Вчера бях на премиерата на една хубава стихосбирка и бързам да споделя удоволствието /естетическо естествено!/ с вас! Отначало ето официалното представяне:

Романьола Мирославова

Въздишки от вулкан

Любовна поезия

 http://www.book.store.bg/c/p-p/m-125/id-20944/vyzdishki-ot-vulkan-romaniola-miroslavova.html

Ще прибавя, че вчера зала на "Надежда" в Столичната библиотека преливаше от гости, приятели и почитатели. По стихове на г-жа Мирославова пяха свои песни Венета Рангелова и Бони Милчева. Получи се атмосфера, наистина задушевна и поетична. От мое име мога да кажа, че поетесата наистина е доста талантлива, умее да изказва чувства в поетичен слог. Има доста сполучливи поетически попадения, оригинален стил, много истински и красиви стихове.
А пък как се живее в семейство с двама поети? Дали красотата на словото е съчетана с практицизъм?
Даже няма да разсъждавам нашироко, но помислете си..... Талант, дарование, публичност, награди - всичко си е на мястото. Ала цял живот талантът е в сянката на колоса - защото Евтим Евтимов си е точно такъв.  Но погледнете и някои от стиховете на съпругата му - наистина си заслужава!

* * *

Навсякъде вали, Душер!
В ръждивите поля оттатък хълма.
По сивите гнезда
и дрипавите мълнии.

В душата ми ръми, Мишел!
По мокрите бразди
на тихите ти устни.
По прашните следи на улиците пусти.

Навсякъде си ти, Душер!
Сред глухия сумрак
на плъзналите сенки.
В разресаните клепки на фрагментите.

Понякога не си, Мишел!
Понякога – оттатък тишината.
Взривеният в сърцето ми шрапнел
е само миг на свобода.

* * *

По стъпките сиви на мокрото утро
се спъва нощта и зората се пуква.
С такава зора се е любил дъжда
в ревнивите облаци, 
                    в капките рукнали...
На малката уличка, сгушена в кестена,
с прозявка отваря очи листопада.
Протяга се бавно. После тържествено
събужда деня 
            и размесва представите...

                              На П.

Снегът бавно пада над смълчаните

                                                 вълни.

Морето  протяга студени длани

към плажа пуст сякаш иска да му

каже,че скоро ще се върне народа

                                      весел   тук

 Тъжно  морето е през зимата,

вълните му само  с нежен шепот

       целуват притихналият бряг.

Пусто е,дори и чайките със

игрите си красиви,шумно

пляскайки с крила,не могат

да разсеят неговата самота.

А гларусите няма да са тъжни

     и самотни сред безкрайната

                                 морска шир,

защото на брега ще ги очакват

спомени от лятото за веселият

                            човешки панаир.