+3 3 гласа

Седем необикновени дни - ден четвърти

Ден първи, Ден втори, Ден трети.

„ -Добър ден, уважаеми зрители. Четвърти ден държавата е в пълна капитулация пред кървавите сцени по улиците. Днес кръв се проля отново в София – сутринта, на малка улица в центъра беше открито насеченото до неузнаваемост тяло на Янчо Желязков – президент на столичната организация на Националния синдикат на стоманолеярните работници. Смъртта му е причинена от многобройни прорези и пробождания в тялото и главата. Вероятно жертвата е била изтезавана. На асфалта до трупа е открит надпис с тебешир: „Нали искаше процент от стоманата? Ето го.” Заподозрени са отново бандата на Поетите. Това е четвъртото убийство...”

Филипов седеше, смачкан като топка мокри парцали, притворил уморено очи. Пред очите му пробягваха десетки лилави и зелени петна от заслепилия го блясък на журналистически светкавици. Той потърка клепачи с пръсти, след това с усилие ги повдигна. Погледът му срещна жадните погледи на тълпа микрофонодържачи. Само за три дни, от прост следовател, Филипов стана медийна звезда и обществено посмешище. Журналистите се радваха до болка да задават неотговорими въпроси, да го обвиняват за безсилието на държавата, да се интересуват от биографията му. От 24 часа насам Филипов вече изобщо не искаше да хване Поетите заради едното удоволствие. А и за да насъска репортерите по тях, докато те беззащитни седят в арестантската си килия.

Той натисна копчето и червената лампичка на микрофона светна. Филипов пое въздух, за да каже нещо, но ризата го стегна като в железен обръч.
„А какво да им кажа, мамка му? Какво да им кажа, като аз за себе си още не съм решил какво да мисля... И никой не ти помага и никой не му се занимава с тебе. Само гледат да те пържат с още работа и да те хвърлят на журналята. Дебелият Асен взел още седмица отпуск... „

-Добър ден. – каза Филипов с дебилно бавен и смотолевен изказ.

„Какво да им обяснявам, като на себе си не мога да обясня? Тия тримата досега – ясно... Всичките – големи играчи. Едри риби. Дебели вратове. Ама тоя миризлив нещастник, пропит с номенклатура до корените на опадалата си косичка... защо него?”

- Във връзка с новото убийство, което беше извършено вчера в София... мога да заявя... – мисълта на Асен Филипов препускаше мълниеносно, но езикът му се плетеше като на смотан пияница.

„И най-вече – защо по този начин?”

- Че има ново, нетипично обстоятелство, което сериозно различава случая от предишните. Оръдието на престъплението са два японски самурайски меча. Открити са в контейнер за боклук недалеч от местопрестъплението. Предстои да установим подробности.

Филипов изстреля последните думи като картечница и бутна рязко стола назад. След това стана и напусна залата за пресконференции с припряни, подтичващи крачки. Зад гърба му изригна вулкан от извикани журналистически въпроси и разщракали се фотоапарати.

В момента, в който затвори вратата след себе си, Филипов усети вибрацията на мобилния си телефон в джоба. Той го погледна, само колкото да се увери, че е поредната напориста журналистка. Не. На светещото екранче пишеше с големи букви: SHEFA.

-Ало, Филипов! – сопна се началството. – Слушай к’во... Стига си се моткал с тая работа! Четри дена вече кървища, ти нищо не правиш!

Филипов замълча виновно. Просто го чакаше да се накрещи. Шефчето смени тона, мина на бащинско назидание.

- Виж, ако трябва допълнителни работи ще ти осигуря, малко момчета ще ти дам, да попребият тоя-оня, да разберат к’во става... Само гледай да я оправиш работата, че... Абе нали знаеш какво е положението. Айде!

„Знам какво е положението, продажна гад такава.” - помисли си Филипов, докато затваряше. „Я братлетата на Зипъра, я шефът на металургичния комбинат са ти бутнали някоя мръсна хилядарка, за да набараш тия, дето са гръмнали техния човек. Пък те после сами ще се погрижат, само да ги знаят кои са. Кой ни бръсне да ги арестуваме, пък да ги затваряме – има по-преки пътища...” .

Филипов натовари умореното си тяло в колата, гушнал нежно ръчната си чанта, пълна със следствени материали. После се устреми право към къщи. Щеше да прекара няколко часа в депресиращи размисли под душа, а после – да се напие сам и да заспи безпаметен сън. Пък утре – ще видим.

Тъкмо наближаваше един светофар, когато телефонът му пак почна да вибрира. Реши да не го пренебрегва – началството мразеше да не му вдигат. Филипов натисна малкото копче, без да погледне екрана и рече едно уморено „ало”.

-Ало, Иван съм. – чу се отсреща. – Ти тръгна ли си? Връщай се, брат. Гръмнаха началството.

Филипов скочи на спирачките. Отзад се изви протяжна и истерична какфония от клаксони.

-КАК?!
-Гръмнаха го, да, в кабинета. Както си седял след работно време. Гръмнаха го, наистина. Мъртъв е.
- Това го разбрах, попитах те КАК го гръмнаха?
- А, с един куршум, право между очите. Тъй както си седял...

Филипов хвърли телефона, направи безумен обратен завой и даде газ. Колата зафуча до пълно стапяне на лагерите. В зеницата на младия следовател гореше страховит пламък. Дните на бандата на Поетите бяха преброени.

Следва продължение.