И пак е вечер,

звезди и мрак,

сърце и твоето,

искри и пак.

Умора, близост,

любов, печал.

Защо се случва?

Не ща провал!

Отново тръпка!

Нескрит въпрос.

Защо е мъка?

Нали любов!

Търпение, обич,

компромис, два.

Усмивка разтопява

тъжните сърца!

Очаквам, искам,

надежда, блян.

Сърце и моето,

целувка, свян.

Отново слънце,

нестихващ зов.

Сърце и твоето,

искри любов!

дочух вчера разговор за някакво странство.

Две момичета млади, без компас и без карта,

търсеха място дълбоко, широко, да е море

лошите спомени то да побере.

–Добре момичета, но как се казва вашето море?

– " На Забравата ", името му е. – Отвърнаха те.

–Чудесно, аз ходя на такова море

и пътя му зная доста добре!

Той първо минава през твойто сърце–

събираш в чанти

чуства ужасни,

ситуации нещастни.

Следващото постъпление

е да натовариш всичко в дилижанса " Решение ".

На табелката в ляво да пише:

" Море на Забравата ".

Там той ще отнесе славата

на събития трудни

и спомени безумни.

По-здрав и по-силен

е човек след море,

а щом на Забравата е ,

той диша все по-добре.

Преди празник,

препоръчвам на всеки такова море!

След него,

всяко сърце повече може, то да побере!

и времето не стига за толкова неща !

Не малко, за работа се дава време,

останалото съвсем не е без време.

Има време за деня.

Другото е на нощта.

За обичането има време.

Добре е ,

щом въздържането е навреме.

Не навреме се случва да се замълчи,

но по-добре е,

отколкото без въпроси отговори.

В търсене пилеем толкоз много време

и губенето има свойто време.

Когато мир огрява наште дни,

забравяме за трудностите ни.

На войната даваме в живота време,

продължава тя ... до време.

Добре е,

щом успеем да запазиме си време !

Дали за пазене или

за хвърляне е то.

Всяко нещо е добро,

щом уцелило си е времето !

"Тихо е.ти ли Господи,

                       сбърка?

Само котето тихичко

                        мърка.

Майка милата,вече я

                            няма

и ни мъчи мъка голяма.

Тихо е в кухнята,дето

                          плетеше,

където супички вкусни

                 с обич вареше.

Тихо е.А телефонът

                     звънеше.

Как си майко-въпросът

                         ни беше?

Тихо е.А ти кротко се

                      трудеше,

и децата отгледа,и

     нощем се будеше.

Те пораснаха нейната

            гордост голяма,

ала нея я няма,нея я няма.

Тихо е.А телефонът звънеше.

Ще си спомняме само.

                             Хубаво беше."

В сърцето ми направила е място любовта

и нея, не разбира я света.

Облечено сърцето с размисли навеки,

ледено се струва... не на всеки.

Вечер тихичко щом в размисъл седя,

събирам моите приятели до масата.

Вярата, за миг до мен дойде. В беда,

винаги първа тя подава ми ръка.

С трясък влиза Истина,

не движи се сама,

след нея, като на финал се спуска Разума.

Съвестта, като домакин,

на всеки тя отваряше врата.

Надеждата, чувствителна и лека,

към мен се движи сякаш по пътека.

Мъдростта, щом влезна, като в едно

всички с поклон предложиха место.

Зад дрехата ми, криеше се егото.

Тържествено накрая влиза любовта,

Най-бавно идва тя и всички нея чакаха.

Разказвах вечерта, как минал е деня,

какво ме впечатли...

Надеждата : – Дали родиха се мечти !

За мислите ми, говорехме ... дори.

Мъдростта попита ме : – Какво те вдъхнови

и как му ти благодари ?!

Замислих се... отвърнах : – Е, да, не го видях,

но утре ще направя знак с това благодаря !

Надеждата се съгласи,

елегантно и звучи.

Съвестта се включва : – О, простете,

да е правилно сърцето !

Истината ме допря,

каза : – Нещо си замислена.

Отвърнах : – Да, днес ме заболя,

някой там ми се присмя !

Любовта попита ме : – Дали прости ?!

Аз казах : –Да, но още ме боли.

Мъдростта заключи : – Кажи на егото,

да не гледа там !

А то, присви очи, потъна цялото във срам.

Разума попита : – Дали, не ти се спи,

може би се умори ?!

Галантно той, подаде ми ръка

и каза : – Спокойно, утре ще е друг света !

Така завърши вечерта, с размисъл преди ноща.

 Разума пита : Любовта е какво ?

      Любовта : Тя различна е от всяко зло.

          Разума : Защо всички днес, все за нея говорят ?!

      Любовта : Не искам да споря. Двигателя на живота е тя.

          Разума : Не всичко тя движи !

      Любовта : Най-силна е на света.

          Разума : Те вярват на всичко !

      Любовта : Любовта има всичко и иска да дава.

          Разума : Какво и защо ? – я пита веднага.

      Любовта : Когато са влюбени, те са щастливи.

                        И щастието свое, не могат да скрият.

          Разума : Но мъдрост си нямат, не гледат сериозно !

      Любовта : За тях няма нищо съвсем невъзможно.

          Разума : Изглеждат, дори малко смешни така,

                        като че ли това е игра !

      Любовта : Да, любовта е и игра.

          Разума : Но има и в нея лъжа !

      Любовта : Искат да са винаги заедно те.

          Разума : Свободата къде е ? Това обреченост е !

      Любовта : Те заедно могат света да обърнат,

                         с мечти и със радост цял свят ще преобърнат.

          Разума : Все заедно движат, зависими те са !

      Любовта : Не, трябва, а искам е в тези сърца.

          Разума : Когато са с теб, те мен ме забравят !

                        За мене се сещат, когато те няма.

      Любовта : Макар и различни, те движат се двама.

          Разума : Но свикнаха, макар без промяна !

      Любовта : И навик аз станах.

          Разума : Доверие имат, неясно защо ?!

      Любовта : Нима не ме виждаш, аз с тях съм в едно ?!

      Сега вече мъдри, почти остарели,

      с любов и със разум, вървят за ръка.

      В очите се гледат, с коси посивели,

      за нея /младостта/ си спомнят със малко тъга.

Луната гаснейки, поглежда към деня.

Очите търсещи, отиват в спомена.

Сърцето трепкащо увива се в тъга.

Целувка в спомена напомня за нощта.

Телата вплетени изпълват вечността,

на двама влюбени живели с любовта.

Сега различно е, променя се света.

Звездата падаща, напомня за мига .

На нея моля те, за мене разкажи ,

когато двамата живеехме с мечти !

Едно стихотворение от поредицата “Чужда муза”

Купувам две бутилки.По инстинкт.

По навик слагам втора чаша.

Избирам музика,която ти

 така обичаш…Не,не плача…

На стола ти саксия ще стои,

Да няма празно там отсреща.

Сърцето само дните ще брои.

В очите ми догарят свещи.

Ще дойдеш.Ще се върнеш някой ден.

И глътка с мене ще изпиеш.

Животът пак ще бъде озарен

от обич,пътя щом откриеш.

            Автор:Теменужка Маринова

                                  Вървиш и търсиш,

                                      оглеждаш се,

                        очакваш нещо жаждата да утоли,

                            опитваш, пробваш, тя стои.

                                      Намираш извор-

                                       постигаш цел !

                          Водата- сладка, чиста, утолява,

                                желанието задоволява !

                          Пази го чист ! Не вкарвай кал !

                                Не всеки извор утолява,

                             не всяка тръпка задоволява.

                           Макар и нова, може да  горчи,

                            Не вкарвай друга, не са едно

                                       сълза и тиня,

                                       грях и скиня !

                         Пази я чиста, тази изворна вода,

                                                от

                                              прах,

                                               кал

                                            и суета !

                        Оглеждаш се във нея и виждаш :

                                      тя и ти в едно !

                                Дълбоко там блести,

                              опиташ ли я- тя сладни.

                    Оглеждай се във нея, докато я има !

                          Пресъхне ли, настъпва зима,

                         на пролет- вече няма да я има.

                             Ти си извора, а аз водата,

                    в действителност, така стоят нещата .

19.07.2007