Първа, втора и трета част.

Стоях на главната улица на столичния град. Мракът и студът на есенната нощ ме обгръщаха с безстрастната си завивка. Зад мен, в ниското,бяха сламените колиби на крепостните селяни. Сред тях като безвкусно украшение се издигаше Храмът на благоденствието. Статуята на златен змей до олтара блестеше със злокобно сияние дори в нощния мрак. Пред мен търговската улица спускаше застланата си с чакъл снага сред черните парцаливи островчета на зеленчукарските сергии и се вливаше в беломраморния простор на площада пред двореца. Откакто Черните бяха на власт, не остана нито една кална улица в столицата на Княжеството. Черната власт винаги обича да се загръща в лицемерна бяла пелерина.

 Дойде най-тъмната част от нощта, точно преди първото слънчево сияние да се подаде иззад далечните сини планини. Двуколката с димящия казан стоеше до мен, пред портите на колибата ми, готова да се впусне в убийствен полет по нанадолнището към портите на двореца на Черния главатар.

 Черна нощ, закрилница на убийци с кадифени ръкавици и крадци с леки стъпки… Черна нощ, в която клепките и на най-бдителните стражи на Черните се притваряха и спускаха уморена мъгла над строгия им касапски взор.Преди три дни, отново в черна нощ като тази, излях отровно биле в изворите, от които пиеше цялата крепост. Всеки мъж, дете, старец и съсухрена бабичка,богаташ и бедняк, страж и занаятчия се сгърчиха в адски стомашни болки. Над крепостния град се издигна нетърпима воня от препълнените нужници. Черният главатар заповяда да се запечатат всички кладенци в крепостта, докато се намерят нови извори или заразата премине. В стоманените доспехи на Черните стражи зейна страховита дупка, наречена жажда.

 Мечът, секирата, боздуганът са страховити оръжия, но без силната ръка на боеца са само парчета желязо. Никога не бих могъл да се изправя срещу всички мечове, секири или боздугани на Черните стражи. Но едно-единствено гърненце с отрова ми стигна, за да пронижа стомасите на цяла армия.

 Хванах дръжките на двуколката. До казана бях сложил тлеещи въглени, за да лумне катранът, веднага щом се разлее. Засилих се и бутнах с всичка сила двуколката по нанадолнището. Дървените колела подскачаха по белите камъчета, застлали търговската улица. В точно обратната на двореца посока.

 Изтичах с разтуптяно сърце обратно в колибата и облегнах гръб на вратата. Само миг, само миг още ме делеше от началото на най-сладкото отмъщение. Тръпнещо очакване… Тишина… Мощен трясък отекна в уличките на заспалия крепостен град.

 Пламъците вече трябва да са лумнали… Само още малко и тесните улички между сламените колиби ще се изпълнят с изтръгнати от леглата си изплашени бедняци и стреснати Черни стражи с накриво нахлупени шлемове.

 Вече дочух първите ужасени викове. След малко те се вляха в общия уплашен вой на хиляди гърла. Изскочих от колибата и се втурнах в нощта, като се блъсках в тълпа от обхванати от паника хора. Сега! Само сега и никога пак щях да имам златния миг на отмъщението. Сега, когато всички черни змии щяха да изпълзят уплашени от гнездото, за да гасят лумналия в града огън, да разбиват хоросана на запечатаните кладенци, да бягат панически. Всички щяха да са прекалено заети, за да опазят най-важния човек в Княжеството. Най-голямата и най-черната змия.

 Докато тичах към двореца, зад гърба ми грееше заревото на разрастващия се пожар. Бедняшката махала пламна като суха сламка, лишена дори от чаша вода заради запечатаните кладенци. Огнените цветя на запалените къщи разцъфтяваха едно след друго. Сред тях, Храмът на благоденствието се топеше в оранжевите езици на ужасяващия пожар. Статуята на златния змей също не беше пощадена. Златната облицовка се разтопи и все да се разтича. Изпод нея се подаде дървената сърцевина, почерняла и овъглена от пламъците.

Никога не бях тичал толкова бързо. В крачолите и наметалото ми се бяха набили бурени, слама, топки изсъхваща кал. Стигнах до рова около замъка на Княза. Бързо преодолях погнусата си и скочих. Нагазих във водата и започнах да се катеря по отточната кухина в стената. Хората от двореца я ползваха за всичко от място за изхвърляне на боклука до нужник. Смрадта беше отвратителна. По страните ми започнаха да се стичат сълзи от подлютените очи.

 Излязох в един от мрачните, сенчести коридори на замъка.Както и предполагах, стражи нямаше, бяха отишли да гасят огъня.

 С предпазливи и тихи стъпки след кратко лутане до масивната дъбова врата с герба на Княжеството. Златната дръжка беше оформена като глава на змей. Тронната зала на старото Княжество, сега бърлога на Черния главатар.

Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор. И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.

Първа част

След пладне, още много преди слънцето да се скрие зад далечните сини планини, селяните отново започнаха да се събират на тържището. С факли, вили, коси, брадви и много мрачна решителност. В нестроен ред, тълпата се упъти с неотклоним устрем към двореца. Глухият й ропот постепенно прерасна в оглушителни кръвожадни крясъци.

Стражите пред дворцовите порти стояха вцепенени, уплашени, изненадани. Никой от тях не разбираше внезапно бликналия гняв на селяните срещу княжеската власт. Много скоро на недоумението им беше сложен край.

Тълпата спря рязко на няколко крачки от дворцовите порти. Кръвожадните крясъци и заплашителното размахване на оръжията обаче не спряха. Сред тълпата от сив шаяк и парцали, изникнаха, едно по едно, подобно на отровни гъби, знамената със златните змейове. Черните знамена.

Някъде отзад, в тила на безредното множество селяни, върху набързо скован от летви и рогозки трон, грееше мрачната звезда на главатаря на бунта. Качулка покриваше лицето на последния оцелял главатар на Черните. Той не каза нищо, само вдигна бавно ръката си и посочи напред. Гледах го от вратата на нашата колиба. И до днес помня жестоката непоколебимост, която излъчваше оня показалец, облечен в желязна ръкавица. Когато сочеше напред, сякаш пронизваше сърцето на всеки княжески войник. Сякаш забиваше нокътя си в последната жилка от живеца на Княжеството.

Бойният рев премина като вълна през тълпата. Настървените селяни се хвърлиха в нестроен бесен устрем срещу двореца. След това не видях нищо, майка ми ми закри очите с ръка и ме замъкна вътре в колибата. Помня само кръвожадните крясъци на тълпата, тракане на оръжия и трясък от строшено дърво.

Князът само седял безучастно на трона си, килнат на една страна. Воднистите му старчески очи мъртво гледали в безкрая. Пълководецът стоял до прозореца на кулата, вторачен в огъващата се под натиска на бунта дворцова порта. Челото му било по-мрачно от градоносен облак.

Капитанът се изправил до него. Разгневените му очи и току-що нахлузените бойни доспехи грееха с жажда за битка.

-Само заповядай, и ще ги залеем с горещ катран. Ще ги запалим, ще ги насечем на малки парченца, ще ги надупчим със стрели….

-Какъв е смисълът? – горчиво казал пълководецът. – Нали заради тях се бихме, за техния живот. Затова носим оръжията си - за да защитаваме хората. Същите тези хора, които сега напират да ни изколят. Какво да направи и най-строгият баща, когато синът му е насочил кама към сърцето му? Искахме да опазим къщите им от Злото, а то проникна в сърцата им. Те сами го избраха. Ние вече сме безполезни. Безсмислени.

Пълководецът извадил меча си и повел младият капитан към портите. Князът останал в кулата - да гледа с кухия си поглед.

Здравото резе от стебло на млад дъб се прекършило. Тълпата рукнала в двореца като буйна мътна река. Стражите един по един потънали в нея.

Когато всичко утихна, майка ми ме пусна. Подадох си главата през тесния прозорец на глинената стена. Видях как залезът играеше с бронзови лъчи в гънките на черното знаме със златен змей. Черното знаме, побито на дворцовата кула.

Оттогава Черните притежават Княжеството. Не понечиха да убият престарелия княз, нито да сринат двореца. Те не им пречеха. Не тръгнаха нито да колят, нито да грабят, както го бяха правили преди. Вече нямаше нищо, което селяните да не им дадат доброволно. Вече нямаше Добро и Зло. Имаше ги само Черните.

Животът в Княжеството тръгна мирно, тихо, кротко. Старите закони си останаха, но вече нямаше стражи, които да ги прилагат. Единствените стражи останаха хората на Черните. През деня носеха на гърдите си княжеския герб, през нощта – черните наметала със златни змейове. Прилагаха само един закон – дай ни, или ще вземем.

Селяните заживяха по-добре от преди. Всеки можеше да живее спокоен, тих и сит живот, стига да се подчинява. Аз също можех. Работата е, че никога не съм обичал да се подчинявам.

Вървях с тътрещи се от умора крака из буренясалите покрайнини на столицата. Пронизаният ми хълбок се тресеше болезнено с всяка крачка. Коленете ми трепереха, сякаш всеки момент щяха да ме предадат и да се сгромолясам сред крайградската пустош.

„Изправи глава!” скастри ме някой вътре в мен. „Ти си боец, а не мамин лигльо!”. Крачките ми станаха по-бързи и отчетливи, изпъчих гърди и вдигнах поглед. Все още усещах болката от раната, но сякаш не ми пукаше толкова за нея. Не ми пукаше, че може да е смъртоносна. Не ми пукаше и че претърпях срамно поражение, нито че си тръгвах от родната си страна.

Спомням си дните, в които Черните все още не притежаваха Княжеството. Всеки ден имаше кланета, бой, ужас по улиците. Животът беше едно постоянно изнервящо очакване – къде ще бъде битката днес, колко ще са жертвите, дали няма аз да съм една от тях?...

Стражите бяха малко, с ръждясали оръжия и недохранени коне. Черните почти винаги надделяваха. Всеки ден кръвта на верните на Княза хора обливаше каменните улици. Позорът и слабостта тегнеха над Княжеството като старческото слабоумие над немощния владетел. До една нощ… онази страшна нощ, която промени целият ми свят.

През деня Черните плениха трима стражи и ги обезглавиха пред тълпата на тържището. Позор. Шок. Невиждана досега дързост на кръвожадните банди. Когато научил, княжеският пълководец бил обзет от огнен бяс. Първо крещял оглушително, необуздано буйствал сред хладните стени на княжеския дворец. После внезапно замълчал. Взел меча си, събрал отряд от най-добрите си бойци и след залез слънце потеглили. Какво ли им е било на войниците… Никой не попитал къде и за какво отиват, защото добре знаели какво ги чака. Смърт. Тяхната или чуждата.

В тихият мрак на дълбоката нощ, десетина мъже, прикрили блясъка на доспехите си с обущарска вакса, нахлули в бърлогата на Черните. Неудържими като вятъра, безмилостни като огъня, единни като вълци, княжеските бойци потопили в кръв и смъртно страдание гнездото на злодеите.

Мълвата плъзна мълниеносно по калните улици на селата и отекна в каменните ъгли на града. Дойде оранжевият блясък на хладното есенно утро. Селяните се събраха в крепостта, защото знаеха, че има какво да видят. Сред сламата и конските изпражнения на тесния градски площад, червените лъчи на слънцето огряха шестте набучени на кол глави на разбойническите предводители. Тържището на столичната крепост стана позорище за останките на шест от седемте Черни главатари. Спомням си зловещо подбелените очи на отрязаните глави и окървавените медальони на гърдите на обезглавените трупове.  Черните туники и златните змейове сякаш бяха загубили страховития си вид.

Княжеският пълководец се изправи на дворцовата кула и говори на събралото се множество. Държа реч, пламенна и справедлива. Закле се да очисти Княжеството от бандитите, да изтръгне с камата си всяко сърце, затаило в себе си коварният помисъл на престъплението.

Хората го гледаха с неразбиращи очи. Някои започнаха да ликуват, но бързо се умълчаха под невидимия натиск на стотици сърдити погледи. Помня добре тази тълпа, грубите лица на тези хора. Сиво-кафявият шаяк на дрехите им, разкрасен от мазни петна и слама. Тогава бях само дете, сополивото хлапе на семейство крепостни селяни, но разбрах много добре. Те не се радваха.

Битката с Черните, със Злото, означаваше още дълги години на кръвопролития, трудности, страх. Висока цена, която поданиците на Княжеството не бяха готови да платят. Те искаха своето мъничко спокойствие, тих и кротък животец в сламените колиби. Трева за кравите си и просеник за трапезата си. Които кървавата и изтощителна война с Черните можеше да им отнеме. Затова, за пръв път в своя сив и глупав робски живот, те решиха да променят съдбата си. И го направиха.

Следва продължение

Препоръчително е да се гледа на цял екран! (Ctrl+F11)

Любима!

Един съвсем "пресен" разказ. Написах го преди две седмици и след задължителната редакция дебютирах с него в "шТъркел". Вече получих там първите положителни отзиви от от администратора Красимир Йорданов и поздравление от "самата" Калиопа-Ина. Но не бива да пренебрегвам и "родната" общност....

 Охранителят на Тишината 

Сам съм в кабината. В малките часове на пролетната нощ е захладняло, печката жизнерадостно бръмчи в краката ми и излъчва топлина. Надувам радиото и пригласям на Васко Кеца с невъзможен магарешки тембър:

„Там-м, преди сто лета...”

Обзет от внезапен импулс, завъртам копчето на радиоприемника и звукът замира. Преследва ме настойчивото усещане, че изпускам нещо. Прекрачвам прага на кабинката, за да се потопя в тишината на нощта. Нали именно заради нея - Тишината с главна буква, бягам от шумната гмеж на градския делник и обличам през вечер униформата.

Излизам на ярко осветения от прожекторите паркинг. Утре той ще бъде запълнен „до козирката” с виещи и бълващи отровен дим возила. Но сега – широк и празен, изглежда като вълшебна сцена, под светлината на прожекторите и звездния купол на небето.

Свивам зад ъгъла, за да потъна в мрака. С черното, униформено облекло сякаш се сливам с него. Сега мога да поема дъх и да усетя Тишината – звездна, неземна хармония и покой. Тъмнината не е самотна, покоят е абсолютен, но не пълен. Наблизо глъхне тракането по релсите на минаващ влак. Отдясно в градския парк с пронизителни писъци се обаждат нощните птици. Жабоци,скрити във влажната канавка покрай линията, крякат приглушено. Вятърът разлюлява листата на дърветата и те шумолят мелодично както в стих на Лилиев.

И всичко това в сърцето на града. Невъзможно, немислимо, но истина. А милионите праведни граждани, спящи безпаметно в топлите си легла, не чуват Тишината. Те ще се събудят утре сутрин, за да я прогонят и превърнат пренаселения мегаполис отново в предверие на ада.

Тишината е истинска, обземаща, завладяваща. Затова след поредната проверка по станцията решавам да и се подчиня. Тоест в разрез с правилника, но в синхрон със собствените си усещания да затворя очи.....

* * *

- Тук Първи и Девети, имаме проблем! Елате на помощ! – стряска ме с пукане радиостанцията.

Адреналинът ме изхвърля като пружина през вратата. Все още недоразсънен на бегом се придвижвам към съседния пост. Сякаш от нищото отпред изскача Пепи. За разлика от мен, пълничък чичко на средна възраст, Петър изглежда като типичен охранител-мутра: млад, як, с планини от мускули и остригана глава. Малцина знаят, че сърцето му е добро и незлобливо.

- Първия патрон ми е халосен, а твоите? – пита ме задъхано.

- Моите са бойни – отвръщам кратко и пипам предпазливо пистолета в кобура.

Обикновено оръжието ми тежи непривично. Но сега чувствам някаква странна топлота от допира на стоманата.

- Не вадете пушкалата и ги дръжте на предпазител! – чуваме рязък глас отзад. Началник-смяната по прякор Кехаята ни настига с енергични прибежки. Среден на ръст, строен, побелял, но удивително жизнен за годините си, изглежда в страхотна форма

– Само разкопчайте кобурите! – добавя той.

Няма минута и се изправяме пред поста, за да съзрем мил, роден екшън. Крум е повалил някакъв младичък, слаб мъж в официален, тузарски костюм и му слага белезниците. Мъжът се съпротивлява вяло и бързо отпуска ръцете си. Значително по-напечено е положението на Емил Парашутиста. Той извива ръцете на млада, екстравагантно наконтена дама. Госпожицата обаче го псува грозно и съвсем не по дамски го рита по кокалчетата. Емо е чупил кости няколко пъти при парашутните си скокове и си представям как го болят нозете от срещата с високите, остри токчета. Кехаята моментално преценява обстановката:

- Тия не са крадци! – отсича той.

След това за огромно удоволствие на всички зашива здрав шамар на  „нежната” особа с тежка длан и вика:

- Мирувай, ма!

Ефектът е цялостен и незабавен. С разтворена от болка, ужас и учудване очи побойницата най-сетне дава на Емо да заключи китките и.

- Какво правите тука по това време? – навежда се Кехаята към поваления субект.

- Не ме стреляйте, началник! – мънка оня. – Това е на бащата магазина. Мимето си забравила вътре GSM-а. След ресторанта минаваме с колата да си го вземем. Портала нали е заключен и викам утре да дойдем. Ама тя тропа, крещи че си го иска и скачаме оградата. Търся си ключа, не го намирам и твоите хора като ни налитат с тия пистолети...

-. Как ще си намериш ключа, бе? Като сюнгер си попил уискито! – прекъсвам го саркастично.

- Само това да беше - добавя Крум и с погнуса си обърсва ръцете в якето. – Зърни му очичките. Сто на сто е пушил от специалните цигарки, с оня сладникавия дим.

Шефът за секунди взема решение. Вади и подава  на нарушителя мобилен телефон. А оня почва да мучи на слушалката сърцераздирателно, по “бизнесменски”:

- Маму-у, кажи на тате да дойде да ни вземе на магазина, щото иначе ще ни стрелят!

Телефонът му е светкавично отнет от ръцете-менгемета на Пепи, а разговора продължава Кехаята:

- Никой няма да стреля! Просто елате да си приберете дрогираното отроче и гаджето му! – повишава глас той. – Как кое от всичките?

На това място и неговото хладнокръвие се пропуква, лицето му се налива с кръв и крещи:

- Не знам и не ме интересува! Ако до половин час не дойдете да си ги закарате, ги предаваме на полицията! Двайсет минути? А да видим!

След това натиска бутона за изключване и се обръща към нас:

- Докато ги вземат да постоят с белезници. Акъл да им дойде малко. Емо, ти заминаваш към базата да ти превържат крака. Останалите, без Крум, се връщате по постовете.

Емо послушно закуцуква надясно. Аз също скоростно се шмугвам в близката алея. За да оставя, подобно на прокълнатите поети, с облекчение зад себе си несъвършения човешки свят и да се потопя отново в Тишината.

* * *

Предстои най-хубавото време. Времето, в което уморен се влачиш по маршрута, по мръсния асфалт и грешната земя, но вперил поглед в небето. Във вълшебния ход на минутите звездите избледняват, чернотата на небосвода омеква до кобалтовото синьо на сутринта. После диска на слънцето изгрява от изток и багри облаците във всички нюанси на аленото.

Може да си взема и радиото с мен. Сигурно пак ще пуснат нашата песен. Онези милиони заспали и ослепели в тухлените си клетки люде, мислят, че тя означава само стар любовен шлагер. Само ние - посветените в “ордена на Тишината”, дето изпращаме и посрещаме светлика на деня- знаем. Знаем, че именно тази песен е „Химна на охранителите”. Защото в нея е казано всичко, което искаме и мечтаем:

Колко малко ни е нужно

и напук на всяка суета:

Да замръкнем със надежда

и посрещнем утринта!

- На-на-на-на-на! – тананикам мелодията на „химна” с продрания си гласец и бавно поемам по алеята.

Ако искате - цъкайте тук и се включвайте...

Като видях какво е писало Светличето за колективния роман на хлапетата и си рекох: "абе не можем ли и ние като тях!". Ей ни, събрали сме се все хора, дето обичат да се изразяват с думи. Значи можем!

Ето двете прости правила, чрез които можем да построим произведението:

А) Всеки, който допринася, пише между 50 и 150 думи.
Б) Един и същи автор не може да пише два поредни пасажа.


Ако сте навити - пишете тук! Който предлага, той залага, затова и давам своите пет реда:

Погледът му блуждаеше в безвкусната шарка на балатума. Цъкането на стрелките на евтиния китайски часовник отмерваше края на този суров и ветровит пролетен ден. Той вдигна очи и се взря в далечна точка, някъде дълбоко в падналия навън мрак. Изведнъж, мисълта му препусна през времето и пространството и се върна безумно много назад. Толкова далеч и отдавна... в денят, в който я срещна...

Дайте да опитаме, пък ако не роман, може поне сносен разказ да излезе :)