Куини, хубав е разказа ти! Занимателен, добре построен, с премерен, елегантен стил. Плюсчето е задължително.
Само не разбрах вие-жените поради что все за "любовта" копнеете и не признавате, че я няма в живота. Има физическо привличане, общи интереси, привързаност, взаимно уважение, търпение /нали Нушич бе казал, че това е брака!/, но любов...
Или всъщност, сетих се! Макар индиректно усещате, че подобно чувство е мит, щом , за да избликне са нужни професори и хапчета!

Светльо, искам да ти призная, че когато седнах да пиша моя коментар-закачка към професора, който наистина ме провокира с това негово мило отношение към мен, въобще не знаех, че ще се получи такъв дълъг разказ. Ти пишеш разкази, а на мен това ми е за пръв път, ако не броим онзи, с който участвах в коледния конкурс, само че той беше написан по истинска случка и там нещата стоят различно. Сюжетът е ясен и затова, според мен, е по-лесно да се напише. Докато това творение тук ми е първото от гледна точка на продукт на чистото въображение.

Когато седнах да пиша, не знаех какво ще се получи. Всъщност тръгнах след героя, той ме поведе нанякъде (до последно не знаех как ще завърши историята), и онова, което вложих, бяха идеи, но реализацията им малко ме затрудни. Моите идеи:

- за любовта, която ще си остане вечната загадка за хората;

- за нейния механизъм, който и най-великите умове никога няма да могат обяснят;

- за това, че любовта причинява страдания и мъки, но за лечението й хапче не може да бъде създадено, тоест, няма изход, трябва да се изстрадат нещата;

- за това, че не можем да избягаме от съдбата си и че най-съкровените желания рано или късно се сбъдват, въпрос единствено на време;

- за това, че най-прекрасното чувство е любовта, от която най-силно се нуждаем, всичко друго е на второ място.

Разсъждавам по този начин, затова не разбирам защо ти казваш, че на света има: физическо привличане, общи интереси, привързаност, взаимно уважение, търпение, но любов - не. Свет, само не ми казвай, че никога не си се влюбвал до изгубване на ума, особено след като познавам романтичната ти душа. Просто ще ме хвърлиш в оркестъра с такова признание. Не смятам, че мъжете не се влюбват. Вярвам, че обичат по различен начин от жените, но не по-малко страстно и силно. Познавам тук, в блога, един мой приятел, който, когато страда от любов, имам чувството, че цялата вселена потреперва, защото много тежко изживява разделите. На мен страшно ми въздействат неговите постинги, нищо че не винаги коментирам.

Категорично не смятам, че подобно чувство е мит. То си е съвсем реално чувство и наистина е способно да бликне изведнъж, но защо се появява - никой не може да отговори на този въпрос. Идеята с професора беше, че дори един супер умен човек не може да направи нищо срещу влюбването. Просто се оставя на чувството да го завладее напълно и е адски щастлив от този факт.

Добре, де, пошегувах се...

А сега сериозно. Хайде да се опитаме да изясним понятието „любов”, за да не се окаже, че ти си се влюбвал, а не си разбрал. (Ох, пак плоска шегичка, ама такива ми идват днес.)

Какво всъщност е любовта? Ще използвам едно изтъркано сравнение, че любовта е цвете, но пък то ми дава големи възможности да опиша явлението „любов”. И веднага ще уточня, че е рядко цвете, защото понякога то цъфти веднъж в живота, а даже и на още по-големи периоди от време... както при теб...

Защо любовта поразително много прилича на цвете?
 

1. Любовта прилича на цвете, защото тя задължително е нежна, заради най-нежните чувства, които събужда у влюбения. Друг е въпросът, че не всеки влюбен има културата и възпитанието да ги изрази по адекватен начин.

2. Любовта прилича на цвете, защото тя е красива. Любовта внася красота в отношенията между хората, които се обичат, прави ги по-добри, по-милосърдни, по-лъчезарни, по-привлекателни и изобщо много по- в най-прекрасен естетски смисъл. Тази красота влюбените я пренасят върху целия свят, върху всички наоколо. Тя дори съвсем реално влияе на външния вид, защото влюбеният излъчва особени флуиди, които понякога и за един непознат човек са видни. Забелязали ли сте, че една щастливо влюбена жена е в състояние силно да се разхубави под влияние на чувствата?

3. Любовта прилича на цвете, защото е крехка. Един поглед или един некрасив жест могат да я унищожат в същата секунда. Нетрайността е характерна за всички цветя.

4. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от много специални грижи, за да бъде отглеждана дълго, а дори при някои хора – добри цветари - тя може да издържи цял един живот. Всяко занемаряване, изразяващо се най-често в липса на разнообразие в общуването и в прояви на потискащ битовизъм, води до повяхване на цветето на любовта или до смъртта му.

5. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от внимание и обич. Нали знаете, че цветята не виреят във всеки дом, защото те усещат излъчването на хората, и ако то не е добро, не могат да съществуват? Цветето на любовта е много чувствително и се зарежда от положителните емоции, които се насочват към него. То лесно ще умре, ако към него се проявяват равнодушие и студенина.

6. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от подходяща почва, от която да смуче жизнени сокове. Ако почвата не е добра, цветето може да поникне, но няма да се развие и да разцъфне с пълна сила, а по-скоро обратното - ще залинее и ще загине. Или казано по друг начин: това се случва, когато семенцето на любовта хвръкне и се засее в сърцето на неподходящ човек.

7. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от подходящи условия – топлина (в думите и жестовете), светлина (в мислите) и въздух (символ на свободата). Понякога условията във вид на обстоятелства - примерно ако влюбените са принудени да изминават далечни разстояния, за да се видят - могат да се отразят пагубно на любовта. Зависи от случая.

Може би описанието ми е непълно, но по-нататък мога да добавям още щрихи към него, ако се сетя за още нещо.

С този коментар искам само да кажа на всички хора, които са избрали да прочетат написаното дотук, че когато някой ви предложи цветето на любовта си, не бива да забравяте, че той ви прави най-специалния подарък, който може един човек да поднесе на друг.

И още едно уточнение за любовта. Нека да не я бъркаме със секса, защото това е груба грешка и води до големи недоразумения. Сексът може да съществува и без любов, но обратното: любовта има нужда от секс и събужда желание за секс. Най-лесно се проверява дали е било любов, или само сексуално желание, ако след „консумирането” й, чувствата продължат да съществуват и партньорите продължат да се привличат, но не само физически, а мислейки си, копнеейки един за друг.

И СКУЧНО И ГРУСТНО
И скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды...
Желанья!., что пользы напрасно и вечно желать?..
А годы проходят - все лучшие годы!
Любить... но кого же?., на время - не стоит труда,
А вечно любить невозможно.
В себя ли заглянешь? - там прошлого нет и следа:
И радость, и муки, и все там ничтожно...
Что страсти? - ведь рано иль поздно их сладкий недуг
Исчезнет при слове рассудка;
И жизнь, как посмотришь с холодным вниманьем вокруг, --
Такая пустая и глупая шутка...

Хайде сега Ина, да не оправдаваме една фикция /любовта/ с друга фикция /изкуството/! И двете са много красиви /и песните, които си препоръчала са готини, слушал съм ги безброй пъти/, но и двете представляват една друга реалност, не тази, в която живеем. Пък и въпроса ти малко наподобява логиката на Августин Блажени, Тома Аквински и средновековните схоластици. Те непрекъснато питат:
- Ако няма бог, кой тогава е сътворил света?
Съгласи се, че подобни силогизми съвсем не обосновават съществуването на бога.
Куини, и аз се шегувах с женската "опасност", нали сме свои хора и всекидневно битувам с три жени в къщи.
Не съм философът, който ще формулира любовта. Трудно се формулира неизпитаното и невидяното. В твоите формулировки има частица от истината за живота и чувствата. Но повярвайте, за повечето мъже както уместно намекна със стих колегата babev58  нещата изглеждат коренно различни от традиционния женски сантиментализъм.

Копривчице мила, благодаря ти за добрите „пасове” в мача. :) Някои от тях са си направо „голове” във вратата на „противника”, който дори е склонен кавалерски да се признае за победен, още преди да е завършила срещата.

От изказването на Бабев оставам с впечатлението, че той не отрича съществуването на любовта, а просто не е съгласен с описанието й и с тезата, че тя е най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем.

Светев, моят приятел мил, пък ме предизвиква да го убедя, че любовта съществува и може да бъде срещната.

Дали ще успея само с голи думи – не знам.

И така, да започнем от там:

 Кога казваме за едно нещо, че го няма или не съществува?

Отговор: Когато не сме го виждали. Да, но това не е достатъчно доказателство, за да направим извода, че щом ние не сме го виждали, значи него изобщо го няма.

И тук можем да разграничим две положения: възможно ли е по принцип нещото да бъде видяно, усетено, възприето от нас, или не?

Отговор: ние, хората, сме създадени за любов, и е напълно в нашите възможности да я почувстваме и изживеем.

Решението: За целта е необходимо да се изпълнят две важни условия:

А. да имаме необходимото желание да я потърсим и

Б. да отворим сетивата си, за да я възприемем.

Извод: Аз смятам, че всяко човешко същество е способно да обича и ако то търси любовта и отвори душата си за нея, ще я почувства непременно.

 Кога казваме за едно нещо, че го няма или не съществува?

Отговор: Когато не сме го виждали. Да, но това не е достатъчно доказателство, за да направим извода, че щом ние не сме го виждали, значи него изобщо го няма.

И тук можем да разграничим две положения: възможно ли е по принцип нещото да бъде видяно, усетено, възприето от нас, или не?

Отговор: ние, хората, сме създадени да познаваме набръчкания вакуум, и е напълно в нашите възможности да го почувстваме и се слеем с него.

Решението: За целта е необходимо да се изпълнят две важни условия:

А. да имаме необходимото желание да го потърсим и

Б. да отворим сетивата си, за да го възприемем.

Извод: Аз смятам, че всяко човешко същество е способно да познава набръчкания вакуум и ако то търси набръчкания вакуум и отвори душата си за него, ще го почувства непременно.

         “Сега – каза професорът, когато смехът утихна – искам да ви кажа, че този съд представлява вашия живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот – семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви – все неща, които  ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща – работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало – малките неща. Ако най –напред сложите пясъка  в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте  с децата си. Излезте с партньора си навън , на вечеря. Винаги ще намерите време да изчистите и подредите къщата. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си . Останалото е само пясък.”

          Една от студентките вдигна ръка и попита: “А какъв беше смисълът на бирата?” Професорът се усмихна. “Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири.”

Ще те цитирам, за да ми е по-лесно да коментирам. Подчертавам дебело, че изразявам собствено мнение, въпреки че формата ми понякога звучи нравоучително, по учителски.

Ако става въпрос за чувството или понятието "любов", не може да се разглежда едностранно. А и не разбирам, защо любовта между мъжа и жената, да е най-важната. Аз не мога да си представя, че като се влюбя, ще забравя за света около себеси. Нали децата ми ще живеят тук.

В случая говорим за любовта между мъжа и жената. Тя не прилича на любовта към децата, за която предпочитам да използвам думата „обич”, защото независимо, че двете думи „любов” и „обич” са много близки синоними, в тях се усещат различни нюанси.

В същото време любовта между мъжа и жената намира най-силен израз именно в създаването на деца и семейство. Любовта към съпруга/та и обичта към децата, не само че не се изключват, а са тясно свързани и се подхранват взаимно. Не ми се струва нормално и естествено, ако си влюбен в съпруга/та си, да не обичаш своите рожби.

Не разбирам защо наричаш любовта между мъжа и жената егоистична. Та тя е основата на цялото човешко щастие и на нея се гради успешното бъдеще на родителите и децата. Нея трябва да я има, за да започне съзиданието, да се постигнат по-нататък всички най-ценни и прекрасни цели, към които се стремим в живота.

"Как да разбирам израза "дойде ми в повече"? Любопитно ми е да науча..."
Ми така:  Старците "се изпиваха страстно с погледи", после "пламенно впиха устни" . Представете си го и ще разберете какво разбирам под този израз.

Първо. Виж, ти направил замяна на една дума с друга дума, с което смисълът на казаното вече не е същият, защото си вложил своята лична представа в образа на възрастния човек, която подчертава физическото остаряване. Едни и същи възрастни хора могат да се видят с различни очи. Моята свекърва, например, която е на шейсет години, ми прилича на момиченце. Тя е заредена с невероятен позитивизъм, чувство за хумор и жизненост. Някак си аз не мога да я възприема като старица, защото духът й е много млад.

Второ. Неслучайно избрах персонажите си да са хора на по-голяма възраст. Ти си млад, и сигурно си мислиш, че времето, когато ще остарееш, е безкрайно далече, но помни ми думата: не е така.

Времето отлита и човек усеща как все повече се приближава до смъртта. Приближавайки се до нея, той започва да си прави равносметка на постигнатото, на преживяното, по естествен начин да оценява стойностното в живота си и да отделя плявата. И ако, докато е бил млад, е гребал с пълни шепи любов на воля, колкото повече остарява, толкова по-рядко се среща с любовта, но в същото време все повече я цени, по-силно я желае и му е необходима. Това е, защото физическото остаряване няма общо с духовното, а любовта е духовен възвишен продукт.

Не мисля, че е некрасиво и смешно хора на зряла възраст да се целуват страстно и да се изпиват с погледи, щом като са в състояние да го правят.

Тук ще отворя една скоба. Имам приятелка, която е лекар в курортна поликлиника към един санаториум, който се посещава предимно от стари хора. За да разнообразят живота в санаториума, всяка вечер се устройват забави с музика и танци. Тя казва, че ако надникнем малко преди забавата в стаите на пенсионерите, ще видим, че кипи трескава подготовка от рода на навиване на ролки, гримиране и преобличане, а по време на партито те се държат почти като тинейджъри, флиртуват и говорят само за любов. По този повод съм чувала израза „нека сърцата да са млади”.

Добре че баба и дядо не използват комп и нет.

Не бъди сигурен, че знаеш всичките тайни помисли и желания на баба ти и дядо ти. Аз пък бях единствената внучка, на която баба, останала твърде рано вдовица, ми споделяше откровено любовните си чувства към един мъж на нейната възраст. И не само това, ами аз служех и за прикритие и алиби пред децата й, защото ме взимаше със себе си, когато искаше да се срещне с този дядо. Те се ожениха, когато бяха на 60 години, след двайсетгодишна страстна любов.

Нищо не коментирам за: "влюбени двойки, които се прегръщаха и целуваха", освен ако и това не са двойки от професори.

Това не го разбрах. „Влюбена двойка” е твърде популярен израз, за да се заема да го тълкувам.

Любовта е мека камила

Въпрос. С какво по-точно те спечели този израз? Мисля, че единственият поетизъм тук е римуването на „камила” с „мила”.

Коментарът ми към Бабев. Добре, разбрах. Вижда се, че описанието ми пасва не само на любовта, но и на набръчкания вакуум. Ще помисля още върху него.

Вярващите се нуждаят от фетиш, към който да насочат вярата си, за нормалните жени това е представата, която обозначават с думата "любов".

Вярвам в любовта, защото съм я срещала и я считам за реално съществуваща. Да не забравяме, че тя е чувство (за разлика от набръчкания вакуум)! Чувство, което с първото си появяване започваме да различаваме като по-различно от всички останали човешки чувства.

Тя е "най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем", защото съм имала щастието да я изпитвам и да виждам, че я изпитват към мен. Мъжът до мен, с когото живея от осем години вече, през ден ми казва, че ме обича, но тези думи не се изтъркват от употреба и винаги ще звучат специално и въздействащо. Не смятам, че живея в измислен свят, в който онова, което ме заобикаля, е илюзорно.

Също така  любовта е реално чувство и когато не е споделена.

И в това е трагедията на повечето от тях - вечното търсене на "най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем", и в пропускането му точно заради вечното търсене.

Не схващам. Излиза, че ние бихме го срещнали, ако не го търсим. Друг е въпросът, ако искаш да кажеш, че то е около нас, но не го виждаме. Пак няма да се съглася, защото любовта винаги много ярко се откроява там, където я има, носи своите характерни белези 

Ако вярата в съществуването на "най-прекрасното нещо" им помага пожелавам им да са щастливи, но май трябва да завиждат на  г-жа Светева и г-жа Бабева.

Не завиждам на госпожите Светева и Бабева. Не намирам за какво.

Професоре, не се плаша от спора. До тук всички коментирали спазват добрия тон и това е много приятно. 

Не отричам, че съществува, но смятам, че не е статично явление, ако мога така да се изразя. Тя се променя постоянно и е в пряка зависимост от поведението на човека. Тоест хем има предопределеност, хем всъщност самият човек си я препрограмира постоянно.

Не казвам, че управляваме собствената си съдба, а твърдя, че от нас зависи да се чувстваме щастливи, да сбъдваме мечтите си, да се радваме на успехи, любов, добро здраве и т.н.

Ние, хората, съвсем неслучайно сме поставяни в различни ситуации, в които се налага да се проявяваме по някакъв начин. Всеки акт, всяко действие, което предприемаме, според мен мигновено рефлектира върху предстоящите събития и ги променя. Затова съществува възмедие в добрия или лошия смисъл на думата, затова има смисъл да се стремим към истината, доброто, красотата, които ние още с  раждането си чудесно умеем да различаваме.

Всеки човек през целия си живот се учи, защото пътят ни към усъвършенстване е своего рода обучение. Докато порастваш, ти постепенно правиш своя избор – на чия страна да застанеш и защитаваш – на тъмната или на светлата. Или по-точно доколко, в каква степен, ти си под влияние на тези две основни сили.

Трябва ти време да се самоопределиш и след това съзряване, продължавайки да се учиш, поемаш избрания от теб път, за който носиш своята отговорност, както и всичките последствия от този избор. Също така мисля, че никога не е късно да коригираш избора си, ако в даден момент осъзнаеш, че е бил грешен.

Боя се Кралице, че не си разбрала. С технологията copy-paste и подходяща смяна на думите може да бъде осмяна всяка „програма”.

Не разбираш ли, че с писането на правила, делението на вярващи и невярващи, неистовата амбиция „да спечелиш мача” опошляваш собствената си любов?

Още едно упражнение (за изоставащи ученици) с технологията copy-paste – заменяме думата любов с думата вяра:

Кога казваме за едно нещо, че го няма или не съществува?

Отговор:  Когато не сме го виждали. Да, но това не е достатъчно доказателство, за да направим извода, че щом ние не сме го виждали, значи него изобщо го няма.

И тук можем да разграничим две положения: възможно ли е по принцип нещото да бъде видяно, усетено, възприето от нас, или не?

Отговор: ние, хората, сме създадени за вяра, и е напълно в нашите възможности да я почувстваме и изживеем.

Решението: За целта е необходимо да се изпълнят две важни условия:

А. да имаме необходимото желание да я потърсим и

Б. да отворим сетивата си, за да я възприемем.

Извод: Аз смятам, че всяко човешко същество е способно да вярва и ако то търси вярата и отвори душата си за нея, ще я почувства непременно.

И сега да продължа с приликите (и разликите):

1.      И вярата, и любовта са идеални (абстрактни).

2.      И вярата, и любовта имат нужда от обект. Разликата е, че вярата е насочена обикновено към идеални неща ( вярвам в любовта, вярвам в Създателя, вярвам в „естествените природни закони”), докато любовта – само към друг човек  Кралице, ти би обичала компютъра си дори и да изпълняваше всичко, с което любимият ти доказва постоянно любовта си? Вярата е на порядък „по-висша” от любовта в този смисъл (може ли да се обича вярата?).

3.      И вярата, и любовта на всеки човек е строго индивидуална.

4.      Човек може да вярва в различни неща, да обича различни хора (в различни периоди от живота си, даже и едновременно), но задължително по различен начин

И защо, Кралице, желаеш всички да вярваме в любовта?

Не е ли по-просто да ни накараш да обичаме твоя възлюблен по твоя начин – тогава ще докажеш, че любовта съществува? Абсурд, нали?

Също толкова абсурдно е схващането ти, че всички трябва да вярват в едно и също нещо (любовта) по един и същи начин.

5.      Всяко човешко същество се нуждае и от вяра, и от обич. Любовта е специален вид обич, и вероятно много хора могат да преживеят без нея, още повече хора могат да преживеят и без показното (често лицемерно) непрестанно „доказване” на любовта. Ако ти харесваш последното защо и другите трябва да го правят. Не мислиш ли, че, случайно, може да са по-щастливи от теб?

6.      Всеки човек получава и вяра, и обич още от появяването си на този свят. Искаме или не през целия си живот получаваме вяра, и по-рядко обич. Ти, Кралице, търсила ли си вярата си в любовта? Не, нали? И защо любовта да не може да дойде сама като вярата?

Вместо да търсим неистово любовта не е ли по-добре да се опитаме да я създадем и развием?

7.      Нито вярата, нито любовта НЕ са най-прекрасното нещо в живота.

Най-прекрасното нещо в живота е самият живот

Предполагам, че една майка ( а ако Кралице не си имала щастието (ако наистина е така искрено ти го желая) да имаш деца, все пак работиш с тях) разбира това по-добре от един баща.

В сравнение с живота всичко – слава, голяма любов, класации (на web-pages) и т.н., и т.н. – е суета.

Жените по-трудно задоволяват своята суета, никога не я признават.

Някога, преди повече от 30 години, задоволявах суетата си освен със славата (един от „принцовете” на национална гимназия) и с будалкане с учителките си (тогава учителките бяха колкото учителите, но имаше достатъчно със слаби нерви и познания). Сега прекрасно знам колко недостойно е било това.

Благодаря ти Кралице, че ми припомни онзи гъдел.

Извинявай, ако „победата в мача” не задоволи суетата ти. Когато погледнеш в огледало изчакай докато блясъкът премине, тогава ще виждаш по-добре.

Надявам се, ако не разбереш нещо, да не се разплачеш, както се случваше с някои от учителките ми.

Доцент Бабев, страхотна снимка сте си сложили в профила. И за да не съм по-назад, аз също си слагам за кратко моя снимка от ученическите години, когато също разплаквах някои учители, защото им отказвах да приема някои прилични  и не толкова прилични предложения. Последното предложение на учителя ми по философия, когато завършвах гимназия, беше да се омъжа за него.

До тук с учтивата форма. А сега по-неофициално.

Не знам защо отново ме убеждаваш в нещо, за което казах, че разбирам и приемам забележката ти. Припомням с цитат.

Коментарът ми към Бабев. Добре, разбрах. Вижда се, че описанието ми пасва не само на любовта, но и на набръчкания вакуум. Ще помисля още върху него.

Съжалявам, ако ти се е сторило, че държа всички да повярвате в любовта по един и същи начин. Явно не съм се изразявала достатъчно ясно и точно. Всеки обича по уникален начин, разбира се, но любовта, колкото и прилики да има с други абстрактни и неабстрактни явления, тя си има свои общи специфични характеристики, които я открояват от всичко останало на този свят.

По пета точка. Не говоря за показността при любовта, което е по-скоро белег за неискреност и фалш, а за онези издайнически признаци, които тя притежава. Преди седмица се срещнах с приятелка, която не бях виждала от месеци, и в първия миг, в който я погледнах, разбрах, че тя е влюбена. И уцелих в десетката.

Прав си, че не всички хора смятат любовта за най-прекрасното нещо, което ще ги направи щастливи. Има хиляди други начини, които те карат да изпитваш щастие, но това не значи, че щастието в любовта не е нещо много специално, изключително и несравнимо с щастието, породено от други причини.

Шеста точка ме изуми. Ще те цитирам.

Ти, Кралице, търсила ли си вярата си в любовта? Не, нали? И защо любовта да не може да дойде сама като вярата?

Аз силно вярвам в любовта, иначе не бих писала така убедено по тази тема.

Вместо да търсим неистово любовта не е ли по-добре да се опитаме да я създадем и развием?

За да създадем и развием нещо, преди това трябва да сме го срещнали и то да е налице. Ако в сърцата ни няма любов, нищо не можем да създадем и развием. Любовта не възниква по поръчка, а се поражда по някакви необясними начини. 

Точка седем.

7.      Нито вярата, нито любовта НЕ са най-прекрасното нещо в живота.

Най-прекрасното нещо в живота е самият живот

Ще споря с теб до дупка. Животът е нещо много общо и в него миговете на щастие са твърде редки и краткотрайни. Животът може да се изживее и по един нещастен, глупав начин. Ако твоят собствен живот е бил щастлив и успешен, за живота на другите хора не можеш да бъдеш сигурен, че е така. За най-прекрасните явления в живота хората са измислили отделни думи, за да могат да ги разграничат от останалите сиви, скучни и грозни неща.

Следващ цитат.

Извинявай, ако „победата в мача” не задоволи суетата ти. Когато погледнеш в огледало изчакай докато блясъкът премине, тогава ще виждаш по-добре. Надявам се, ако не разбереш нещо, да не се разплачеш, както се случваше с някои от учителките ми.

Принце, „победата в мача” беше опит за шега от моя страна. В този "мач" няма победители, а само размяна на мнения. Няма да се разплача, защото засега не намирам повод. Усещам, че не сме на толкова различни мнения, особено след като прочетох следното твое изречение, което точно изразява идеята на постинга.

Животът без любов е празен, но не е само любов.

Подписвам се под тези думи :)

ОК, с някои твои твърдения съм съгласна.

Детското у мен живее и май така ще е, докато дишам. Професията също много ми помага за това. Не се срамувам да си го призная.

Под целия "указ" се подписвам без забележки. Само ще допълня, че от изброените ценности най-силното и изпепеляващо чувство е любовта. То е с най-висок емоционален заряд. Създаването на нов живот също е резултат на любовта, даже венецът на любовта. Мигът, когато това се случва, кара хората да изпитват най-висше щастие.  

За суетата няма да споря. Имам я, но в умерени количества. Всеки човек е малко или много суетен, ти – също.

Не можах да се сетя за кои заглавия на известни филми отпреди 30 години говориш.

Професоре, благодаря ти за комплимента! :)

Тервел и науката

Тервел винаги се е мислел за учен чУвек, защото навремето баща му го беше пратил в околийския град да се изучи. Естествено на него 1 учебен срок му стигна да изучи всичките науки, че и музиката и физическото възпитание. Днес той може да  слуша Маестрото по цели часове и от време на време дори му залепва по някоя петолевка на челото. Това, че после пак върху него прилага знанията си по ФКС, е отделен въпрос...
Та точно днес новината, че Пепа пощаджийката се жени, накара вечно жадното му сърце да изтръпне. Ах таз ракийка и още повече: ах тея танциии! Защото дълбоко в себе си граничарят криеше меко сърце, което бие в  ритъм иху-аху-бре-брееепа!
Наш Тервел, или както майка му галено му викаше, Терчо се юрна към Ромска вада да се приведе в ред, че да удостои сватбата с височайшето си присъствие. Там старателно изми ръцете си и оная част от тялото, която можеше да се  покаже при някой по-разгърден танц. След това наплюнчи пръст и с вдъхновение зализа балканските вежди и заметна буйното перчемче.
Вече готов тръгна с бойна стъпка към къщата на Пепа... По пътя обаче не се чуваше никаква музика и той започна да се замисля дали цялото това грандиозно приготовление не е било напразно. Сигур онез хаймани сватбарите отдавна вече са изпили всичката боза и изгълтали всичката халва и сега доволно си похъркват на някой сенчест баир... Около селския мегдан (или както ония пущиняци го наричат - центеро) беше започнал да си припомня и уроците по женска анатомия и родословното дърво на Горан.
Тишината беше оглушителна. Смелото сърце на граничаря се изпълни с възмущение и той хукна към кметството. Тервел беше дълбоко обиден и искаше да напише донос до онзи противообществен елемент Горан. Не го е срам!
Докато вървеше с наведена глава, размишлявайки как точно да оформи гражданския си протест, а и отчасти, за да избяга от ятата винарки, които кой знае откъде се бяха появили около главата му, отнякъде изскочи Светлинка. С разтреперан от уважение глас тя поздрави:
-Добра среща бате..ъъъ..другарю, Тервел! Накъде отиваш?
Не че очакваше отговор, но онази двуцевка [или каквото там беше] й се виждаше твърде заплашителна.
Батето аха да я отмине и се сети, че тя се пада роднина на Пепа (нали все пак пощаджиите кметството ги назначава).
-Ъъъъ..добрутро моме! Ти да знайш за неква сватба тука?
Момичето леко се зачерви, доколкото "леко" значеше, че все още зениците й бяха зеленикави и смутолеви:
-Какво говориш! Нема тука никой за женене! Боже опази! Това да вдигаш сватба, гости да каниш, лелееееееее, че то сума ти работа! Ми по-добре цел живот да не се ожени човек!
Бате Тервел закима разбиращо и се зачуди как не се е сетил и сам, че е твърде съмнително нещо да стане в Михлюзово за по-малко от месец-два. Плю в прахта и тежко отмина нататък.
След не повече от три крачки се сепна от мисълта, че ще му се развали реномето, ако се яви в кметството без кон, а пък и всеки щеше да му се смее, че се е вързал като боб на крива бобовина. Ай гиди и цигани! Още утре ще си отмъсти, ще яхне "враното" конче и ще открадне най-хубавата им жена...

Микини вълнения

Леля Мика едва дишаше. Такова гърмене, такова чудо! А и горката, нямаше никаква представа какво става, защото още при първия гърмеж се беше скрила в обора, под яслите на кравата. Единствено успя да чуе, че последният трясък идва от отсрещната страна на пътя. "Гибел!", мислеше си, "пълна гибел иде!". Изчака малко да се увери, че и нейната къща няма да гръмне, па се понадигна, изтупа сламата от дрехите си и с малко повече усилия се изправи и се затътри към пътя да види какво е станало.
Леля Мика беше михлюзовка-коренячка, вече трето поколение на рода си. За съжаление беше ясно, че четвърто поколение няма да има. Вече минала петдесетте, тя беше всичко друго, но не и сгодна за женене. С нарастването на годините и килограмите, косата и намаляваше, лицето и подпухваше и дори и присъщата му блага усмивка не можеше вече да го разкрасява. Все пак, тя беше добра душа и михлюзовци я обичаха. И най-вече 'арното домашно сирене, което даваше на Маестровица за баниците й.
Та заряза леля Мика и яретата по двора, които издебнаха случая и прескочиха в градината на Щепселинка да пасат зелето, остави и мухоморките, дето вареше на печката да прави отрова за пустите къртици и с триста мрачни мисли в главата, излезе на улицата. Там видя, че нещо дими в Маестровата къща и още по-уплашена се забърза с тежки стъпки към портата на комшиите си. Този път пропусна любезностите и не се провикна с пълно гърло 'Маестровицееее', ами направо влезе. За нейна голяма изненада, единствено циганската любов под навеса на Маестровица беше сполетяна от пълната гибел. Ламарините й бяха до толкова разкривени, че трудно би било за незапознат да определи началното предназначение на тези странни железа... До печката стоеше разчорлена Маестровица, обикаляше я и кълнеше на поразия. Отде да се сети, че точно там Маестрото беше намерил да скрие газта за газеницата. Тя си го знаеше, че като пийне хич го не бива в мисленето, но това и най-простото чаве на Горан не би го направило.

-Ше му строша кокалите, аз! Къде е метлата? Ама не, не метлата, с газеницата ше го почна, та ше го свърша!

-Нали ти нема нищо, туй е важно-успокояваше я леля Мика-па печка ше намерим, целото село от твойта печка баници чака, шти намерим една.

-Бе вие убаво ше ми намерите, ама тоз моя не знаеш какво го чака, само да изтрезнее, че да знае що го лупам!

В този момент се зачуха стъпки отвътре. Маестрото беше станал.

-----------------------------------------

Хубава работа, ама циганска

Пепа пощаджийката и Горан вече наближаваха селото.

-Бе така ли се бута колело, бе? Ша му изпадат чарковете. Ма вас ви не бива за нищо друго, освен да крадете и да калайдисвате.

-Аааа, Пепо, кадърни смъ ний, много смъ кадърни, сичко моим. Ма шти кажа, че туй кололо душицата ми извади. Што не одиш пеша, ми с тоя пущиняк сЪ мъчиш.

-Намерил са кой акъл да ми дава. Таз Украйна за нищо я не давам, може да е пущина, ма зарад нея ме не хванаха онез арменските псета, дето обикалят Магърдич Халваджияново, кат одих веднъжка по спешност да носа писмо на кмета...

Не че Горан много го интересуваше с какво Пепа караше пощата, ами веднага щом хвана велосипеда, усети, че "многу жилезу шъ излез от туй нещо". Но като видя, че каузата е обречена, реши да опита отново да изкопчи вестника от пощаджийката.

-Пепо мъ, дай шъ опраим кололото и ти съ връщай, аз шъ отнесъ артията в селОто.

-Ааа, не на мене тия! Аз на тебе и скъсан цървул не бих оставила. Аз ш'си отнеса вестника.

-Ама, жена, бързам, бе! У дома мъ чакат гладни чаветата, женъта незадоволена, немам време да го бутам тоз пущинак. Требе бързо да ида до селОто да съ помола на леля ти Мика за малко сиренце и яйца, та да сготви мойтъ. Тя ми обеща, щото й носих мухоморки да вари отрови там за къртици ли беше, за попови прасета ли...

-Ми айде, като бързаш, върви по-бързо, ти съ влачиш, не аз.

Обезкуражен Горан млъкна, па забута Украйната по бързо с надеждата поне  днес да не види Тервел. Историята за бойните му подвизи още повече го плашеше. Но нямаше как и да си тръгне, беше решил, че като не става с добро, ще трябва да издебне Пепа и в удобния момент да се прояви, като майстор-джебчия, звание, което той определено заслужаваше.

Двамата вече бяха влязли в селото, когато иззад един завой се зададе фигура. Най-големият страх на Горан се сбъдна, днес явно не му беше ден. Мрачен и псувайки под мустак, Тервел се беше запътил точно към тях. За огромно учудване на циганина, Граничарят само го погледна злобно, после му се ухили ехидно и ги подмина. Горкият Горан не подозираше, че отмъщението ще е по-жестоко от очакваното. Тервел вече кроеше планове как ще отвлече Зюмбюлка-най-голямата му щерка.

Няколко крачки по-нататък, Пепа изведнъж се сети нещо и се обърна да извика Тервел. Горан се възползва от момента, дръпна вестника от чантата с пощата и се втурна с все сили към Пич маала.