Гръм удари.Вятър писна.

Цвят покапа - тих и бял.

Дъжд се сипна, ядно плисна

тротоара онемял.

Птица викна.Стон изхлипа.

Камък пукна. Заболя.

Колко лесно се разсипа

зад вратите любовта...

Неспокоен и обречен

яден дъжд все тъй вали.

Ще избягам надалече

и дано ме отболи.

най - после се срещнах със себе си.

Бях смешно ударена.

Облизах си жалките рани

и страшно заплаках.

Разтопиха се видимите планини

и дълго не виждах от мъгла.

Изтощена от вяра

душата изгаряше.

Огледах се -

грапава, тъжна жена.

Заключих си думите

и всичко дотук ти простих.

Кукай, кукай до забрава

и крепи прастарата надежда:

сам човек да не се оправи,

някой друг живота му подрежда.

Ти нали така му и предричаш:

твоят глас когато го застигне,

ако той е гладен и безпаричен-

така ще е през цялата година.

Никой не е по голям от хляба,

но и сит да е, и да гладува,

на човек  понякога му трябва

и трохичка обич-

да те чува

П.П. Понеже музата ми е в отпуск се наложи да прибегна до чужди такива.

ПАНАИР

Пуканки, кебапчета, кюфтета,
в изобилие студена бира,
швепс, бонбони, захарни петлета -
чувствам се добре на панаира.

На стрелбището съм първи номер
и оплитат мислите ми люлки.
От сергия шарена за спомен
си купувам лъскава дрънкулка.

Захарни са устните ми, лепнат...
С две ръце балоните прегръщам.
Слънцето в очите ми просветва
и в дете отново се превръщам.

 П.П. Картинката е от Интернет. И по-точно от тук.

ДО ТУК Е БЯЛО, нататък - черно.

Как искам само да бъде Вчера!

Да си повярвам, щом се излъжа,

че ще почукаш, че съм ти нужна.

До тук е Някак.Нататък - трудно.

Мъгла и спомен за нещо лудо.

Умирам бавно, но свикнах вече

да бъда близо, а най- далечна,

да се залъгвам, че пак живея...

Вървя и плача, а уж си пея.

Небе без памет е твоят поглед.

Дали нататък без него мога?

В един изоставен град
се скитам по площадите.
Не се обръщам назад,
дори не гледам сградите.

Пространства, време, хора
подреждам с отчуждение,
превръщам ги в умора -
днес нямам настроение. :(

Той може да свие момента
до точка,
в която да се прицели.
Няма нещо по-важно от друго
и отдавна светът е
овладяно безумие.
Вечер здрачът е процеп
през който се шмугва,
а Смъртта е съветник
надвиснал зад рамото.
Щом реши да си тръгне,
ще го стори за миг,
без да вземе нищо
със себе си...
Жив.

Танцуваше виното в лудия пулс на кръвта

и струните късаха голия бент на нощта

в бедрата на нежнокрасиви жени.

Кръстосваха бяг светлините на синьозелени лъжи

в зелената щедрост на твойте очи,

а мене, а мене ме нямаше.

Подигравателно ехо

тръшна вратите на твойто предателство

и ме остави сама.

Къде съм била досега?