Един от най – харесваните български бардове ... Така поне започва описанието на последната страница на стихосбирката „Отглеждане на мъж”, с което няма как да не се съглася, без да съм присъствал на нито на едно подобно изпълнение на живо.
Впечатленията, които ми остави срещата с него са, че е изключително магнетичен човек, който умее да задържи вниманието върху себе си, без да стане скучен, или да се натрапи на събеседниците си. Разговорите с него неминуемо са съпътствани с неподправено чувство за хумoр и много усмивки...
Живее и работи в Пловдив, а "Отглеждане на мъж" е втората му стихосбирка. Автор е още на албума "Духът на дивия козел" и стихосбирката "Лунясвам". Носител е на награди от много национални конкурси, сред които :
"ПОКИ 1995г" (поети си китара), гр. Харманли,
"Морски Струни 1997", гр. Несебър,
"Южна пролет 2000", гр. Хасково,
"Интимна лирика" - 2003 на сдружение "Словото",
"За един по-човечен свят" - 2003 и 2004г на радио и тв "Веселина",
"Очи за себе си" - 2004г. на сайта hulite.net,
"Пиянство от любов" - Силистра 2005 - конкурс за любовно-еротично стихотворение.
Жената, която ...Жената, която нощува
при чужди мъже
по принцип е лунно-красива
и дваж по-самотна.
Надарена от Господ
с убийствено деколте,
миловидни очи
и перфектни обноски,
тя не пасва на мъжкия
съпружески свят.
Кой смелчак би делил самотата
с Венера Милоска?!
Тази жена е създадена
просто така -
да ти дойде в четвъртък
за малко на гости,
да те стрелне с око,
да ти пусне език,
да омачка два фаса
насред твоята кухня,
да помънкаш пред нея
като слаб ученик,
по анатомия
всички уроци пропуснал,
а ако Бог ти даде
нов живот на Земята
и ти викне отгоре:
"Опомни се, момче!",
презглава да се втурнеш
и да поискаш ръката
на жената,
която отглежда
чужди мъже.
***
на Ели
Това не са очи, а междуметия!
Напразно търся дъното им.
Дъно няма.
А колко ли мъже са се удавили
при скромните си опити
за дълго плаване...
Това не е лице, а география!
Трапчинки има тук, а после хълмчета.
И някак земетръсна е усмивката,
и адски ветровита е въздишката,
а шията е само предисловие
към дългия роман за раменете и,
които ме отвеждат
към два църковни купола,
чиито върхове целувам вечер.
На връщане минавам по бедрата и,
по техните изящно-бели склонове.
Върху коляното лежи метафора.
Опитвам да я уловя- за спомен...
Пропуснах да ви кажа за огнището,
в което бавно се разгаря огъня,
в което, след като заспи жаравата,
от пепелта поникваха децата ми.
Някъде на село
на баща ми
Побелелият мъж дълго гази снега,
за да стигне кованата порта.
Тихо щраква резе и домашното псе
му помахва с опашка за поздрав.
Под навеса с купчината сухи дърва
се раздвижва пернатото братство.
Край прозореца трепва силует на жена
и сълзица в окото проблясва.
Синовете ги няма. Нейде далеч
и последното внуче замина,
а без тях е безвкусен домашният хляб
и нагарча познатото вино.
На стената виси пожълтял календар
и се хилят опразнени дните.
Пощальонът не носи далечни писма-
вече никой за него не пита.
От пропитото с дим януарско небе
се отронва заспала снежинка.
Един беловлас, отруден човек
пред камината дреме, умислен.
Може би още утре в негова чест
ще забие далечна камбана.
И ще дойдат Децата. С нескрит интерес.
За да видят, че Тате го няма.
Онази
Онази русата
С вълшебните обятия
Която искаше фенерите да светят
Докато танц рисуват рамената и
Онази щурата
Онази
Достолепната
С трапчинките
С усмивката
С либидото
Лекуващо дълбоки меланхолии
Онази
Дето ми крещеше
Free-e-dom
Докато се търкаляхме из хола
Не бих желал да взема за съпруга
Не бива да е ничия съпруга
Съпружеството
Както предполагате
Ще сложи камъни върху крилете и
Ще я привърже с пранги към децата и
А аз бих искал да остане същата
Газела
Ако мине под прозореца
Икона
Ако ме допусне в храма си
Дивачка
Щом застена под снагата и
Такава
Че да ми докаже смисъла
На собствения ми
Бодлив
Живот
На мама
В жаравата на онзи дълъг Юли
си чакала от тебе да изляза.
Сънувала си как ми щипеш бузките
и как ме взема на ръце баща ми...
Усещам се понякога виновен,
че съм откраднал дългите ти нощи,
че съпровождам всички твои възрасти,
макар да съм далеч от твоя космос.
Животът ми на пръст мирише, мамо!
Опитах трепета на много полети,
сънувах всички невъзможни сънища,
пребродих всякакви жени и пътища
и пак при теб накрая ще се върна.
Нали го искаше? Нали го искаше!
Надявам се да се отвори място
до теб в претъпканото старо гробище!
Гурбет ?
Дали пък да не хукнеш?
Към техните лустросани Бастилии,
където да се молиш до припадък
за снизхождението - да им лъскаш пода,
да възпитаваш техните деца,
да миеш бляскавите им автомобили,
да жиголясваш застаряващите им жени
докато твоята изстрадала женица
очаква собственото ти завръщане,
докато твоите разхлипани дечица
се взират дълго в Западните азбуки
и с показалец по атласа търсят
баща си -
заседнал някъде във гърлото
на Европейската месомелачка.
До завоя и назад
А някои са ходили в Чикаго.
Отривали са гръб в небостъргачите.
Измервали са тет-а-тет мащабите,
а вероятно са и предполагали,
че техните наследници след век
ще застрояват в същите мащаби.
Така си мислех, клекнал във канавката
до първия завой по пътя за Чикаго.
Песен
По хълбоците сини на морето
рисува Слънцето златисти ивици
и, някъде встрани от битието,
разпуска нечия любов косите си.
А аз, като един матрос без кораб,
очи разпервам, за да я прегърна,
преди да ме превари злият вятър,
търкалящ бавно есента по стръмното.
Отдавна има място за любов
в душата ми, от ласки незаета.
Отдавна има място за любов -
достатъчно да побере морето.
Искрящите мъниста на дъжда
танцуват по брега и късно вечер
посипват обгорелите жита,
полегнали като жени съблечени.
И моята любов танцува някъде
по дансинга безкраен на живота.
Далеч от моя неуверен поглед.
Кажи ми как да я намеря, Господи!
на Красимир Йорданов може да пишете на адрес : divkozel(@)abv.bg
Понякога една усмивка изразява повече от хиляди казани думи.10x 
Веско,здравей! Хубаво е благодаря ти,че си го сложил.
Comments2
Проповед в защита на птиците
Някой стреля. Тогава от баира се вдигна сив сокол и завъртя кръгове над селцето. Бавно се носеше той в жълтия обеден въздух, сянката му се влачеше като хвърчило над запустелите къщи, птицата ту се издигаше, ту плавно се снишаваше и докато гледах това летене, в душата ми се появи една песен: "Соколе, сиви соколе, хайдушки верен побратим..."
Но чакайте! соколът наистина летеше и описваше траекторията на тази песен... Изтръпнах: толкова поразително бе това движение и толкова прилягаше на песента... Ето: чувам песента. Но откъде идва тя? От небето ли?
Боже господи!
Соколът пое по тъничката нишка на мелодията. Летежът му повтаряше плътно и прилежно летежната траектория на песента, следваше я вярно, без да се отклони нито на полутон, нито на полусантим от контура на тази траектория. Всички нейни извивки сякаш бяха създадени за това летене. Мелодията тръгна точно както отхвъркването на сокола: рязко пърхаща, пълна с въздух се въздигна нагоре и тръгна по развен въздушен интервал. Соколът последва и повтори тази извивка. После мелодията направи няколко мънички игриви пада - с едно свиване на крилете соколът повтори тези падове, задържаха се песен и сокол в малката въздушна ямичка, Кайчо Каменов, изпълнителят на песента, взе по-висок тон - последва лек удар на крилата и траекторията отново се изравни. Въздухът повдигна кривата нагоре и мелодията пое отново в равен, кратък интервал. Соколът също. Отново последва малък пад, слизане като в обърната дъгичка. Соколът се напъха там и това приличаше на гмуркане в бяла въздушна вода. Тук последва излизане от кривата и продължителен равен летеж на мелодията. Птицата повтори точно и прилежно всичко това...
Който не вярва да запее тази песен, когато види сив сокол.
Проехтя вторият изстрел. соколът просто се пръсна във въздуха, разлетя се на живи късове и като тежка буца кръв падна в един от дворовете. Едно сиво соколово перо остана да кръжи във въздуха. Къщата беше на един мой съселянин, загинал в Балканската война. Домочадието му се бе преместило в големия град. По улицата изпърполя мотор. Зърнах голобрадо момче с транзистор и пушка през рамо - доволно и усмихнато. Като ме видя, даде газ и изчезна по горските пътища, които слизаха в града. Познах го. Беше правнукът на загиналия в Балканската война тракиец. Приближих към убитата птица. Птица нямаше.
Гледаше ме една окървавена птича глава с отворено соколово око. Отворено като миг, като ключалка, през която се надзърта във вечността. И тогава изтръпнах за втори път. В окото на сокола видях образа на убития. Бях го виждал на снимка, сега го познах. И разбрах, че този човек, мъртвият тракиец, е живял в тялото на сокола. Останалото се самосвърза помежду си без усилие. И видях как в края на март 1913 година от последните родопски възвишения между Марица и Арда излетя един сокол и се совна над бойното поле при Одрин. Тракиецът умираше там. Соколът изпи дъха му, последните думи, изпи и кръвта и очите му и ВДИГНА ЧОВЕКА В НЕБЕТО... С неговия глас и с неговите очи полетя над Тракия, нощуваше на къщата му, обикаляше запустелите му ниви, защото човешката кръв в него му диктуваше това. Човекът преживя в тялото на птицата седемдесет и пет години. И още щеше да живее, ако...
Тогава взех в лявата ръка голямото соколово перо, което зърнах да кръжи във въздуха след изстрела, избрах за пръстите на дясната ръка едно перце с бяла тънка кост, топнах го в кръвта соколова и с кръв написах върху другото перо:
"Не стреляйте по сивите соколи!"
А в обедната тишина небето се разтвори и вятърът, който живее в тайните височини небесни, се спусна като в кладенец към мен - стоящия на грешната земя, обгърна ме с вихрушка,
изтръгна от ръката ми перото и го възнесе в ясното небе. Търсете го! Огледайте се! Вижте. То е сигурно паднало на рамото ви...
Не стреляйте по сивите соколи!
На Женда Христова Лалева
Красива като Йовковата Женда и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата, не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната: "Адам плюс Ева равно на любов".
Тя стана Пенелопа и Елена, бе Дездемона, беше Жана д'Арк,
царкиня беше, бе обикновена цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза. Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза на пъргавото българско хоро.
ВЪв ден, различен ден от всичко други, самата бяла като сватбен стих,
а с очите си - две черни теменуги, закичаше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича, ала разбираше във жертвен час,
че думата "Родина" се изрича най-вярно, щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия, които тръгват с вик: "Но пасаран!"
Адам и Ева - двойствена природа. Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка, пред нея - дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам. Обичам - равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича: "Адам плюс Ева равно на живот!"
Ивайло Балабанов
_____
* от "Религия", 1990г