Света му правеше поклон.

С величие и мощ, той бе срутен,

със земята беше изравнен !

Градините му, си ръстът обратно.

Спомена за тях, бледнее безвъзвратно.

Идола- в света велик да си,

по малко, времето ще разруши !

Земята, може и да се разклати,

Небето, мълния да ти изпрати.

В Истината, ти ще устоиш !

Уверен в Пътя само,

          докрай ще продължиш !

за миг, загледах се-

                           видях тандем!

Малка роза там стои,

красива, нежна, но без бодли!

           Опитва се, жестока да е тя,

           да преобрази своята съдба.

                                 Но уви!

           Невъзможно без бодли!

До нея, тайничко растеше той,

храста, със бодли безброй.

           Красива, розата цъфтеше,

           до храста всеки ден стоеше.

Когато дъжд я завали,

подпира той я отстрани.

           Красива тя се разцъфтява,

           щом слънце сутрин пак изгрява.

Така растяха двама те,

        оплетен в нея,

              тя с много цветове !

           И ето, есента дойде,

           бодилът пак до нея е,

           да пази я, от ветрове .

Зимата - един до друг стояха,

един във друг оплетени те бяха,

във студ и бури устояха!

           На пролет, заедно пак растяха,

           тя с много цветове,

           бодилът, пазещ я от ветрове.

Така минават, ден след ден,

събрани заедно, като във плен.

Бодил и роза, бяха във тандем.

           По този път вървя, аз всеки ден

           и тайничко мечтая за такъв тандем !

Дали нещо го прави, или то е само ?

И незнам той къде е, как живее, с какво ?

Дали земни закони го владеят ? Защо ?

Да не би, всичко земно да е НИЩО в тоз час ?!

Може би, фактор време го отделя от нас !

Може би, съществува без да знаем дали !

Кой е виждал и знае, нека с нас сподели ?!

Може би празно място, празни думи, съдби ?!

А съдбата какво е ? Просто дума, мълва ?

Може би, всичко друго, но и не свобода !

Може би, свобода е не просто дума, влатта.

То, властта върши всичко, свобода дава тя!

Свободата е право, да си вън от властта.

Част от всичко е НИЩО.Дали НИЩО е тя ?

                  Може би, таз картина,

                  се разтяга в страни,

                  после пак се събира,

                  със въпроса - дали ?!

Кой направи те, НИЩО ? Или, НИКОЙ си ти ?

Дали НИКОЙ днес има, или НИЩО е той ?

Колко дни, ще го има под звездите безброй ?

Дали, в НИЩОто ти си, или нещо е той ?

Дали, личност си НИКОЙ, със характер и цел ?

Всичко ти ли разделяш с време, място, предел ?

Във живота ли ходиш, виждаш ни през стъкло ?

Или някъде бродиш, търсиш, гониш, какво ?

И не мога със мисъл да отида отвът,

да погледна, да видя този път във светът!

Със неясна посока и в неясни неща,

аз разбирам - ще мина, може би, не сега.

НИЩО, пак ще си мисля, дали има съдба,

дали НИЩО и НИКОЙ съществуват сега!

Може би, част от торта е живота ни днес.

Може би, всичко вече е завършен процес.

...

Аз решавам, ще спра с тези думи, съвсем !

Ще забравя за НИКОЙ !

                      Не съвсем... Не съвсем ...

Това е стойностна авторка, която ще ви накара да се разчувствате в нейният пурпурен свят...Книгата и е нещо невероятно и заслужава да се съпреживее заедно с Димитрия - една Пурпурна стихия....

и няма кой до мене да се спре.

Да поговорим заедно за водата,

за ценностите на дъната.

Устоите къде са в мръсната вода,

в дълбочините на света.

Преди много време, мойта стара баба Мида,

разказваше ми, как нейната прабаба Миида,

е казвала, че всеки, слад като умре,

в друг свят ще иде и ще се преоблече.

Черупката ми, тя въобще не е красива,

не забелязва се, със дъното се слива.

Живота ми сега, обикновен го има

и прознотата в мене е същинска морска зима.

Истината, не отдавна, тя до мен дойде,

приех я цялата, като дете.

Песъчинка е във бурното море.

Ненужна счита се от този свят,

където хишника наричан е богат.

Та баба ми разказваше преди,

как всеки ще се преобрази.

Ще бъдем в друг, различен свят,

със друго той измерва се богат.

Там гледа се на мидата в сърцето,

дали работила е с нея във морето.

Истината, тя дали е съхранила

и колко се е уголемила.

Когато трудно е и невъзможно е дори,

и тинята около мен стои,

тогава, истината ми помага,

несправедливостта да преодолея,

и много тъмнота да преживея!

Ще пазя я във мене да стои

и както баба каза-

ако работя с нея ще се уголеми.

Там горе някъде, света е друг

и гледа се не на лицето,

а на всеки във сърцето.

сълзите дистанцира в мрака.

* * *

09.05.2007 um 00:19 Uhr

„Днес те видях.

Аха.

В гръб, но те познах.

Беше с оранжево яке,

нали?

И раница...

Слезе от влака и закрачи бързо бързо...

А аз се качих

                 от същата врата.

Симпатична ситуация...

:)))

Лека нощ.”

25.10.2008 um 00:19 Uhr

Сънувах те.

За втори път.

/за първия не съм ти казвал./

Пътувахме с кола.

Спирачките отказваха

и всеки опит за посока беше грешен.

Тогава се разбихме във скала

и полетяхме.

/Като в сценарий на Кустурица./

Докосвах те, а ти се смееше.

Докосвах устните ти с устни.

Днес съжалявам,

                         че съм буден.

В най-тъмния ъгъл на моята стая,

където не стигат лъчи/и никой където не гледа,

натам не отправя очи.

В тоз кът от Бога забравен

е стаена прекрасна дантела,

тъничка, крехка и бяла/сякаш от облаци взела

на своите къдрици ефира,

лекотата на нишките бели,

в които понякога сбира

душици тъй кратко живели .

В тази дантела сребриста,

заплитана дълго в следобеден час

от нечии тънички пръсти чевръсти,

откривам зарадвана аз

от лъч сребро лунен парченце,

от ден януарски следа

и тъжната песен на струна,

на нощ черноморска вкуса.

И виждам, където навярно

хората виждат просто

Паяжина-сива и грозна/от нечия обич следа.

"Пари и вещи, власт и слава гоним
Завиждаме си, мразим се и пречим си,
А пътят ни стои самотен във очакване
да проумеем, че встрани от него сме.

Забравяме че сме дошли със мисия,
забравяме, че можем да обичаме…
И искаме, и трупаме, и бързаме,
и във фалшиви истини се вричаме .

А колко малко трябва ни наистина –
Да спрем за миг и в себе си да вникнем,
А после със любов да се попитаме :
Това ли искам и щастлив ли съм ?"