Две стихотворения на Красимир Машев

Чужда муза

Посети ме чужда муза

и в леглото ми се пъхна

не само без пола и блуза.

Дори без лист за дреха връхна.

И веднага се започна

любовна сага,тоест драма:

- и с тебе-каза-ще съм точна….

Била съм с не един и двама

художници и музиканти,

писатели,че и с поети…

Титани,колоси,гиганти

след Девети и Десети,

Бях в Бояна и Владая

на Руски и на Незабравка…

дойдох при теб най-накрая,

да не си за подигравка…..

Каза куп неща на голо.

Самата Терпсихора беше.

Пак бях последен и отдолу.

А пък хич не ми тежеше….

Половинка

Бях настроен moderato

след поредният запой

и с половинката Ерато

едва не стигнахме до бой

-Уж бях твоя половинка,

но вече половин година

ту леля казваш ми,ту стринка,

а напоследък и гадина

Не си написал нито страница.

Не си написал даже ред.

Ти си вдъхновен пияница.

А те имах за поет….

След като каза ми недъга,

реакцията ми бе естествена:

-Ти рекох-първа ме излъга,

че съм поет.И че си девствана.

И тя пропи се като мене.

И е настроена andante.

В синхрон сме.С творческо горене

се чука с тоста:”Мой талатнте!”

АКО ПИТАТ ЗА МЕН

Ако питат за мен,
не мълчи, а речи,
че съм зле...
Че не спя, че не ям
(даже кой съм - не знам),
но че пия!
Всеки ден, всяка нощ
там - под гръдния кош
сипвам много и люта ракия...
Ако питат защо,
не лъжи, а кажи,
че за теб...
За съня недоспан,
за очите - капан на сърцето,
дето ден, дето нощ,
свито в гръдния кош,
тръпно чака да спра битието...
Ако питат кога,
заплачи, но мълчи!...
В този свят
непознат, неразбран,
пак нещастно пиян ще осъмна...
Та не зная кога
ще си кажа: "Сега!"
и ще гръмна.


ПРОДАВАМ КНИГИ НА КУЛСКИЯ ПАЗАР

Светът тече край мен.Като на кино
минава в странен, пъстроцветен каданс.
Подрежда, сякаш, времето отминало
единствено възможен пасианс...

От книгите подвикват ми момчета,
свирукат позабравен стар рефрен,
а аз предлагам себе си - парчета
от моя свят - на части раздробен.

Светът тече пред мен, светът изтича
в две противоположни суети...
Напрягам се - сред толкова момичета
дано те зърна, но къде си ти?

Навярно там - безсмислено далече,
откъсната от пъпната си връв,
захвърлена в духовно междуречие -
на чужди страсти да си ярка стръв...

Светът е вътре в мен, светът е кино,
в което ти - звезда, а аз - статист
подхвърляме си реплики изстинали,
подготвяме прощален бенефис...

Ала защо тъжа?Светът купува
парчетата, сглобява ги пред мен
и ми припомня някакво пътуване
и някакъв далечен, странен ден...

Светът стои смирен, светът ме моли
да му продам частица благослов.
И аз (като нелепо своеволие)
продавам, всъщност, своята любов...

 
НЯМА КАК

Захладня.Летен студ ме погали
и замръзнали кръвни телца
ме раздраха - полярни кристали
или смлени на прах стъкълца...
А лицето ми стана на камък
и косата ми пак побеля,
лумна в пламъци пясъчен замък,
само някакъв стих оцеля...
Само майка ми нейде проплака
и самотно се килна ноща.
Отлетя...Не можа да дочака
нежна песен за тъжни неща.
Отлетя и безкрила надежда
да целуна очите ти пак
или просто към тях да поглеждам.
Няма как, няма как, няма как...

ДОКОСВАНЕ

Докосвам неочакван летен ден -
от тези, дето дълго се забравят
и спомен - незаченато роден
картина огнедишаща изравя...

Едно момиче вятъра краде,
в косите си с пшеница го заплита
и без да го е грижа накъде
момичешките блянове отлитат,

то вплита клас до клас - като звезда
златее сред копринената нива.
Опиянен от вятърна езда
до рамото му лекокрил заспивам...

Целува ме момичето - насън,
по устните ни цъфват пеперуди...
Ала внезапен сух, метален звън
разбуди ме от моите заблуди...

И пак пълзя по края на света -
захвърлена в безкрая синя пита,
през есенните зими и лета
последните си пролети наплитам...

Но нищо, че битувам нероден
сред тази огнедишаща жарава -
докосна ме отминал топъл ден -
от тези, дето няма да забравя...

 
ПИОНКА

Вън е мрачно, топи се денят -
къса, суха, но силна цигара.
В пепелника вони моя свят,
алкохолна - кръвта ми догаря.
От монитора думи - накуп
ме замерят - самотна пионка.
Вероятно ме имат за труп,
стиснал здраво последната комка.
Вероятно са прави - не знам.
И навярно така ми се пада -
да съм глух,
да съм сляп,
да съм ням,
в чаша вино да търся наслада...
Да не мога да мисля, да спя,
да обичам, дори да тъгувам,
а с хартиено - сухи цветя
смут и страст, и любов да рисувам...
Но навън изведнъж просветля
под студа на живачните крушки.
Аз се сепнах, скръбта ми изтля.
Боже!Всичко било е на ужким!


* * *

Безсилни сме, безволеви, сами,
затънали в злощастните си грижи.
Край нас безшумно времето ръми -
орисници на спомени го нижат.

От струните ни лъхат чернозем,
припряни думи, пропиляни вопли.
А ние с теб - изстинали съвсем -
пак търсим стара обич - да ни стопли...



АКО ИМАШЕ БРАТ

           Някога много исках да имам син,
           когото да кръстя на първия български хан...

           На дъщеря ми, която е в Германия... 

Ако имаше брат, би се казвал Кубрат,
тъй го мислехме с мама тогава.
Ала орис, съдба!И след дълга борба,
та измислихме теб, Десислава!

Ако имаше брат...В този зъл кръговрат
би те пазел от думи омайни.
А в момински ти блян - невидян, неживян,
би споделял девичите тайни.

Но остана сама...И сега от дома
ти изпращам писмо на мечтател:
"Нарочи ме за брат, наречи ме Кубрат,
ще ти бъда най - верен приятел..."

 НАЙ - ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ

В живота ми се мяркаха приятели,
пресичаха го, сякаш бе Сахара,
изравяха шамани и оракули
от дюните - за раните си стари...

В сърцето ми захвърляха болежките,
като на сметище и без да ги е грижа...
А аз мълчах и им прощавах грешките,
та затова те продължават да се нижат:

зависник, интригант, подлец, ласкател -
изневеряват ми на всеки кръстопът...
Животът - моят най - добър приятел
ще ми изневери единствен път...


* Благодаря на автора за отзивчивостта към тази публикация!

Вечерняя музыка

М. Юн

Вечерна музика

Вл. Башев

Не могу я уснуть, выхожу из землянки под небо.
Там, где звёзды блестят, там, где ветер тревожно трубит.
Я б хотел быть с тобой, и сейчас рассказать, что тебе я
не успел, не посмел, может быть...

Как я мало любил, как я мало был счастлив с тобою.
Разлучил нас наш долг. Ты не плачь и меня не кори!
Чтоб свобода была, чтобы были надежда с любовью,
в бой иду я с восходом зари.

Коль паду я в степи, и трава зашумит в изголовьи,
не припомни мне зла, на могиле моей не рыдай.
Встреть ту светлую радость, что моею оплачена кровью,
долюби за меня, домечтай!

Я не буду в обиде, я буду счастлив и спокоен,
Не за скорбь воевал, не для слёз позвала нас война.
Вот уже рассветает. Готовы друзья мои к бою.
Доброй ночи, моя дорогая жена!

пер. М Юн

Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето
дето светят звезди и тревожния вятър тръби.
Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което
не успях, не посмях, може би...

Недолюбих те аз, ненагалих те, моя любима.
Раздели ни дългът. Затова не плачи, не кори!
За да има любов и мечти занапред за да има,
аз отивам на бой призори.

Ако падна убит сред степта, под звездите студени,
запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай.
Посрещни радостта, отвоювана с мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!

Аз не ще се гневя, а ще бъда щастлив и спокоен.
Не за скръб съм се бил, не за сълзи вървя на война.
Вече съмва над мен. Вече влизат другарите в боя.
Лека нощ, моя мила жена!

В. Ханчев

***

Как поздно вы меня целуете…

Мучительно меня глазами ищете,
блестящими, как две большие капли,
как две слезы, готовые скатиться —
        прости мне, что тебя когда-то
        не поняла,
        не верила тебе…

Вы прощены. Целую вас спокойно.
Прочь ухожу и уличные лампы
меня изображают на фасадах
большим
и необычно добрым.

Но вскоре тени уменьшаются
и тонут
в подъезде тёмном,
вверх по лестницам идут,
сгущаются, становятся рукою,
что грустно пишет строчку на бумаге:
Как поздно вы меня целуете…

пер. М. Юн

***

Как късно всички вие ме целувате…

Очите ви мъчително ме търсят,
уголемяват се, лъщят като сълзи,
готови всеки миг да се търкулнат —
        прости, че някога бях лоша,
        не те повярвах
        и не те разбрах…

Простени сте. Целувам ви спокойно.
Отивам си и уличните лампи
по гладките фасади ме рисуват
висок
и неестествено добър.

Но скоро всички сенки
се скъсяват,
потъват в тъмен вход,
изкачват стълби
и се събират във една ръка,
коята тъжно движи своя молив:
Как късно всички вие ме целувате…

Вл. Башев

Nevermore

Рано проснувшись, на злую тоску обречён я,
взглядом впиваюсь во мрак, а вдали – темнота,
с молитвой и злобой безумно сплетёнными
жду – рассветёт… Рассветёт ли?
                                 — Уже никогда!

Злой пеленою сады мои в темени
скрыла Неволя вдали навсегда,
гимны и смех средь ночи обезверенной
жду – зазвучат… Зазвучат ли?
                                 — Уже никогда!

пер. М. Юн

Nevermore

Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
                                 — Никога веч!

Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
                                 — Никога веч!

Д. Дебелянов