моето  сърце,

 и събуждат в душата от болка

                                           стара

             спомени от младостта.

     И от здрача изплува изящен

                                         силует,

 наметнат с черното й наметало

     към вечерта на спомена върви,

   а парфюмът и пръска мирис на

                                             звезди

Погледите ти твои дръзки,карат в сърцето ми

чувства да кипят ,като в младо вино,

и само обръчите на възпитанието мое,

го удържат от любов непозволена към теб

                                                    да заискри.

Полупиян и полувлюбен чашата

прегръщам и целувам, и само виното

тръпчиво ми напомня за устните ти

вишнево червени и косата ти с цвят

 на опушен лешник и се питам само

обръчите на виното ли пречат

 или и нормите закостенели  на любовта ни.

Борислав Геронтиев         

Едно стихотворение  от поредицата Чужда муза на

 
Сама  в посърналите клони,
посърнала гугутка гука.
Един ли вятър ни е гонил,
или от мен изхвръкна тука?

При тази среща мимолетна
край онемялата тополка,
дали гугутката ме сепна,
или гласът  на мойта  болка.

Сред словоблудство
                          високосно
сред  толкоз думи осквернени
аз мълчаливо ли си я нося
като диханието в мене

 
Сега не мога да я слушам
как ме превива и прекършва.
Дали  в тълпата равнодушна
убежище да не потърся ?

 
Или да спра при продавача
една хармоничка да купя
и през гласа й да изплача
взрива в гърдите ми натрупан?

 
Така ли е скроен човека:
той болката да боледува
И болката полека-лека
убивайки го,
                      го лекува.

* * *

Плавам.
Просто плавам в шепота на пръстите.
В дима с кафето сутрешно -
мелодия по мокрите клавиши...
В едно небе,
              олекнало
                       от бели облаци
и ромон тих,
целуващ керемидите...

Не искам да знам.
Искам само да те измислям,
когато уличните лампи оживяват в сенките.
Когато въздухът е с аромат на пъпеш
и вятърът се сгушва в миглите.
Искам да те откривам във всяко канелено утро,
което започва с музика на бръмбари
и ухание на палачинки.
Да те рисувам в пшенично лято,
в което облаците са се свили като прежда.
Да съм кълбо, което се разлиства
в устните.
Или пък просто някакво разплитане,
в една
     студена още
                  утрин...

*  *  *

Сънуваме се като прилепи.
И повече боли от ултразвуците,
отколкото
               от слепите докосвания.
Висим наопаки –
прилежно свръхчувствителни
и плахи.
И само здрачът е открехване
към цветове...