някакъв кораб запраща
в окото й
сянка.

Още стихове може да намерите тук.

Добре дошли в общност "Поезия" на BGLog.net. Страницата, която сте отворили представлява място, където могат да бъдат прочетени и публикувани нови стихове, както и да се създават и коментират статии, свързани с поезията изобщо. Всички неща, публикувани на страницата се запаметяват автоматично и в личния блог на потребителите на BGLog.net.

Надявам се страницата да бъде интересна и да събира хора с общи интереси, а стиховете, публикувани тук да оцветяват ежедневието ни.