Почувствах се отново жива,
след твоята слънчева поява.
Учиш ме, подкрепата красива
ме кара дълго да мечтая.
 
Показваш ми по начин непонятен,
че държиш на моята осанка.
С жестове и думи на учител властен
извират тайни чувства от душата.
 
Не говориш много и всеки ден
усещам скритата ти топлина.
Повярвай ми, искам ти да си до мен
да ме даряваш с обич, светлина.
 
Уж си близо, а всъщност си далеч.
Нежен лъч от утринно сияние.
Вечер в съня ми провираш се и веч
рисуваш краски от любовното мечтание.
 
Моля остани до мен, недей си тръгва!
Ти си нежен полъх в моята душа.
Докосваш като слънце , като светлина –
разкрасяваш живота, стопяваш моята тъга.

Автор :Виктория Милчева

Пролетта ме завива с цветна завивка.

Очите ми нежно искат да ме целуваш.

С топлото ухание на една усмивка,

над върховете с мен волно да лудуваш.

Обичам те, с душа жадуваща, невинна.

Обичам те, с изгрева свеж песни да пея.

Мечтая до гърдите ти мъжки да се сгуша

и с ритъма буен на сърцето ти да се слея.

Огън ли гори в сърцата ни млади?

Искри ли припръскват, фойерверки в нас?

Как да напишем съдбовни балади,

как да спрем времето в мечтания час.

Нима ще можем да преминем лавини

без страх да спрем на желания бряг,

докато горят в сърцата ни пламтящи камини,

докато синее небосклона приятелю драг.

Обичам до болка очите ти топли кафеви.

Обичам лудия устрем и стройното ти тяло.

Как да нося в гръдта си ласките скрити,

как без любовта да премине живота ми вяло?

 Автор : Виктория Милчева

Родих се аз под щастлива звезда.

Растях като волна, нежна пеперуда.

Не знаех, че живота отнема радостта,

не знаех, че ще имам толкова тежка съдба.

Боря се с живота злочест, като хала

стремя се всичко с добро да постигна.

Чакам нощта черна, мрачна да догаря,

чакам утрото окови те да вдигне.

Трудя се аз за благото и щастието на всички.

От дете тичам боса по една мечта.

Да имам дом и щастие достойно да получа

да летя окрилена от любовта.

Защо ли аз попадам на нечисти хора

с нрав, противен, жесток и лош?

Защо ли аз винаги трябва без умора

да се боря срещу хищническата мощ.

За пореден път се моля на съдбата.

Витая и искам аз винаги да съм щастлива.

Сърцето ми ранено от болката разкъсва

да съм радостна, доволна, обичлива.

Автор : Виктория Милчева

Едно стихотворение на Екатерина Пенчева от поредицата Чужда муза
  Приятелю,защо си тъжен?
ела кафе да ти сваря.
На рамото ми да положиш
разкъсаната си душа.

Кажи,приятелю,какво те мъчи?
Защо си тъжен ти сега?
Приятелю,ела и поплачи си.
Посгрей се в този зимен ден.

И пак красиво подари ми
случайно някоя звезда,
която даже няма име
 и целуни ме пак така.

И пак така ще затанцувам
щастлива,волна във нощта.
Накарай ме да  нарисувам
за тебе цялата земя.

А после ти ме нарисувай,
а после ме вдъхнови.
И стиховете ми тълкувай,
както можеш само  ти.
    автор:Екатерина Пенчева

Едно стихотворение на Алина Стоянова от поредицата Чужда муза

Панаири,панаири…
Дим,карначета-ерзац
И се пие яко.Свири
на дудук брадат свирач.

Стан извива хубавелка
 и разтриса тлъст гюбек.
някаква беззъба лелка
ми предлага чушкопек.

Давя се във екстра стока-
тенджери,кюлоти,боб,
плитичка тава,-дълбока
и фенерчета за гроб.

Евтини червени блузки,
свирки,захарен памук…
Тук дойдох да закуся-
две карначета със лук.

И защо ли се оглеждам?
Търся оня тъжен пес
с рунтавите вежди.
Но го няма.Липсва днес.

Панаири,панаири…
Дим,карначета,фарси!
Кучка вие,куче дири..
Да закуся ли?Мерси!

Горда стара планината
химни слуша. “Чака-рак”
Панаир ни е Съдбата.
Тя пък глозга кучи крак.
      автор:Алина Стоянова
от стихосбирката й “Черно на бяло”

Мисли за мен като за жив,
когато си замина!
И много дълго не плачи-
жалей ме до една година!

И после забрави за мен!
Аз в стиховете ще живея.
И като славей без очи
денонощно ще ти пея.

И ако ти не срещнеш друг,
в тоз живот горчив и сив,
останеш ли без топлина-
мисли за мен като за жив!

И аз ще идвам  в твоя сън,
като дъжд ще прошумявам.
И на прозореца отвън
червени рози ще оставям……
    автор:Павлин Белишев

След мене тръгна сляпо куче.
и май си нещо пожела?
Храна ли иска да получи
или да зърне светлина?

Валеше,ала то вървеше.
Студено бе.То не разбра.
Една надежда го крепеше,
че още стават чудеса.

Опитах се да го нахраня,
Но опитът ми не успя.
Остави всичко без желание.
Отляво тъй ме заболя!

Погледна ме с очите стъклени,
в душата ми пожар запали
от тлеещи заспали въглени…
Ръката моя го погали.

 Храната не докосна то.
Ръката ми не спря да ближе.
Било е гладно за добро!
А мракът е последна грижа.

 Било е гладно за душа,
която да го приласкае
и няма друга светлина
 по истинска  от таз,то знае
            автор:Румяна Иванова

Понякога ми е студено… не от студ…

и дълга е безкрай… нощта…

и тихо е… сълзите нямат звук…

минутите… едва се ронят…

И сякаш… ме погалваш със ръка…

за да изтриеш… сЪлзите отронени…

целуваш ме… със топлота…

и ме завиваш нежно… с спомени…

Ярослав Връхлицки

За мъничко любов избродил бих света,
бих крачил бос, без шапка в утрин синя,
бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта,
бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта,
бих крачил сякаш по роса в пустиня.
За мъничко любов избродил бих света
като слепец, протегнал длан за милостиня.

 п.п извинявам се в един коментар съм се заблудил,че това е стихотворение на Адам Мицкевич,сега си поправям грешката,установих също ,че и Вапцаров има нещо подобно-не знам дали има някакава връзка между Вапцаров  и Връхлицки,между вярата и любовта също