Ден първи, Ден втори, Ден трети, Ден четвърти.

На одъвканото листче пред Филипов беше надраскано с разкривения почерк на уморена ръка:

„ЖЕРТВИТЕ:

МУТРАТА, МИТНИЧАРЯ, БИЗНЕСМЕНА, СИНДИКАЛИСТА, НАЧАЛСТВОТО

БАНДАТА:

ВОЕНЕН – снабдява оръжието. Измисля тактиката на убийствата. Садистичен – гърми по много патрони.

КИЛЪР – може би бивш човек за поръчки. Може да са го наели, да не е техен по принцип. От провинцията или поне има връзки там. Работи чисто и точно – с един изстрел.

САМУРАЯТ – добър с хладното оръжие. Засега се прояви само един път – със синдикалиста.

КЪРТИЦА – работи в следствието, използва положението си, за да следи жертвите. Той помогна да очистят Началството.

МОЗЪКЪТ... пълна мъгла”.

- Това е. – каза Филипов с дрезгаво, продрано от няколко кафета гърло. След 20 часа безсъние беше стигнал до тези десетина безценни реда. Или поне му се струваха безценни.

В тая простичка мрежа на предположения и догадки, Филипов щеше да се опита да улови голямата риба. Тоест, пасажът големи зли риби, които стрелят точно. Но не и преди да си изясни нещо - най-отдолу на оръфаното листче стоеше думата: „МОТИВЪТ:....”. А след нея – празно. Филипов взе химикалката и написа една дума. Само една. Тя беше напълно достатъчна. За да се досети коя ще е следващата жертва, къде ще е убийството и в колко часа ще бъде. За да знае кога и къде да прати няколко лоши момчета с бронежилетки и черни качулки, които да наврат физономиите на тия кръвожадни поетични натури в калта. Да украсят китките им с по един чифт белезници и да ги упътят към най-близкия арест... и към смъртта. При злополука, опит за бягство или нещастен случай, разбира се. Тия нагли типове бяха ядосали прекалено много хора, за да им се позволи да доживеят съдебния процес.

- И все пак те са убийци. – каза си гласно Филипов. И добави наум: „Ама аз какъв съм тогава?”

После взе снимката на убитото Началство. На бял лист на бюрото му беше написано със спретнати печатни букви: „Не сме поети, а отмъстители. А той не беше полицай, а престъпник.”
„А аз какъв съм?” помисли си още веднъж Филипов. След това набра номера на шефа специалните части. Каза му къде и кога да отидат, кого да пазят и за кого да се оглеждат. Затвори телефона, отпусна глава на бюрото си и заспа. Ако всичко беше както го мислеше, щеше да се събуди като победителя на бандата на Поетите.

- Фильо! Фильоооо! Адаш! – някой тресеше бурно рамото на Филипов. Той отвори с мъка едното си око и с пращене на изсъхнали прешлени повдигна врата си.

- Ставай, свърши се. Оправиха ги. Идвай на оглед.

- К’во значи „оправиха”? Очистиха ли ги? – дрезгаво попита Филипов, докато отваряше и другото си око.

Колегата му мълчаливо кимна. Дебелият Асен изненадващо се беше появил отнякъде. Очевидно – за да събуди Филипов. Или да обере славата (и парите), все тая.

Филипов надигна с мъка омекналото си като сварен макарон тяло от въртящия се стол.

Дебелият му говореше нещо, докато се возеха към мястото. Филипов изключи зрението и слуха си. Само притвори очи и остави вятърът да развява перчема му през леко отворения прозорец на колата.

Местопрестъплението беше касапница. Локви кръв, стотици изстреляни гилзи, трупове. Някои от тях – на убийците. Сградата на съда – светилище на справедливостта. Една от дебелите колони във фоайето беше надупчена от автоматичен откос. Филипов меланхолично се взря в пукнатините в луксозния мрамор. Справедливост... В тази страна, оплетена в дребни интрижки и шмекерски сделчици, справедливост се раздаваше само с автоматични откоси...

Днес Върховният касационен съд заседаваше по делото за наркотрафик на Зипъра. Щяха да го закрият поради смърт на обвиняемия. Заседаваше същия състав, който го оправда по делото за рекет преди две години. Същите лицемери в тоги, които оправдаха Пламенов за трафик на проститутки, Конев – за делото за детски труд, Желязков – за стачката в „СтилМат”. В тази страна, оплетена в братовчедски връзки и евтини лъжи, делото на правилния обвиняем винаги се гледаше от правилния съдия.

Специалните части не се бяха оказали достатъчно специални, за да спрат убийците. Съдия Невен Радоев от пето наказателно отделение на Върховния касационен съд, съдия-докладчик по делото на Николай Пенев – Зипъра, лежеше насред фоайето на сградата на ВКС.

„Точно както предполагах” помисли си Филипов. „Жертвите – четири от най-гадните копелетаци в тая страна плюс двама продажници, които им правят перде на мръсните далавери. А убийците...”

- Ей ги и тях.
Дебелият Асен махна с глава. До една от мраморните колони бяха подредени като на показ четири разкъсани от автоматични откоси тела. Убитите убийци.

-Това ли са всички?
- А-а. – потвърдително измуча Дебелият Асен.
Филипов се обърна и се упъти обратно към колата.

- Ъ? – този път недоумяващо измуча дебелият. – Няма ли да погледнеш?
- Чет’рима са, не виждаш ли? А не пет! Това са само изпълнителите, гений такъв! Трупно месо не ми трябва... Главата, главата я няма! Мозъкът!

Филипов се обърна и погледна Дебелия Асен в лицето. По него се четеше смесица от обида и недоумение.

- Извинявай... – по-кротко каза Филипов. – Забравих да ти кажа, че мозък, тъпако, е тоя, дето измисля всичко. МОЗЪК - това, дето ти го нямаш!

След това младият следовател още по-решително се упъти към колата.

Септемврийският следобед бавно догаряше в красив залез.
Над пропитата от кръвта на поколения герои, престъпници, безделници и обикновени келеши земя падна мрак. После – кратък изгрев. Идваше шестият ден. На шестия ден Господ си беше починал, след като създал света, животните, човека и другите хабящи материята глупости. На шестия ден щеше да си почине за малко и последният оцелял от бандата на Поетите. Но само за да напише писмо на Филипов.

Следва продължение.