BgLOG.net
By KuzmoKarajan , 17 February 2012

От учителя с любов

разказ на Владимир Сорокин (адаптиран превод)

Харалампи Харитонов подхвърли към оглището две сухи елови клонки; огънят мигновно ги сграбчи, протегна се нагоре и поривистите му езици зализаха дъното на висящото над него окадено ведро.

Авакум цаков се загледа в гърчещите се сред пламъците клонки, после погледа му се премести към очарованите от пламъците младежки лица. - Разкошен огън, нали?

Захо тръсна утвърдително глава. - Даа...

Койна зиморничаво потръпна със слабичките си рамене. - А аз, другарю Цаков цяла вечност откак не съм стъпвала в гората. От осми клас.

- Че защо? - той свали очила и мижейки късогледо взе да ги потрива с носна кърпа.

- Ами, някак времето не стига - оправда се Матушева.

- А защо не искаше да дойдеш с нас на Лонгоза тогава ?- насмешливо я подкачи Борил.

- Не можах.

- Кажи си, че те е мързяло и толкова.

- Въобще не е вярно. Боледувах.

- От нищо не си боледувала.

- Болна бях.

Авакум Цаков помирително протегна тясната си длан с тънки, муршави пръсти. - Стига вече, Бобо, остави Койна на мира...

Вие деца, по-добре вижте каква красота е наоколо. Ослушайте се... Тишина.

Учениците заоглеждаха околноста.

Поривистите пламъци на огъня хвърляха златисти отбясъци върху тъмните силуети на храстите и младите върби. Зад тях като неподвижна стена тъмнееше високата смесена гора, в яркото звездно небе над която висеше огромна луна. Цареше дълбока нощна тишина, нарушавана единствено от пращенето на съчките в огъня. Във въздуха се носеше опияняващия аромат на река, влажна тиня и листа и горяща хвойна.

- Яко-о-о... - възторжено проточи, изправяйки се на крака, къдрокосият, широкоплещест Жеко. - Точно като в "Гераците".

Авакум Цаков се усмихна на това сравнение, от което покрай младоликите му, скрити зад дебелите стъкла на очилата очи се очертаха весели бръчици. - Даа, деца, гората това е удивително природно явление. Осмото чудо на света, както е казал Ленин. Гората никога не може да ти дотегне, да ти доскучее в нея. А колко богатства крие само! Кислород, дървесина, целулоза... А горските плодове и гъби? Цял склад. Човек трудно би си представил живота без гората. Невъзможно е да се живее без тази красота...

Той млъкна загледан в тъмната, неподвижна стена на дърветата. Децата също обърнаха глави натам.

- Гората, другарю Цаков, разбира се, е нещо хубаво - с предизвикателна усмивка избоботи Жеко. - Но техниката все пак е по важна. - и той чукна по висящия през рамото му портативен магнетофон. - Без техниката сега и крачка не можеш да направиш.

Авакум Цаков се обърна към него и внимателно го изгледа. - Техниката... Е, какво Денкин, техниката безусловно дава много на човека. Но мен ми се струва, че главаното е тя да не го засенчва, да не го поставя на по-заден план. Виж гората не би могла да направи това никога.

Всички погледнаха към Жеко.

Кривейки долната си устна той повдигна рамене. - Ама не, аз не такова...просто...

- Просто си се побъркал с тая естрадна музика, ето какво - прекъсна го Койна. - Без това сандъче на рамото и крачка не можеш да направиш.

- И какво, това лошо ли е? - изгледа я той изпод вежди.

- Не е лошо, а вредно - засмя се тя. - Ако оглушееш никой няма и да разбере.

Младежите около огъня дружно се разсмяха.

Авакум Цаков благосклонно се усмихна. - Ей и ти Матушева, ти по-добре не си бутай пръста в устата му, не си търси белята.

- Ама, той какво, другарю Цаков, мъкне се като чалнат с това чудо...

- Ами ти, бе? - избоботи Денкин. - Ти да не би да можеш без твоята консерватория?

- Само че това е класическа музика умнико! Бах, Моцарт, Хайдн. А при тебе някакви разчорлени кращят и вият.

- Ти си чорлава.

Авакум Цаков внимателно притиска Денкин по рамото. - Е-е, Жеко, стига. Все пак ти нали се каниш да кандидатстваш въс ВВВУНС? А на летците е нужна издръжливост.

- Аз няма да ставам летец, а конструктор - измуча почервенелият ученик

- Още повече... Вижте какво младежи, дайте да се възползваме от хубавото време и да си припомним астрономията.

Авакум Цаков се изправи, отдалечи се малко от огъня и като напъха ръце в джобовете на тънката си куртка, вдигна поглед към небето. То бе тъмновиолетово; звездите светеха необичайно ярки и изглеждаха съвсем близки. Краят на ослепително бялата луна висеше леко срязан.

- По-ясно и нагледно от всякакви учебни карти - тихо прошепна учителя и с бързо, лаконично движение намести очилата на носа си. - Такаа... Кое ще е това вертикално съзвездие, ето там? - той протегна ръка в небето. - Е, кой е най-смел? Дойчине?

- Косите на Вероника - неуверено отвърна Папаризов.

Авакум Цаков отрицателно поклати глава. - То е вдясно и малко по-високо. Ето го, под Ловджийска хрътка... Жеко?

- Касиопея! - високо и ясно изрече Данкин, отмятайки назад глава, с ръце в джобовете. - Точно така - Касиопея.

Стоящия край него Цонко се подсмихна.

- Две с минус - каза другаря Цаков и бързо посочи. - Ето я твоята касиопея, до Цефей.

Матушева високо се изхили.

Данкин се почеса по тила и присви рамене. - Ами те общо взето приличат наа...

- На тебе приличат! - провикна се Койна иззад гърба на Цонко и шляпна Жеко по врата.

- Откачалка - засмя се добродушно Жеко.

Авакум Цаков невярващо се обърна къма тях. - Наистина ли не знаете? Боре?

Борил мълчаливо поклати глава.

- Койна ти?

Матушева с въздишка повдигна рамене.

- А ти, Григоре? Можеш ли да отговориш?

- Просто след изпита всичко ми се разбърка в главата, дръгарю Цаков... - провлачи Бачев.

Жеко се усмихна и побутна с крак навътре една изпаднала от огъня главня. - На някой им са разбъркало, а на други напротив - направо излетяло. Като в аеродинамическа тръба.

Учениците шумно се разсмяха.

- А ето Цонко със сигурност знае, по очите му личи - обърна се Койна към Маджаров.

Маджаров притеснено извърна лице от пламъците на огъня..

Авакум Цаков премести поглед върху неговия продълговат, замислен профил. - Знаеш ли Цоньо?

- Зная другарю Цаков. Това е съзвездието Змей.

- Точно така, - утвърдително кимна с глава учителя, - браво! А над Змей какво има?

- Северната корона - сдържано отговори Маджаров в пълна тишина.

- Правилно, Северна корона. В нея има 3 звезди от първа величина. А отляво, що за съзвездие е това?

- Херкулес.

- Хм. Браво! А в дясно?

- Биволар.

Авакум Цаков широко се усмихна. - Шест плюс.

Жеко с възхищение поклати глава. - Ей, Цоньо, страшен си! Същински Джордано Бруно.

Маджаров се взираше в небето, притеснено мачкайки пеша на куртката си.

Неочаквано кипналата вода преля над ръба на ведрото и със съсък се изля над огъня.

- Уух ти, изпуснахме го! - засуети се Данкин, грабвайки края на прехвърления над огнището клон, върху който висеше ведрото. - Гриша, сваляме го, бързо. На три.

Григор сграбчи другия край. Двамата свалиха ведрото от огъня и внимателно го поставиха на посипаната с пепел трева отстрани.

Авакум Цаков се приближи и се надвеси над него. - Аа, кипна, давайте чая.

Учениците взеха да изсипват във врящата вода чай от предварително извадени от раниците им пакетчета.

- А може и концентирано мляко, направо вътре, а? - въпросително погледна матушева.

- Какво пък, добра идея - кимна учителят.

Жеко извади два пакета сметана от джоба на анурака си и ги разкъса със зъби. Койна през това време бъркаше течността със свежооткършена клонка. Борил сръчно отвори кутийка млечен концентрат и я обърна над ведрото. Два гъсти, лепкави бели ручея се проточиха надолу. Скоро младежите и учителя с удоволствие пиеха сладък, ароматен чай, посръбвайки от канчетата си.

Влажният нощен ветрец раздвижи пламъците на угасващия огън, довявайки свеж речен мирис. Отслабващите огнени езици танцуваха над янтарната жар, колебаейки се - ту утихвайки, ту припламвайки за момент отново.

- Идеално е за печене на картофи, а? - предложи Борил, отсръбвайки от чая.

- Супер - съгласи се Жеко и примижвайки срещу жарта почна да разравя въглените с пръчка.

Авакум Цаков си допи чая, постави канчето върху един близък пън и се протегна. - Койна, ти май за текстилния се готвеше? - попита той.

Канчето на Матушева замръзна пред устата и. Тя погледна към него, после отпусна ръка и премести поглед към огнището. - Ами, аз другарю Цаков... аз... - Койна шумно пое въздух и твърдо произнесе. - Аз реших да постъпя в тъкачната фабрика.

Децата мълчаливо се обърнаха към нея.

Данкин, ровейки в жарта удивено хлъцна. - Стига бе, майтапиш се! Пълна отличничка и... на стана. Шпулки да намотва...

- Изобщо не е твоя работа, разбра ли! - сряза го Матушева. - Да, отивам във фабриката като най-обикновена труженичка. Защото искам да усетя производството. Истински. А със стойноста на моите шестици съм наясно...

Данкин вдигна рамене. - Но в такъв случай можеш да постъпиш и задочно, или във вечерния. А така само да бачкаш...

- Аз пък си мисля, че е много по-добре просто да поработя една година във фабриката и след това да постъпя редовно в института. Тогава и учението ще ми е по-леко и живота ще ми е по-ясен. Да, в нашето семейство всички са били потомствени тъкачки. И баба, и мама, и кака.

- Правилно, Койне - кимна утвърдително Дойчин. - На мен дядо ми ми е разказвал за младите инженери в завода - пет години обучение, а от практика хабер си нямат. Като жаби в кълчища.

Авакум Жаков разбиращо я погледна в очите. - Отлично Матушева. А после, когато влезеш в института ти ще учиш много по-добре. А опита във фабриката - това е от голяма полза. Аз също по мое време, преди да постъпя в МГУ, поработих година като обикновен лаборант в обсерваторията. За това пък после, на практическите занятия се ориентирах къде-къде по-добре от другите студенти.

Жеко се почеса по тила. - То тогава и аз може така, отначало да поработя като лаборант в аеродинамическата база.

Седналият редом с него Григор го хлопна с юмрук по рамото. - Именно, Жекич. Ти ще стоиш в тръбата вместо самолет.

Учениците дружно се разсмяха на шегата.

- И цялата магнетофонна дандания ще му изхвръкне от тиквата. - надвика всички Матушева, предизвиквайки нов взрив от хохот.

Данкин размаха ръце. - Я стига сте се напъвали... Какво ви е, като някакви побъркани... слагайте картофите, че въглените ще истинат...

Учениците почнаха да вадят картофите от раниците си и да ги хвърлят в жарта. Жеко веднага ги заривяше, ловко местейки ги с пръчката.

Борил се наведе над празното ведро. - А, чаят свършил вече!

- То нямаше много, половин ведро всичко. Понеже изкипя...

- Момчета, изпратете някой за вода! - високо разпореди матушева. - Ще сварим нов чай.

Авакум Цаков подхвана ведрото. - Аз ще отида.

Застаналият плътно до него Цонко протегна ръка. - Другарю Цаков, по-добре аз.

- Не, не - учителят успокояващо повдигна длан. - Краката ми оттекоха, заседях се.

- Тогава, може ли да ви придружа? Все пак далечко е за носене.

Авакум Цаков благосклонно се усмихна. - Е, да вървим.

Двамата тръгнаха рамо до рамо към гората. Ниската юнска трева меко шумолеше под краката им; празното ведро в ръката на учителя тихо подрънкваше. Високи, осветени от луната храсти ги заграждаха отвсякъде, принуждавайки ги да се провират помежду им, отмахвайки от лицата си влажните им клонки.

Авакум Цаков спокойно водеше напред, подсвирквайки си тихичко и мелодично. Като влязоха в гората въздухът веднага стана по-хладен; ведрото зазвъня по-ясно.

Авакум Цаков застана на място и посочи с глава нагоре. - Гледай Цонко.

Маджаров вдигна очи. Отгоре през слабо поклащащите се листа проникваха мътнобели ивици лунна светлина, а самата луна просветваше зад върховете на високите ели. Сноповете млечнобяла светлина косо падаха по стволовете на дърветата и посребряваха кората им.

- Каква прелест само! - прошепна учителят, намествайки очилата си, в стъклата на които призрачно блуждаеше луната. -

Отдавна не я бях виждал такава. А ти?

- Аз също - припряно измърмори Маджаров и добави: - Луната, каква е ярка...

Авакум Цаков мълчаливо се любуваше на гледката.

След някое време Маджаров наруши тишината. - Другарю Цаков, а дали нашият клас, ще се събира ли всяка година?

- Разбира се... Какво, доскуча ли ти вече?

- А не... - смути се Цонко. - Просто... аз така...

- Какво ти? - обърна се учителят към него.

- Ами аз...

Той замълча и изведнъж бързо заговори, нервно скубейки листата на орешника. - Просто... Вие толкова направихте за мен, другарю Цаков... ето кръжока, и астрономията обикнах заради това... А сега - абитюрентски бал и край. Не, аз разбирам, че сме длъжни да бъдем самостоятелни, но въпреки това... аз...

Цонко замря за момент и бързо продължи с потрепващ от вълнение глас. - Благодаря ви за всичко, другарю Авакум Цаков. Аз... аз... никога няма да забравя какво сте направили за мен. През целия си живот. Никога! И вие... вие... вие сте велик, истински човек!

И той сведе глава. Устните му трепереха, пръстите трескаво мачкаха влажните листа.

Авакум Цаков несръчно го прегърна през раменете. - Но защо така, защо така, Цонко?

За минутка двамата постояха мълчаливо.

После учителят заговори - тихо и меко. - Твърде малко са великите хора на света Маджаров... Цонко.Аз не съм велик човек, а съвсем обикновен гимназиален учител. И ако ти смяташ, че наистина съм успял да ти помогна в нещо, то аз съм истински доволен. Благодаря ти за топлите думи. Ти си способен младеж и аз мисля, че от теб би трябвало да излезе чудесен учен. А да се растройваш, според мен, няма за какво. Пред теб е новият живот, новите приятели, новите книги. Така че поводи за мрачното ти настроение не виждам.

Той потупа Маджаров по гърба. - Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Класът ви е задружен, всяка година ще се срещаме. А при мен можеш да идваш когато поискаш. По всяко време. Винаги ще ми е приятно.

Цонко радостно повдигна глава. - Наистина ли?

- Разбира се, разбира се - засмя се Авакум Цаков и лекичко го побутна напред. - Да вървим, че другарите ти няма да дочакат чая.

Те закрачиха през призрачно осветената гора. Ведрото отново взе да се мотае и подрънква в краката на учителя; съчките запращяха под краката им. Авакум Цаков вървеше напред, внимателно отстранявайки от пътя им гъвкавите клони на храстите, придържайки ги с ръка.

Гората изведнъж отстъпи и свърши със стръмен сипей, обрасъл по края с дребен храсталак. В ниското блестеше тясната лента на реката, прикрита сред буйно израсъл камъш. Зад нея продължително се точеше висок, гъст храсталак и едва в далечината се надигаше тъмния боров масив.

Авакум Цаков застана на края на стръмнината, безмълвно изучавайки разкрилата се панорама. После тръгна надолу и енергично, по младежки се спусна по стръмния пясъчен сипей към водата. Цонко затича подире му.

Край реката пясъкът беше плътен и мокър. авакум Цаков стъпи върху един легнал във водата пън и загреба с ведрото.

- А такааа...

Вляво, изпод гъстия камъш излетя бекас и с крясък отлетя в далечината.

- Ееех... каква красота... - каза учителет, отпускайки пълното ведро на пясъка. - Ето това се казва истинска природа Цонко.

Той помълча замислено, после напъха ръце в джобовете на куртката си и продължи. - И колко хармонично е съчетано всичко тук. Премислено. Непроизволно. Ето от кого трябва да взимаме пример - от природата. Аз, признавам си, не дойда ли тук поне един път в месеца, направо не мога да работя.

Той отправи поглед в далечината. Боровата гора се простираше до самият хоризонт, плавно преливайки се в розовеещата мъгла на източното нощно небе.

Маджаров едва чуто промълви. - На мен, другарю Цаков това място също много ми харесва. Аз обезателно някой ден пак ще дойда тук. Ще идвам.

- Идвай - кимна учителят. - Тук като че ли черпиш сила. Някаква душевна чистота. Сякаш пиеш вода от омъгьосан кладенец. И от тази вода, Цонко, душата се пречиства. Всичката дребнавост, мръсотия, суета попиват в ето този пясък...

Той вдигна ведрото и тръгна нагоре по рохкавия сипей.

На върха Цонко протегна ръка към дръжката. - Другарю Цаков, може ли да го понося?

- Носи - усмихна се учителят, подаде му ведрото и добави. - Върви, идвам след теб. Искам да подишам малко горски въздух.

Маджаров подхвана тежкото ведро и пое към гората.

Авакум Цаков стоеше на края на стръмнината, скръстил ръце на гърдите си, загледан право напред.

Като измина двайсетина крачки Цонко спря и се огледа. Неподвижната фигура на учителя ясно се открояваше между стволовете на дърветата. Той свърна встрани, мина зад една млада елхичка и постави ведрото на земята в краката си.

Учителят постоя така около пет минути и после влезе сред храстите провирайки се странично. Промъквайки се между две близкорастящи ели той спря, разкопча си колана, смъкна си панталона и клекна. Широка ивица лунна светлина падаше отгоре му, осветявайки гърба, главата, скръстените върху коленете му ръце.Чу се слаб, прекъсващ звук отизпускане на газове. Авакум Цаков склони глава тихо простенвайки и до слуха на Цонко отново долетя същия звук - по-силен и не толкова продължителен.

Маджаров наблюдаваше иззад елхичката, нервно потривайки игличките и с пръсти.

Някъде в тъмнината протяжно закрещя незнайна нощна птица.

След известно време Авакум Цаков се надигна, протегна ръка и откъсна няколко листа от най-близкия храст. Избърса се с тях, вдигна си панталона и се закопча свирукайки. После спокойно се насочи натам откъдето между стволовете на дърветата се мяркаха отблясъците на огъня.

Учителят вървеше уверено и твърдо, газейки нападалите клони; очилата му проблясваха в нощта. Скоро мършавата му фигура се изгуби в горската тъмнина, а малко след това стихна и звукът от тихото му свирукане.

Цонко постоя на място, ослушвайки се в мрака, после вдигна ведрото и тръгна напред. Прекрачвайки един дънер той невнимателно люшна кофата - студената вода плизна в обувката му. Прихващайки по-здраво ведрото с другата ръка, той заобиколи един храст и се отправи към двете близкорастящи ели. Лунните лъчи огряващи стволовете им караше кората им да сребрее на фона на тъмния храсталак.

Маджаров се провря покрай тях и спря на място. Пред него лежеше неголяма, залята с лунна светлина полянка. Ниската трева блестеше от росата, листата на орешниците изглеждаха сребисто сиви. Във въздуха се усещаше едва доловимия мирис на свежи лайна.

Цонко се озърна наоколо. Навсякъде около него неподвижно се извисяваха тъмните силуети на дърветата. Той погледна напред, направи две крачки и пускайки ведрото застана на колене.

Малка лайняна купчинка се гушеше в тревата пред него и мазнокафеникаво проблясваше. Цонко се наведе и доближи лицето си към нея. От това растояние лайната миришеха силно. Той взе в ръка едно от слепените саламчета. То бе меко и топло. Той го целуна и почна бързо да го яде, жадно отхапвайки и мажейки лайното по устните и пръстите си.

Някъде далеч отново се обади нощтна птица.

С треперещи ръце Маджаров грабна другите две саламчета и последователно отхапвайки ту от едното ту от другото бързо ги погълна.

В гората беше абсолютно тихо.

След като облиза и най дребните трошички и щателно изтри ръце в тревата, той наклони ведрото и жадно пи. Черната бездънна вода се люшна към лицето му; заедно с нея се разлюля и луната и отразените в нея съзвездия.

Цонко дълго и жадно пи обхванал ламаринената кофа с потните си длани, наблюдавайки как на повърхноста и се разпада в проблясъци вертикалната конфигурация на съзвездието Змей.

________________

Legacy hit count
220
Legacy blog alias
48112
Legacy friendly alias
От-учителя-с-любов--разказ-

Comments

By KuzmoKarajan , 13 February 2012

На третия ден от пристигането си в Бразилия Гъбо хвана такси и след дълго обикаляне из улиците на предградията доброжелателно настроения шофьор го остави пред вратата на обширно имение в западните покрайнини. Мъж с вида на укриващ се от войната есесовец стоеше край нея и веднага го въведе вътре. Няколко черни ризеншнауцера опънали веригите си неотклонно го следяха с поглед  докато двамата изкачвха алеята. Скоро придружителят му го побутна по гърба и го остави; Гъбо прекоси по диагонал  пусто, сенчесто патио и се озова край малка външна пристройка. Там го пое друг мъж, който пък приличаше на генерал Нориега и му кимна да го последва в стаята. Вътре го чакаше мъжът от снимката. Тата Н'киси (Зе Пинеуш). Без да каже и дума мъжът му посочи с очи единствения стол в стаята. Гъбо послушно седна. На тясна елипсовидна масичка за спиритически сеанси покрита с 2 см. дебело стъкло пред него имаше само една навита местна банкнота и малка статуетка на Oshosi – ловеца. Двама тонтон макути стояха в срещуположните ъгли на помещението и внимателно го наблюдаваха. Въпреки тропическата жега в помещението бумтеше печка. Заприлича му на нафтова, само че тръбите на кюнците и бяха о особено разположение: разделяха се странично, като ребра на радиатор и пак се събираха във височина. Без да движи глава Гъбо заоглежда стаята: имаше олтар на някакво непознато божество в единия ъгъл, а до него няколко ръжена, голям метален чук и дузина непознати предмета, очевидно с ритуално приложение. Под прозореца до другата стена бяха струпани камара дърва, всичките влажни или направо гнили, плътно обрасли със странен вид гъби. Имаше и много африкански маски по стените, както и един казан нганга в ъгъла срещу олтара.
След като го прецени мъжът от снимката даде знак на двамата тонтон макути и те тихомълком напуснаха стаята. На Гъбо му направи впечатление начина по който се движеха – празният им поглед и скованите движения. Явно се намираха под въздействие на някаква токсична, психоактивна субстанция. „Зомби“, „Матаморос“  светкавично премина през ума му и тогава в стаята се появи още по-невероятен персонаж: това беше много възрастен бразилски индианец с цилиндъра на Eshu  на главата, наметнат с цяла крокодилска кожа, покриваща гърба му до петите. Старият палеро бавно клекна до съндъчето край нафтовата печка, подбра и хвърли десетина от плесенясалите кютуци в нея. Погледна го и каза само една дума“ „Prenda”. После напусна стаята.
Докато чакаха дървата да се разгорят мъжът от снимката извади мобилен телефон и след няколко безуспешни опита успя да установи връзка. Каза нещо на португалски, постави апарата прав на масата пред него и му кимна с глава. Гъбо нищо не разбра, но в този момент по спикърфона се чу женски глас на български: „ Говорете с мен, аз ще превеждам“. „Ало?“ - отвърна Гъбо. „Казаха ми да ви попитам за мострата. Ще пробвате ли стоката?“ - продължи гласът и после преведе на португалски. „Бих искал, ако може...“. Като чу превода на отговора Тата Н'киси откачи от стената малка дървена шпатула, отвинти един от кюнците, почука го и изстърга малко прах върху дебелото стъкло на масата пред него. Посочи му купчинката бели сажди, навитата банкнота, направи универсалния жест за шмъркане към носа си и каза нещо към телефона.
„ Трябва да го вземете през двете ноздри“ - поясниха му отсреща – Две линии, не повече“. Гъбо се поколеба и после несръчно оформи две криви пътечки пред себе си. Саждите бяха мазни и лесно се размазваха. Мъжът го подкани с кимване и той шумно една след друга ги  засмука през банкнотата. Първите 20 секунди нямаше разлика в усещанията, освен, че го заболя малко носа; после почувства, че е ококорен и се опита да премигме, но изобщо не успя. Усети, как врата му се сковава като дъска и някаква мъгла нахлу през темето му. Ръката на мъжа навлезе в полезрението му и пред погледа му се появи отхапано наполовина варено яице. „Гледай жълтъка на яйцето!Гледай жълтъка на яйцето! Не откланяй очи...“ нахлу гласът от спикърфона в отвора на темето му и го разтърси, преминавайки през тялото му като токов удар. 

* * *
<b>
Когато се събуди навън беше късна есен – сезонът на депресиите – и Казимир Кропоткин, безапелационният победител в два поредни конкурса „Господин Никой“, призьорът на няколко международни шампионата, носителят на Хитлерова премия за принос към съдбата на човечеството разбра, че има проблем. Емоционален проблем с донякъде фатално естество: сърцето му бе уловено и в него беше забита дълбоко карфица. Казимир бе необуздано и проникновенно влюбен, но уви чувствата му не се ползваха с взаимност.
„Да, може би трябва да потърся утеха в религията, да се покалугеря или да се запиша в чуждестранния легион...“ горестно въздъхна той, надигайки осмата чашка Абсент за деня, когато секретарката му обяви, че на 2-ра линия го търси млада дама; и само миг по-късно в ухото му прозвуча гласт и.
„Кропоткин, ще те чакам в седем в синия салон на „Coca'fe” - уведоми го нежния вокал. - Новият посланник на Макондо организира благотворителен концерт. Ще ме придружиш ли, скъпи?“
„Ъргххх... - Казимир отчаяно се опитваше да положи начало на интелигентен разговор. „И скъпи, купи ми пътьом четвърт унция „слама“. Сещаш се нали? Ще ми се да поразпусна.
„Ддд-а“ - успя да изпелтечи той.
„Бъди точен и ме вземи с лимузина. Чаао!“
Макар ошашавеният Казимир да не осъзна съвсем точно смисъла на чутото, той знаеше, че за нея е готов на всичко, за това само повтори: „О да! Да!“ веднага след като му затвориха слушалката.
Зави му се свят от вълнение, неговият блян – прекрасната Зюзибел неочаквано го беше удостоила с вниманието си. Карфицата в сърцето му отново го прониза, но този път болката пораждаше упование, надежда и копнеж.
Без да губи нито миг влюбеният Казимир, който беше заклет любител на прекрасното, се издокара с  подходящ за случая мазутено петнист сюртук с гамаши. Многобагрена брокатена вратовръзка с четвъртит тиролски възел внасяше нотка на съвършенство във външноста му от кръста нагоре. Леките хавлиени ръкавици придаваха класическа завършеност на изтънчената му осанка. Оставаше само да си върже червената копринене панделка, но като се видя в огледалото нещо не се хареса, и след внимателно обмисляне реши  да се погрижи и да тури е ред прическата си.
Но първо трябваше да мине през аптеката. На всяка цена.


13.01 часа.

В 13.01 часа Казимир Кропоткин бутна с крак  вратата на квартална дрогерия и припряно се насочи към еротичния отдел. Млада, руса фармацевтка, превила гръб над разцепен кашон сортираше кондоми.
- Добър ден! - поздрави я Казимир.
- Разбира се, че е добър, г-не - откликна тя. - Ще обичате ли нещо?
- Имате ли презервативи? - с нахакан глас попита той.
- Разбира се, г-не.
- А черни? Черни имате ли?
- Разбира се, г-не.
- Кажете... Ще ми продадете ли няколко от тях?
- О, разбира се, г-не.
- Чудесно, стигат ли 5 рупий?
- Ама разбира се, г-не.
- Тогава ето ви 4.

13.04 часа

В 13ч.04м. Казимир напусна дрогерията с пълна кесия кондоми в ръка и устремно закрачи към фризьорската чаршия, където стигна малко след 13ч.11м. Пред вратите на модните салони, направо върху тротоара, младите чираци на корифейте коафьори вадеха зъби и изтискваха циреите на градските контета. Във въздуха се носеха парообразни парфюмерийни придихания. В небето над града се трупаха облаци.
Казимир подмина "Vissages", "Феноменални овласения", заобиколи "Берберия" и "Гъсто руно" и наведнъж изкачи двете еднометрови стъпала пред "Делир & рунтав имидж".
Вътре го посрещнаха както винаги с възторг.
- Hola! Hola! Здравейте сеньор Кропоткини! - приветства го маестро Уши, завъртйки във въздуха около главата си горещ пешкир. - Обичайното разчепкване ли ще обичате, или този път желаете "Ондуласион"?
Казимир за миг го посвети е любовните си въжделения и се остави в ръцете му.
- Искам да я смая, Уши - сподавено въздъхна той. - Моля те! Направи го!
-  Si, si, сеньор, si!
Навън притъмня.
- Сиси, Сиси, Сиси! - разписка се като евнух маестрото.
- Si, si, сеньор, si! - откликна асистентката Сиси.
Вятърът зад стъклата постепенно се усилваше.
-  "Испанска армада" за сеньор, Сиси... Приготви се!
"Сиси, Сиси, Сиси... Si, si,  сеньор, si!" бяха последните думи, които Казимир Кропоткин чу преди да му сложат упойката.

* * *

Любовната Ку-треска от 1916 взе безброй жертви. Годината се случи сушава, а зимата сурова, така че хората почти не полагаха обществен труд и посветиха цялото си време на безплодни философски дирения и най-вече плътски разврат. Епидемията се развихри в една студена синя октомврийска утрин, когато след дълъг нощен дебат на тема: "Позорно ли е да си религиозен или  по-скоро е обикновено неприличие" трима млади богослови решиха да заличат противоречията си между чаршафите. Водени от безкрайната мъдрост на учителя Мохо "Почукай за да те отворят", те се опитаха да намерят по-пряк път към вечните истини. Единствената истина до която успяха да проникнат обаче беше, че: и най-дребното лайно знае повече за живота на мухите от най-голямото кюлче злато. И когато призори, поуморени от изтощителните търсения те простряха обилно изпомазаните си с доказателствен материал долни гащи, бе необходим един единствен лек повей на вятъра за да се отприщи гневът Господен...

* * *

И ето, че мъжът стоеше върху висок вулканичен хребет над брега на океана и леко приклекнал се взираше в тихите води под него. Малко напред и на изток, върху тясна ивица бял, сякаш кокаинов пясък, лешеше килната крехка, паянтова лодка с прокъсано платно. Въздухът миришеше на страх и водорасли. В момента в който от посоката зад гърба му над земята се вдигна едва доловима прашна вихрушка, мъжът пое въздух и без никакво колебание се хвърли напред. Падаше в равновесие, с отпуснато тяло, безразлично усмихнат на съдбата; малко преди да се блъсне във водата сви рязко диафрагмата и мускулите на бедрата си за да поеме удара. Оглушителният шум на сблъсъка с повърхноста запрати съзнанието му далеч от безчувственото му тяло и го затвори в някаква пещера.

14.20 часа.

... Казимир отвори очи.
Щом разсъдъкът му се възвърна и погледа му се избистри, Казимир видя в огледалото насреща си съвършенният Казимир. Гледката бе разтърсваща: на преден план два царствени листуна обгръщаха челото точно под веждите кръстосваха се и отлитаха стемително нагоре; едва докоснали мандибулата те буйно се възторгваха и се разпръсваха ветрилообразно. Но това беше<b> само началото – езотеричния подход на халюциногенно скулпториране прилаган от маестро Уши и този път бе</b> придал могъща виртуалност на черепната флора на клиента. Погледната от почтено растояние, параболичната 3 цветна дъга, прехвърчаща на педя разстояние от тонзурата и залязваща сред каскади от меки лимби в областа на левия лоб, имаше доказан афродиазикален ефект при двата пола. От близка дистанция, естествено русата коса на Кропоткин, която допреди малко / а и все още / бе гробовно черна, сега изглеждаше пребоядисана отново в първичния си светъл цвят. Най-изумителното постижение на феноменалния стилист се изразяваше в тотално преориентиране на Казимировите вежди по посока обратна на часовниковата стрелка. Тотален хит.
Кропоткин крещеше от възторг. Уши плачеше с умишлено достойнство и гордо си разчепкваше мустачките. От подмишниците на асистентката му Сиси се стичаха реки от срамежлива пот.
Навън ятата диви буревестници разсичаха небето в яростни спирали, а гневните им крясъци ехтяха все по-заплашително.
Казимир плати, поклони се към маестро Уши и си тръгна. Оставаха му близо 4 часа до срещата. Сега трябваше да намери "слама". Чувстваше се перфектно. Базалтовия тротоарен плочник пружинираше под яките му крака, буклите му димяха от одеколона в златисто; сърцето му преливаше от любов и блаженство и нищо на този свят не можеше да му се опре.
"Аа-аа-аа!" - изрева като прострелян той, когато изведнъж две капки дъжд изпльокаха в краката му като сополи на асфалта. - "Фризурата!... Чадърът! Боже Господи!" Ужасът разпори като мълния замаяната му от блянове глава. "Аптеката! Онази, фармацевтката ми е задигнала чадъра." мигновено прозря жестоката истина той.
Едва в този момент Казимир забеляза, че се намира далеч извън града, сам под непрогледното мокро небе. Заслепен от собствения си светски блясък, опиянен от възхищението в очите на редките, почти липсващи минувачи, той бе изгубил всякакво чувство за ориентация и настоящ момент, и сега изведнъж се осъзна насред голямо мочурище, или по-точно блато, което не предлагаше абсолютно никакъв подслон от бурята.
Прислонявайки глава на сушина под долните си гащи Казимир Кропоткин спринтира праз гниещата тиня.

14.35 часа

Времето бе мрачно. Въздухът мускурлив и влажен бе наситен с електричество и напрегнато застинал. Вятърът едвам-едвам сдържаше първият си порив.
В канавката край пустото шосе лежеше моторист и стенеше. Болеше го много. Навсякъде. В непосредствена близост един вековен дъб с прясно олющена кора подсказваше естеството на злополуката.
Храстите край пътя се разтвориха и изненадващо от тях изникна Казимир, който прикриваше глава с голям ръждив тиган, придобит на сметището. Погледът му беше дързък.
- Хррррххх... ърркхх... кхърррххх... - мъчително хриптеше пострадалия. Съвсем млад беше, сигурно още нямаше навършени 17.
Казимир клекна до него и се загледа в пречупения му гръцмул.
- Ларингса ви е скъсан и виси през трахеята. Не се напрягайте. - посъветва го той.
- Ххх-хххррхх - мотористът бързо губеше сили и кръв.
- Ххххх-хъ... На вас тоя шлем май повече няма да ви трябва, хрррх - изимитира го Казимир. - Вземам го на заем.
- Хррррх, ххррръ... Хпо... ххпом... оххщхх... - събра сетни сили тежко раненият младеж.
Казимир го прекрачи, стъпи на раменете му, запъна с крака и здраво стисна каската с ръце.
- Въпросът - Хъ! - с оцеляването - Ххъ! - на катастрофиралите - Ххъ! - е само и единствено под юрисдикцията на самите - Хъ! 
Хъ! - потърпевши! - поучаваше той умиращия млад човек със заучени фрази, докато посредством резки напъни и усуквания, с 
въртеливи движения изтръгваше от контузената му глава предпазната каска. В тона му дори се усещаха назидателни нотки. Но 
не много.
Бензинът от пробития резервоар отмиваше бликащата кръв, но също така доста затрудняваше дишането и на двамата. Високо в 
небето се появиха лешояди.
- Е, аз ще си вървя - рече Казимир след като се сдоби с приспособлението. - Теб така като те гледам, не си се разбързал за 
никъде, ама скоро май ще завали, а аз имам среща... със Зюзибел... А ти се дръж. - той приятелски потупа смъртника по бузата. 
- Кураж! Важното е да не се отказваш... и да вярваш в... в... абе... Ето, ти тиганчето, Hombre.
- Ha! Mucho grasias! / Много благодаря / - оживи се полубездиханния младеж щом чу майчиния си език.
- No hay de que. / Няма защо/ - отвърна скромно Казимир.
- Adios / Адиос / Senor!
- Hasta la vista muchacho! / Довиждане момче /
- Ya. / Да /
Казимир внимателно похлупи изящно конструираната си фризура с шлема, метна се на седлото на мотоциклета и се понесе 
инерционно по стръмното нанадолнище към града. Дъждът плисна върху целия шибах свят.
- Бог ще има грижата за теб мучачо!... Бог ще има... Аааааааааа...

14.50 часа.

Проснат по корем върху мокрия асфалт, притиснал буза към земята, Казимир внимателно наблюдаваше околноста изпод 
притворените си клепачи и търпеливо чакаше. От студения, влажен въздъх коленете го въртяха. Единият му тестис беше 
болезнено прищипан поради неудобната поза: главата и половината му тяло бяха натикани под купишата смачкана ламарина 
на голяма, преобърната селскостопанска машина. Кълба катранен дим се издигаха към небето, възвисявайки се над оранжеви 
припламвания. Под него лежеше мъртъв тракторист, от устата на който се разнасяше гнило, все още топло последно дихание.
Беше го убил Казимир - не нарочно, разбира се, а инцидентно, при фаталния им сблъсък по средата на шосето, докато онзи 
изкарваше машината от една нива. " И беше, и свърши" - помисли си той, загледан в обезобразеното от удара тяло.
В далечината се чу нарастващ, свистящ шум от гумите на бързо приближаващ се по мокрия асфалт кола. Казимир веднага 
започна тихо да стене, да се тресе и мяучи.
Автомобилът спря наблизо, но извън видимоста му. Вратата се отвори.
- Хей деца, вижте, вижте!... Умрели чичковци! - развика се ентусиазирано някой. - Миче, дай бързо апаратчето.
- Аааах, колко са грознии! Този му е откъсната ръката. Може ли да ги пипнеме, татко? Само малко да си поиграем - разврякоха 
се трима сополанковци.
Вратът на Казимир се наеликтризира и гърбът му се вдърви; пулсът му бързо започна да се ускорява. Засилващият се дъжд го 
шибаше по голите глезени, но той не го усешаше.
- Моля те татко, нека да си поиграем малко с чичковците! Виж как гадно са катастрофирали.
- Чакайте деца, ако не са съвсем умрели може и да ви нахапят. Татко първо да ги довърши и тогава може... Миче, миче, дай 
бърже от багажника сатърчето! Я, единия май още шава...
Непредпазливи, тежки стъпки зашляпаха през локвите. Казимир се приготви.
- Ей тоя, буйнокосия ще го скалпираме за украса в гостната деца. Татко ей сега ще...
Малките палавници така и не разбраха какво смяташе да прави сговорчивия им татко, защото Кропоткин мигновенно го 
претрепа с удар с тухла; игривите хлапета само за малко успяха да съхранят в сърцата си спомена за него, тъй като след миг и те 
бяха вече неудушевени.
Миче ги последва 15 минути по късно.
В багажа на убитото семейство нямаше чадър, но Казимир откри голяма плажна топка с надпис NATO и веднага си я нахлузи. 
Влезе в колата, угаси двигателя и се огледа наоколо; На пътя се валяха общо 6 трупа. Помисли си, че не би се чувствал щастлив 
на тяхно място. Впрочем той така и така не се чувстваше щастлив - далеч от Зюзибел. Казимир въздъхна, запали цигара и нещо 
се замисли. После отново излезе на дъжда и се приближи до тракториста. Внимателно му затвори очите и помълча за минута 
със сведена глава
-  Тъй както плачеше нестройно,
издъхвайки с разкъсани гърди,
докосна се до същината на битието,
на истината аргументите откри:
че всяка злополука крие
в трагедията си възможности добри. 
Ом мани падме хум. Амин.
И едва сега Казимир усети, че капачките на коленете му ги няма и левият му глезен е счупен при катастрофата. Но и това 
всъщност нямаше значение. Най-важното беше срещата със Зюзи да се състои. Но преди това рябваше да си разчисти сметките 
с крадливата аптекарка и на всяка цена да намери "слама".

15.10 часа.

Стрелката на тахометъра беше опряла в крайния червен сектор и правеше опити да го подмине. Спидометърът отчиташе 200. Едри, светкавични капки дъжд плющяха яростно по предното стъкло - остро и звънко като апокалиптични шамари. Видимоста не надхвърляше 15 метра. Левият му крак не функционираше, затова Казимир натискаше и трите педала само с десния, при това с голяма мъка, поради липсващата капачка. Всъщност само подаваше газ.
От високата скорост и ефекта на аквапланинга автомобилът реагираше като хавайски сърф и Казимир преодоляваше завойте само с леки чупки от кръста, без да ползва волана. Великолепни кални цунамита се надигаха от двете му страни, извисяваха гребен и заливаха стените на предградията.
Пресегна се и включи радиото, но движението наруши за миг съвършенния баланс на тялото му и автомобила остро занесе надясно, право към един файтон, който се разцепи през капрата. Казимир не видя добре дали уби кочиаша, но мулетата и пътниците със сигурност пострадаха доста от удара в околните фасади.
Някакъв велосипедист със светлоотразителна жилетка предприе отчаяна маневра, обаче не свари да се престрои навреме и беше изпреварен напряко през гърба.
Колата подскочи; Казимир намали на 180.
От стереоуредбата като огнена лава се изливаше опияняващия саксофонен ритъм на "Gipsy vomit" и песента им победител в Евровизия::
"Знам, красива си ти и се хващам на бас, че езика въртиш във захлас, във захлас".
Мелодията го грабна и той дори не забеляза как засече една цистерна на червения кръст, натоварена с 20 тона бракувана кръв, която излетя от пътя и се преобърна върху някакви китайци, които не знаеха да плуват в кръв.
Казимир запя: " Уоуо, ще се превърна във кондом, клизмааа..."
С елегантен отклон на тялото качи две от колелата на тротоара и помете трима плешивци от една автобусна спирка.
"... клизмаа и бастун. Ще се престоря наа..."
Скороста падна още - на около 160 - когато под шасито едновременно се озоваха двама замаяни клошари и техните претоварени с миналогодишни любеници ръчни колички.
"... памперс, глистии и кур-шуум..."
Преди да се качи на виадукта две пенсионирани обоистки внезапно се изпречиха на пътя, и понеже нямаше възможност да ползва спирачката, Казимир само кривна леко за да предпази предното стъкло от счупване и ги помете странично и малко отзад. Бабенцата се разлетяха на части във високи параболични траектории. После пелената на дъжда моментално ги скри от погледа му.
"... Но ще те ковна аз отзааад и ще загуубиш своя ууум!" - довърши си куплета той, без да усети, че премина и с четирите колела през отворения за авариен ремонт капак на уличната шахта, при което тежкия чугун размаза главата на работника като червен лепкав петмез.
Кропоткин се изправи с по-здравия си десен крак върху педала на газта обзет от демоничен порив: 
- Трепери, крадлива жено! - извиси той глас по адрес на отвратителната фармацевтка. - Аз съм Казимир Кропоткин и адът пристига след мееен! А-аааааа-аааа!

15.25 часа.

Малък, сив палаш, безкрайно уморен от жалкия си кучешки живот, покорно и с копнеж очакваше края си легнал върху мокрия паваж на шосето. Оцъкленият му поглед издаваше непреклонна решителност, а гърчещата се опашка - ужаса от наближаващия край. Палашът се казваше Антунийо и никога през краткия си безсмислен живот не се бе заклещвал с мастия. Така и щеше да умре - дръглив и девствен. За жалост живота често е жесток към палашите.
Казимир със свирене на гуми се измъкна от двойната серпентина и стъпи на правата отсечка към центъра. Палашът се надигна и се приготви. "Тук живяхме, но без да живееме тук" - тъжно си помисли той и без колебание се хвърли под гумите.
Казимир инстинктивно закова ръчната и колата вихрено се запремята около оста си, изхвърчайки от пътя и помитайки колона ниски мъже с дъждобрани без качулка. 75 метра по надолу разрушителния и устрем отведнъж бе спрян от свирепия сблъсък с пилона на рекламен билборд, който се откъсна и падна върху една открита, временна сергия за крадени библии, изпращайки продавача и клиентите му в забвение.
"Целият свят прави път на онзи който знае накъде е тръгнал" мярна се пред погледа на Казимир слогана на Johny Wallker, поместен върху 4 метровото стоварващо се отгоре му метално съоражение.
Миг преди да загуби съзнание Казимир забеляза как едно от очите му напуска орбитата си.
На безопасно растояние палашът, жив и здрав и абсолютно невредим гледаше тъпо и грозно се беше насрал.

* * *

... Болеста се разпространяваше с вятъра и вдишаше ли я човек до 6 часа беше мъртав. Окончателно и неизбежно. Заради произхода и и от страхопочитание пред гневливата природа на Всемилостивия Самодържец на Последната Вселена - бога Ку, хората я нарекоха: Любовна Ку-треска и взеха масово да гинат от нея.
През гибелната 1612, въздухът, дотогава муден и блажено спокоен, изведнъж се развилня от запад и тежко залашка душите на изнурените човеци - като да бяха вълма от сухи треви, право към изпеляващия огън на коварната злокоба.
Очите хлътваха, наливаха се с леден ужас и след минути падаха навътре, за да се изсипят в гърлото на суха струя. Заедно с това зъбите хващаха лилава плесен, кожата се цепеше със звук на счупен клон, а през изхвръкналия пъп течеше гнойна тиня.
Повечето хора умираха и изсъхваха още прави и вятъра ги трошеше и пилееше прахта им, навявайки по кръстопътищата малки дюни от пустинен, черен пясък - гробни могили в края на безцелния им път за никъде.
Но имаше и други - само мъже с маймунски ануси - които не умираха веднага. Те бързо ставаха дебели и задниците им лъщяха от някаква зловонна мас, натрупана на буци върху месестата плът. Тези буци едрееха бързо, изпускаха смрад и след седмица се пукаха като циреи, за да дадат живот на странни, валчести, свирепи същества, които веднага убиваха бащите си и ядяха от месото им. Най-много обичаха анусите.
Тези които ги бяха зървали, макар и отдалеч ги нарекоха "Серляците" и също умряха.
Много скоро тези същества бяха пълноправни господари на материка.

* * *

... Сега мъжът бягаше от вятъра. Малката паянтова лодка, която бе открил изоставена на брега му се подчиняваше изцяло и управлвнието не бе трудно. Отначало поради безветрието се придвижваше само с греблата, но за две денонощия можа да се отдалечи достатъчно от брега и течението го повлече към южните ширини, все по-далече от опасното крайбрежие. После успя да скъси и закърпи платното и пътуването му стана по-леко.
За сега късмета му работеше: Вятъра не духаше откъм континента - иначе и той отдавна да бе мъртъв.
Мъжът не искаше да се надява - просто правеше това, което според него трябваше да се направи. Отдавна беше разбрал, че друг хвърля заровете, а той може само да приеме резултата и да изживее момента.
Той беше "последният оцелял", един от единайсетте адепти, които по море напуснаха страната си в опит да намерят спасение в непознатите земи. И за сега беше останал жив. Засега.
Платното леко ловеше насрещния ветрец и лодката изящно се хлъзгаше по гладката повъхност на океана. Спокойните непознати води, бяха така прозрачно сини, приятно хладни, чисти и дълбоки, че изглеждаха чак нереални - като блян на странник от пустинята. Само трябваше да държи курс срещу посоката на ранните мусони, които идваха от другия край на света и не носеха опасност от зараза.
Мъжът запали последната си цигара и с наслада издиша към безкрайната синева на дълбокото, безоблачно небе. Димът отлетя встрани и той леко коригира руля - трябваше да внимава и даже да предугажда посоката на всеки полъх ако искаше да оцелее. Още бе близо до континента и опасноста бе голяма.
Тих, внезапен плясък го накара да се извърне. Въздушната вълна го догонваше. На около километър зад него вятърът насичаше водната шир. Неравният му порив отвяваше пяната от гребените на острите, посивели вълни, завърташе в ги в дълги, мокри бризги из въздуха и ги захвърляше пред себе си.
Мъжът разбра, че е победен и, че последното нещо което му остава в тоя живот е да се наслади на тая минута и тая цигара. Дръпна си няколко пъти бързо и плитко. Когато линията на вълнението наближи съвсем, изпълни докрай дробовете си с тютюнев дим, усмихна се неопределено и се пракатури през борда, все още с цигарата в уста.
Загреба право надолу и скоро вече едва различаваше петното на слънцето. Незнайно защо, но плавната подводна красота го възхищаваше дори сега - в момента в който умираше.
Когато повече не можеше да сдържа дъха си в дробовете му избухна ярка експлозия. След нея светлината угасна.

16.05 часа.

Отдавна преваляше пладне и неудържимия порой постепенно преминаваше в рядка, но тежка градушка, когато Казимир се съвзе от непродължителния си припадък. Щом дойде на себе си той мълчаливо се разрида и зарони горчиви сълзи през единственото си око - от радост, че е жив и от болката в раните.
Навсякъде около него избухваха ярки магнезиеви мълнии от светкавиците на фоторепортерите на "Делириум тременс" и колегите им папараци от "Каторжен труд" и го заслепяваха. Някакъв як санитар пристягаше турникет над коляното на отрязания му с флекс крак. Момчетата от аварийната група му го бяха ампутирали неволно, докато го вадеха изпод отломките на срутилта се метална конструкция.
Казимир се ухили към обективите сред гората от арматура и изрита санитаря със здравия си крайник в брадата - не от болка, а по-скоро от злоба и нетърпение. И като се прикри от дъжда под един полиетиленов чувал за трупове побегна към дрогерията
Когато след четвърт час влетя вътре на подскоци, младата аптекарка беше заета да си лакира ноктите и отначало не го позна.
Той се вторачи изпепеляващо и продължително право в загадъчно притворените и невинни устни и реши да започне разговора отдалеч.
- Мъжки протези да ви се намират? - благовъзпитано се поинтересува Казимир. - Трябват ми крака. Един или няколко десни.
Тя го чу.
- Ама, разбира се, че нямаме, г-не. Свършиха.- В гласа и личеше лека превземка когато добави. - Ако имате нужда от пенис, бих ви предложила. Имаме избор.
Казимир вдигна една монета от земята и с палец я напъха в празната кухина на очната си ябълка.
- Имам си. Ето вижте.
- Да.
- Да.
- Жалко.
- Жалко?
- О да, жалко... Но ако все пак решите... не бързайте. Помислете си. Нека ви покажа...
Кръвта бавно нахлу в лицето му.
- Ами с чадърите как сте? - тихо с посинели устни произнесе той.
Сянка на съмнение пробяга по повърхноста на внезапно помътнелите и като дупки на болничен клозет очи.
- Чадъри?... Не продаваме чадъри.
- А да сте намирали случайно?
- Н-не.
- Не?
- Аз... не съм... аз, не съм длъжна да...
- Да, или не?
Тя извърна глава.
- Да! - сряза я той. - Или не?!
- Но как си позволявате? Вие... защо... Господи как ме измъчвате с вашето недоверие. Ами ако аз...
- Кой, ти ли, ма?
- Да аз. Аз.
Флюп. Едното му ухо се откъсна и падна на пода между тях. Той го изрита настрани.
- Най добре не говори повече! - красна Казимир. - Аз знам. Не искам да чувам нищо! Нищо не искам да чувам!
- Какво ще правите?
- Каквото трябва.
- Моля ви, моля ви! - помоли се тя. - Нощта е близо. Дайте ми шанс за...
- Няма!
- Няма?
- Не, няма. Не и сега, не в сряда.
- Но днес сме вторник! А вчера беше...
- Почакай - прекъсна я той. - Вторник? Тогава първо... Знаеш какво нали?
- Знам, но съм в...
- Знам.
Тя нервно заразвива копринените си чорапи от слабините до коляното и после обратно. Казимир взе да и помага с една ръка.
- Сега! - казаха двамата едновременно.
Около 16.30 няколко бегълци от закона се отбиха набързо, самообслужиха се със спирт и сироп за кашлица и си тръгнаха доволни.
Около 16.30 Казимир, вече с почистени и превързани рани, най сетене свали очи... свали око от тила на младата аптекарка.
- Хас мукар, чок шаааве, хоратимнес ханамън гюрзел. Маликану анадъм? / Имаш ли си някоя / - с надежда произнесе тя.
- Охо, ама ти пак ли?
Тя му изсипа в джоба шише обезболяващи.
- Яшул. Яшул. айшул, айшар! / Да пак. И пак и пак /
- Не виждаш ли, че съм инвалид? Я майната ти!
Казимир търти да бяга и отново пропусна да си вземе чадъра.

16.50 часа.

Плътни ледени буци в интензивна последователност прелитаха около главата му и се пръскаха с трясък и пукот при всеки удар в коравата земя.
Кропоткин тичаше приведен, обгърнат в облаци замръзнал леден прах, примижал с единственото си око срещу резкия, враждебен вятър. Пред него се простираше спираловидно възкачваща се, настлана с оригсови модули алея, която свързваше чрез множество обли, вертикални улеи, различните нива на строящия се каземат.
Плътни ледени буци в интензивна последователност прелитаха около главата му и се пръскаха с трясък и пукот при всеки удар в коравата земя.
Кропоткин тичаше приведен, обгърнат в облаци замръзнал леден прах, примижал с единственото си око срещу резкия, враждебен вятър. Пред него се простираше спираловидно възкачваща се, настлана с оригсови модули алея, която свързваше чрез множество обли, вертикални улеи, различните нива на строящия се каземат.                                                             
Елипсовидните, шлифовани тела на пъзлерите над главата му потръпваха в меланхоличен ужас и навяваха тъжни спомени за бистрите потоци от сребристи лирии, за краткият печален злайк на миналогодишните сехири; но също така разсейваха отблясъците на долитащите през плацентата на салото гезомерации.
Постепенно, под напора на вятъра, го завладяваше увереността, че ако направи едно последно, форсирано усилие на волята, страстната любов на Зюзибел няма да успее да му се изплъзне. Фронаталните му хлобове жадно поглъщаха наситения със светлосин криталий етер и той все повече и повече се обнадеждаваше.
Духовният интензитет на това чувство го преобразяваше. Сред настъпилата звукоизолираност на възприятията животът му се пълнеше със смисъл, придавайки все по-широка взлайност на всичките му измерения. Това не можеше да не го разтърси.
Изведнъж Казимир получи неочаквано силен тласък в областта на тила и с омекнали колене... коляно, пристъпи през ивицата дисхармонична линейност, разсичаща пространството между два кънтящи от ударите на градушката сферични алуминиеви цилера.
Дискенезивния персонифициран зрак веднага го обля с мекия си лепкав слик и той тутакси прозря, че в живота му вероятно има много повече от това което чувства, а не това на което се надява и, че в неговото съществуване е включена огромната космическа схема на безкрайната вселена, което го накара да се възгордее.
Следващия тласък вече го просна по корем на паважа и Казимир най-сетне проумя, че е улучен от градушката и ако иска да успее за срещата в 18.30 въпреки раните трябва да побърза.

16.58 часа.

Една окъсняла, гнила круша тежко пльокна зад гърба му и внезапния и неприятен звук го накара да потръпне: беше пихтиеста и кафяво черна; отдавна изоставена от плужеците на които бе осигурявала подслон праз младостта си и сега тъжна и отчаяна от неблагодарноста на света и разните буболечки, бързаше към покоя на подпочвения слой.
"Върви си времето, върви, но човекът също като мъката и... крушата, стои на едно място в него" плахо формулира Казимир и продължи забързано по пътя.
16-тия час преваляше. 17-тия още не беше настпил.

16. 75 часа.

Понякога Ксавиер упрекваше Зюзибел за твърде фриволното и отношение спрямо младите си годеници. Зюзибел пък,не без основание, я кореше за безогледните и увлечения по всякакъв род фагии и филии. Е, понякога се случваше тояно обратното. Но всъщност през по-голяма част от времето те се разбираха чудесно и рядко стигаха до разпри, защото и двете бяха добри приятелки една на друга.
Налудните перверзии, наред с дискусиите върху моралните категории "същностите" и "проявленията" на порока, присъстваха като неотменими теми по време на седмичните им педикюристични сесии.
- Казано е: "Не пожелавай жената на ближния си" - прокламираше кредото си пламенната Ксавиер. - Жената! Не мъжа. Така че докато ти, скъпа Зюзи имаш щастието да си сгодена, както и оброчена за годеник - един или няколко, а не примерно на годеница, то и аз имам известни права над мъжете - диалектически се аргументира тя. - И изобщо, не намирам морала ти да почива върху обективния релативизъм на здравия разум. "Искам" не винаги предполага "Трябва", както бе казал... някой.
- Казимир Кропоткин. Мисля, че това е един от бисерите на откачения Казимир Кропоткин. Както и: "Метанът е астралното тяло на боба" или "Фалосът е онтологичният символ на пениса" - засмя се Зюзибел. - Не знаех, че и ти се интересуваш от парафизика?
- Интересувам се от деца евнуси - парира я Ксавиер и враждебно присви очи. - ... от трансцедентален вампиризъм, кама сутра, и нудистки танцов фолклор... както и от ред други неща, включително парафизика. Но не това е важното в момента.
Зюзибел я гледаше объркана.
- Ти си падаш по него, нали?
- По кой?
- По тоя Кропоткин - откачения мистик.
Ксавиер почти се изчерви от удоволствие, но погледа и си остана все така хладен и непроницаем като ранна глетчерова утрин. 
- Дали си падам? Не знам, скъпа, любовта трудно може да бъде оправдана априори... колкото и да е забавна пиесата орез първото или второто действие, развръзката  винаги е гибелна. Това е неизбежната математика на нашата участ. Под мъртвата светлина на съдбата се явява само безнадежноста. Объркана съм.
Огънят в помещението внезапно задимя, изтля и угасна. Разтроена от угнетяващите житейски постулати на приятелката си Зюзибел изтича до избата за бутилка Медейра. Двете пиха без чаши, направо в чинии.
- Боже господи! - потръпна тя, донякъде и от силното питие. - А аз смятах клаустрофилията си за истинска мъка.
Ксавиер се изсмя безрадостно, изтръска топчетата памук измежду пръстите си и прекоси боса помещението. Рязко дръпна шнура на щорите, но нищо не се промени. Оловната светлина на дъждовния ден не пожела да влезе в стаята.
- Да, в края на краищата всеки умира сам... от нещо - примирено отбеляза тя.
- Така е - съгласи се Зюзибел. - Любовта по някой път е силна като смърт.
- Не. Казимир казва обратното. Той...
- Той е освидетелстван идиот! А аз трябва да изляза с него довечера - истреля Зюзибел.
Ксавиер внезапно посърна. Въпреки подплатеното фередже лицето и придоби отчаян вид.
- Но защо ти е, Зюзи? Та той дори не практикува копрофагия - почти изхленчи тя, - не я е помирисвал даже!
- Хъ, мислиш, че не знам? Но никой друг не е толкова глупав, че да се навие да ми търси "слама". 
- Слама ли? "Слама"?
-  Оо, даа... "Сла-а-ма". "Слама"!
- Но тогава, щом ... ти няма да го прелъстиш, нали?
- Хъ - гласът и заглъхна като влак отдалечаващ се от малка гара.- Надявам се, скъпа моя. Надявам се.

17.10 часа

Първото паве пропусна целта си; второто потъна с мек трясък малко над пъпа на червенобрадия, фалшив слепец, който се облещи, зейна широко с беззъба уста, прегъна се в средата и се оповръща. Казимир бързо клекна до него, сграбчи проскубания му овчи калпак и с третия, решителен удар го пренесе в отвъднoто.
16.50 часа.
- Върви се шибай в мрака, шибаняко! - викна той и злобно се изхрачи върху стърчащата старовавилонска брада на убития просяк. Отпред, върху съдрания панталон ма мъртвеца изби мокро петно, което плавно се разпростря и прерастна в топла, димяща на студа локвичка. Казимир се надвеси над бездиханното, изкривено тяло, но острата миризма на повръщано и урина го отхвърли две крачки назад.
- Някога - гневно заговори той, - някога предците ни са ползвали одеждите, за да прикриват красотата, а не гнусотата си, шибаняко шибан! - Казимир се разпали и ядно изрита дрипавия просяк в туловището. - Целомъдрието на разсъдъка все още е било легално; при все това малцина, само шепа са били избраниците, надарени със страст, талант, желязна воля и дисциплинирани очи с които да надзъртат под вратите на клозетите... И знаеш ли на какво са ставали свидетели, а шибаняк? Знаеш ли? - Не. Това което са видели, те са го отнесли в гроба, и на нас  стеб шибаняко не ни е съдено да го узнаем.
Казимир отново се изплю върху трупа и млъкна за малко, сякаш изчакваше да чуе отговора на позеленелия мъртвец.
- Водачът им е бил вежливият Мехуди - продължи речта си той. - Аха, същият онзи Мехуди, известен и като Марвин Мухъла, когото после сарацините внедрили като теляк сред варварите, и жената на когото прелъстила всичките му шибани сподвижници, начело с дъртите евнуси. Не го предал единствен Юрген Ауербах - слепият му предан камерхер, чиято светла памет, ти шибаняко най-безсрамно оскверняваше с престорения си недъг. До днес. За това и ти донесох възмездие; за това и за да ти взема прогнилия калпак. Защото имам среща, а ти шибаняко си на път за ада, и там изобщо, ама изобщо нищо няма да ти трябва. - завърши Казимир и още два пъти изрита мъртвеца в мекия търбух, от което той се изпърдя посмъртно.
Тежкия, внезапен звук инстинктивно го накара да вдигне поглед към небето: градушката, която от известно време беше спряла сега беше заместена от усилваща се веявица. Няколко мокри снежинки прехвърчаха покрай главата му и Казимир чевръсто си нахлупи калпака на жертвата, като за да предпази още по-сигурно прическата си от всякакви поражения се покри отгоре и с найлонов чувал. После се облегна на чепатата си тояга и с дълги овчарски подскоци забърза на север-североизток.
Зад него, около безгрижно отпуснатото тяло на така спокойния в смърта си просяк, бързо започнаха да се събират мравки.

17, 90 часа.

Кашата от прораснали грудки с която тя покриваше кожата на лицето си още пареше и от пукащите се на повърхността и мехури се отделяше лек, бадемов газ, който се разтилаше като мараня из целия будоар, кондензирайки се едри капки върху хладната повърхност на огледалото. Откакто, след завръщането си от Чичил, където горещото лятно слънце ласкаво сгряваше бавните обедни облаци и разсейваше с усмивка мрака на заблудите, тя вече не изповядваше с прадишната преданост хетеросексуалната идея и беше започнала да се маже тайно с грудки. На слабата външна светлина красивото и голо тяло изглеждаше като фрагмент от древна статуя, отразен в запотения кристал на огледалото и това караше Зюзибел да не желае да Е, това което "Е". "Повечето от злините в живота идват само поради това, че човек не може да прекарва дните си в една стая" - успокояваше се тя, но тази мисъл не и носеше така жадуваното облекчение, дори напротив - тласкаше я назад към спомена за счупените на прах тебеширени вази, за докосването на жълтите блатни треви около глезените, преобърнатите запалени тролей и барикадите, монотонните пролетни праскови с рядка, слизеста сърцевина, мълчанието на козите в детството и, болката при първия път и изобщо всички по-малки или по-големи скрити фактори обусловили пренасочването на либидото и в средна възраст.
Някога баща и, герой от войната, обичаше да я държи на коленете си, несръчно полюшвайки я, а тя чувстваше през нея да преминават токовете на живота и те двамата се сливаха в едно цяло, като неотменна сложна част от Бога. В празник, слабичкият, мълчалв викарий, потайно обличаше чисто нов флотски шинел със златни  гайтани и два реда пуцингови копчета, целуваше я по коленцата и ключиците и възкачил крак на стола в антрето и рецитираше любимото си стихотворение за цената на величието"
" Юф зейтпункте, андзургхент абер гагент,
айденблискт щултгерт десшакенс ест.
Ой, ой,  бин их фрок - думпешбригаден.
Цю зу кнап, унгердрубе сич бингресс!"
Дори след толкова години лиризма на този сантиментален до наивност текст все още я стимулираше да стиска с все сила очи, търсейки просветление в играта на танцуващите зад клепачите и ярки фосфорни петна. Уви, тя отдавна не беше онази 17 годишна идеалистка, смело развяла коси в скока си напред към вечното завръщане. Не сега тя беше не съвсем млада жена, която най-много от всичко искаше да успокои възпаления си разум с глътка дим от "слама".

PHARMASTICULAS # DROGLABB-02

Небето на запад бе пурпурно.Млад, набит мъжага с хищни, хоризонтално обтегнати азиатски черти, стоеше приведен над нестационарен, хромникелов контейнер и без бързане отключваше тежки катанци. Вечерният вятър силно издуваше дочената му риза и откриваше част от странните символни идеограми татуирани по набраздения му от напрегнати мускули гръб.
- Джан хун джао дун. Лю! - мърмореше си тихо той, докато чакаше слънцето напълно да се скрие зад обрслото с лобуш планинско било.
Навсякъде около него, из притаената в сянката на надвъснали зъбери долчинка, бяха струпани камари от тапицирани в зелено сукно сандъци и множество части от химическо оборудване. Няколко начумерени здравеняци с навити около главите чалми и маскировъчни комбати, мълчаливо сваляха от една талига неудобни за носене алуминиеви гюмове и ги редяха около сферичен мултигенератор, завит с парче мокър брезент. На метри встрани, под плетен паянтов навес имаше четири шпертплатови стелажа, целите отрупани с 10 литрови банки и мензури, обвити в кафява амбалажна хартия.
Мракът се спусна рязко, без предупреждение и застрашителните силуети на сериозните мъже безмълвно се сляха с гъстите сенки на листвениците.
Азиатецът подсвирна леко и всички бързо се струпаха около него.
- Фу найгъен бао / Отворете хранилището / - заповяда той.
Мрачните безсловесни фигури с недоловими стъпки се разпръснаха и след малко се появиха с малки горящи масленици в ръце.
Всички се приведоха едновременно и затеглиха три чифта железни скоби, прикрити под нападалата шума. С ръждиво, стържещо прещракване шплентовете освободиха стопорните клюзове на грашпила и двете напрегнати вериги се плъзнаха през жлебовете, отмествайки по земята голям метален капак заедно с песъчливия грунд върхъ него. Отдолу се показа дълбок резервоар, пълен с флуоресциращ в няколко оттенъка на синьото лепкав флуид.
Азиатецът вдигна юмрук над главата си и два пъти разпери пръсти.
- Мниян хао сухг чхъ. / Включете кроптогенните агрегати / - разпореди той.
Чун се свистене и кратък пневматичен стон, след което във въздуха се разнесе силен мирис на прегорял мазут и тритий.
- Найджи данг ич-иги, шао ланг. / Начало на дехидратирането, след 90 сек./ - гласът му се извиси и лицето му се изопна. - Модзъ тян! / Бъдете в готовност /
Групите се разпределиха по местата си. Няколко души сграбчиха крановете на реверсивните шлюзове и напрегнато зачакаха сигнала, други двама струпаха празните бидони за лугите близо до разхлабените уплътнения на фланците, а всички останали гребяха прясното сено с тризъби вили и го пластяха в реактора.
Ситуацията беше напрегната.
- Яйдзъйй! / Старт / - извика ръководителят на операцията и натисна кнопката на колектора.
Люковтете моментално се отвориха, помпите равномерно забучаха, засмуквайки анхидрида и през щуцерите със свистене нахлу обогатения ацетилхлорид. Трите модула на отливниците се приплъзнаха и прикрепиха към цилиндричните тенкове и кипящата суспензия се устреми напред с клокочещ шум. Мъжете веднага ускориха подаването на топло сено към щуртроса, който автоматично задейства живачния преразпределител. Процесът плавно преминаваше във фаза на ДиБиеС-инфлузия.
- Дзъ-кхт-июн... / 10-9-8.../ - гласно отброяваха чалматите в синхрон.
Първите йонизирани топки пихтиеста маса се хлъзнаха в обогатителя и нагнетяването вече протичаше, когато неочаквано два от съединителните шлангове шумно се скъсаха и прекъснаха подаването на окисления хумус. Муфата за ръчно превъртане веднага заяде и блокира фрикцоинните дискове, с което целия развой на Ре-филтрацията бе блокиран в крайна фаза, малко преди нгбин / три /.
- Лай ин бингх хуй а мъ дъ!  / голяма обида / - изпсува злобно жълтокожия и размаха над главата си червено флагче.
Гъбестите топки сено бяха бързо и старателно изгребани от центрофугата, внимателно опаковани в продълговати ватени торбички и разпределени в мешки.
Мъжът с жестокото ориенталско лице издаде рязък звук с уста и всички мълчаливо го наобиколиха.
- Луншу ван ман сяо дзю-улун юуу. / Небесното дао прощава, но не и ловеца на дракони / - с тиха ярост произнесе той и откри светкавична стрелба по съдружниците си.
Реки от кръв плиснаха заедно с пръски мозък върху папратите, мензурките и зелените сандъци
- Фух! / Уф / - изпъшка азиатеца и превит под тежеста на мешките се отправи на изток към крайбрежието.
На брега го чакаше гемията на ловците на рапани. След три часа плаване на  хоризонтa се показаха светлинитена Bahia.

* * *

- Ххххааах! - Гъбо повърна пяна през носа и ококори очи. През жълтата мъгла в стаята пред него постепенно се очерта доволното лице на Зе.
- Е, как е стоката,  senhor? - усминато попита той. - Те амо? - и сдъвка втората половина от яйцето.
Гъбо инстинктивно избърса лице с опакото на дланта си и потърка ноздри с пръсти; по палеца му се размазаха няколко капки необичайно светла кръв.
- Отлична.
- Колко ще вземе?
- 9 килограма. Първоначално. 
- 9. Как да го опаковаме?
- В три куфара.
- Добре senhor, таксито ще ви чака отпред.

......................................................

12 години по-късно.

Гъбо прекрачи прага на затвора и вратата се затръшна зад гърба му в ранния следобед на последния ден на карнавала. Както се надяваше не го чакаше никой. Скоро се озова край някакво сравнително оживено шосе и вдигна патерица към трафика. Мина доста време докато таксито го закара край обширно имение  в западните покрайнини. На вратата стоеше човек с вид на укриващ се есесовец, който веднага след като чу паролата го въведе вътре.

final
Legacy hit count
886
Legacy blog alias
48072
Legacy friendly alias
Белите-сажди--психеделичен-разказ-

Comments

By KuzmoKarajan , 1 February 2012

ЕКСКУРЗИЯ ДО СЕЛО (разказ)


Разказ на Владимир Сорокин от сборника Пир(адаптиран превод)



- Ей го междуселския – посочи с цигара напред в тъмното Горбузанов.
Шофьора кимна и нави волана; с меко ръмжене Волгата се заклати по изровените коловози. Фаровете осветиха пътя: спечена глина, тук там проскубани храсти и рядка брзова гора наоколо.
- Тук местата са добри за гъби. - обади се тихо Янаки. - Гората е рядка и почвата е много подходяща – торф. Пълно е с печурки... Друг път не си ли идвал? - обърна се той към Цвятко.
- Не, не съм имал случай.
- А пък аз честичко. Стане ли август до септември - тука съм. През август са печурките, пълно е. И други гъби има, ама печурки - да се шашнеш. Бол!
- Много, а? - попита шофьора без да откъсва очи от пътя.
- За половин ден спокойно ще набереш две големи ведра... като нищо, Пеньо, ей така. Тука в ниското, сега не се вижда да ти покажа... аха... а през септември - манатарки, челадинки... Ама не баш тука, а тъдява. като минеш още километър-два.
- А ние миналата година из Странджа обикаляхме - включи се Цвятко. - В началото на октомври. Не им беше баш сезона, ама нищо, почти две щайки пумпалки напълнихме.
Горбузанов се засмя. - Веднага става ясно Цвятко - не си гъбар ти. Две щайги. Че тях тогава с машина да ги береш можеш. Хвърли един брезент на поляната и греби с шепи.
- Именно - обади се шофьорът, заобикаляйки голяма локва мътнокафява вода. - Случвало се е някой път, като тръгнем из Странджа, по две мешки да натъпчем с пумпалки и кукумарки. Жената после цял месец затваря буркани
Горбузанов дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. - Пеньо, ей там зад ония дръвчета спираме...
Шофьорът свърна към горичката и угаси мотора.
- Е, стигнахме вече - Янаки бавно се измъкна от колата, сключи ръце на врата си и се протегна. - Оооо... каква тишина само...
Цвятко също излезе навън и се огледа. Около тях тъмнееше нощния лес.
Цвятко докосна с ръце влажните листа на една млада брезичка. - Само брези растат тука.
- Аха - Горбузанов бутна вратата и погледна светещия циферблат на часовника си. - 11.30. Нормално. В график сме.
Шофьора смъкна предната седалка, свали си сакото и с пъшкане се намести назад.
- Какво, ще придремеш ли? - наведе се към него Горбузанов.
- Аха. Ще поспя.
- Ами давай - Горбузанов се изправи и хлопна Цвятко по гърба. - А ние ще вървим полека.
- Успех - промърмори шофьора, разполагайки се по-удобно.
- Айде, колега, да вървим. Ей я пътеката.
Цвятко мълчаливо закрачи след него в тъмното. Под краката им зашумоляха треви и запращяха клони; влажни листа се лепяха по лицата им.
Горбузанов изтръска цигара и запуши. - Аз тука, по-миналата година дори бивол срещнах. Вървим си с приятели и той насреща ни пердаши. Ебати и чудовището!
- Грамаден?
- К'во говориш. Ужас! Абе те напоследък все лабави нещо... ама тоя - як бивол!
- И аз като слизах от Мальовица също съм виждал. Женски де. И глигани имаше. Ние за диви патици бяхме тогава. Сутринта тръгнахме и по едно време гледаме, рият в някаква нива. Ранна есен беше, още картофите не бяха прибрани...
- И те к'во, жуят, а? Мамицата им!
- Водача ни видя и се обърна. Гледа ни, а после като се нахвърли. И бумти, сумти - направо като танк!
- Яки зверове са те. Особено наесен. Тлъсти, охранени. Аз вече три съм гътнал с чифтето.
Двамата мъже прекрачиха едно повалено дърво и стъпиха на по-широка пътека.
- Досега съм нямал сгода - рече Цвятко взирайки се през влажната тъмнина на оредяващата горичка. - То и пушка нямам де, само пистолет. Пък не ми се стреля с него по...
- Абе с тях трябва внимателно. Ако ще гърмиш - на сигурно да е. А то един познат с деветки решил да го перне изотзаде. Ранил го, ама той по него. Само го ядосал. Добре, че друг го отървал и го нацелил. А оня се посрал, напълнил гащите.
- Насрал се, верно?
- Ъха.
Гората свърши. Отстрани край пътя се замяркаха самотни храсти. Слаб вятър леко ги разклащаше.
- Даа - Горбузанов спря и стъпка цигарата, почти стигнахме.
- Аха, близо сме...
- Нали ти казах - дванайсет минути пеши.
Пътя хвана през полето. Отпред се показаха сивеещи къщурки, пробляснаха светлини, чу се музика.
- Ха, чуваш ли ги как са се разгорещили само? - усмихна се Горбузанов.
- Чувам.
- При тях се пада на края на селото, така че, удобно е... Обратният път ще го намериш ли? Ако искаш компас...
- Ще се справя. Оттука май не е далече, лесно е, все на север.
- О, кей - Горбузанов плюна настрана. - Ти върви, аз ще те следвам.
Цвятко кимна и пое напред. Скоро светлината стана по-ярка, показаха се първите улични лампи; музиката се усили. Къщите настъпиха напред и го наобиколиха.
Той тръгна по улицата към близкия ъглов дом и бавно зави покрай него. Музиката гръмна в ушите му, гласът на певицата стана по-рязък, остро и отчетливо задрънкаха чинели. Цвятко обходи оградата и се озова при танцувалната площадка. Лъчите на два мощни прожектора, протягащи се над главите на подрусващата се тълпа се кръстосваха върху естрадата.
Селската танцувална площадка беше покрита с изровен асфалт. Ограждаше я разкривен стобор. Вместо подиум в далечния край лежаха струпани бетонни плочи от разбитите краища на които стърчеше оплетена, ръждива арматура.
Цвятко си купи билетче от шпертплатовата будка на касата, подаде го на контролата и влезе през отворената ламаринена врата. Музикантите тъкмо свършиха парчето - барабаниста изблъска туш, а китаристите прощално разлюляха грифовете на китарите си. Тълпата се разпръсна край оградата по краищата на площадката и шумно насяда по дървените пейки. Близо до Цвятко се скупчи група юноши. Те пушеха и шумно разговаряха неспирно блъскайки се един друг.
Откъм шпертплатовата будка при входа се чу гласа на Янаки Горбузанов. Цвятко се извърна натам.
Горбузанов си купуваше билет. - И за мен едно билетче, моме... Само? Евтино. Не съм тукашен... Да... точно така, на гости. На младежта да се порадвам искам... Благодаря ви. Сърдечно. - Той мина през вратата и без да бърза се помъкна покрай пейките, оглеждайки седящите с благосклонна усмивка.
Към групата на юношите прииждаха все нови и нови попълнения; тя бързо нарастваше и скоро Цвятко му стана тясно покрай тях. Отвсякъде в навалицата се мяркаха чорлави глави; някакъв младеж с шарена риза го блъсна и извинително го потупа с ръка. - Извинявай, чиче.
Цвятко тръгна покрай оградата. По пейките бяха насядали момичета, момчетата стърчаха редом. Навсякъде се валяха угарки и смачкани цигарени кутии. Близо до музикалната апаратура на оркестъра се беше скупчила групичка девойки. Цвятко отиде при тях и спря отстрани.
Музикантите се върнаха при инструментите си и преметнаха китарите през шия. Един от тях - набит и широкоплещест, с плоско, загоряло лице се приближи към микрофона и бързо заговори, подръпвайки струните. - Едно, две, три. Едно, две, три, четири...
Микрофонът запищя.
Една от девойките подвикна нещо и приятелките и дружно се разсмяха. Цвятко я загледа. Беше стройна, едрогърда, със светлоруса коса. Ситнокъдравите и косисе стелеха на кичури по раменете. Беше се издокарала със зелена рокля и жълти лачени обувки. Цвятко се огледа наоколо и забеляза как стоящите наоколо момчетии жадно зяпат към нея.
- Ей, Ганец, я дай Арлекино на Щурците - извикаха от тълпата към оркестъра.
Здравеняка китарист кимна отривисто на партньорите си; те стиснаха китарите си и погледнаха към барабаниста. Барабаниста приглади подстриганите си на бретон коси, чукна палките веднъж, два пъти. На третия път музикантите се включиха - оглушително и хаотично.
Цвятко внимателно се провря между девойките. Приближи до светлорусата и протегна към нея ръка. - Може ли да ви поканя?
Лицето и беше широко и обло, с ярконачервени устни. Тя учудено повдигна вежди, усмихна се и пристъпи към него. Цвятко я хвана за ръката и я отведе в центъра на дансинга.
Солиста сграбчи микрофона и нещо запя, силейки се да надвика шума от уредбата. Девойката сложи ръце върху раменете на партньора си; той я обгърна през талията.
- Всъщност това не е блус, бърз танц е – каза тя.
- Аз бързите не ги умея.
- И защо така?
- Не успах да ги науча.
- Че защо?
- Ами не ме научиха и това си е...

Цвятко хвърли един бегъл поглед през рамо и установи, че цялата тълпа наоколо ги следи внимателно. Наблизо танцуваха още 
две-три двойки; настрана девойките стояха в кръг.
- Как се казвате?
- Любка съм. А вие?
- Мохо.
Цвятко грубо я придърпа към себе си и притискайки устни в ухото и прошепна - Вие сте много хубава девойка, Любке. Много 
ми харесвате.
Тя бързо се отдръпна назад и го изгледа. - Вие какво, винаги ли се натискате така?
- Не, разбира се. Само при извънредни обстоятелства.
- Хм, вие, на гости ли? Не сте тукашен... От Гурмазово или?...
- Аха, от Гурмазово.
И той отново се опита да я придърпа към себе си, но Любка опря длани в раменете му и се оттласна. - Вие какво? Вие винаги 
ли така?
- Казах ви вече, Любка, че не. Просто ти ми харесваш.
- Мене много ме харесват. И ако още един път направите така, няма да танцувам повече с вас.
- Е ти пък сега, веднага се обиждаш! - Цвятко я пусна за момент, но после веднага я сграбчи през кръста, вдигна я във въздуха и я целуна по челото.
Любка изпищя и се опита да се откопчи. - Пусни, идиот, пусни!
Цвятко я свали на земята. Тя се извърна и с бързи крачки се насочи към изхода; къдриците и се тресяха върху потръпващите рамене. Приятелките и хукнаха след нея.
Цвятко се озърна.
Отвсякъде го обкръжаваха намръщени лица. Гледаха го и си шушукаха нещо момичетата, гледаха го подпийналите младежи намъкнати в торбести сетрета, гледаха го музикантите, гледаше го и Горбузанов.
- Ама, че се нацупи. - Цвятко се засмя и спокойно тръгна покрай пейките.
- И какво, всичките ли сте такива обидчиви? - попита той някаква девойка, хващайки я за лакътя.
Тя се дръпна и се скри между приятелките си.
- Ама че. Едната сръдлива, а тази пък надменна. Ама и вие? - Цвятко прегърна през раменете ново момиче - Каква сте вие? Целомъдрена сигурно? Опомни се де, свой хора сме.
Момичето с отвращение го отблъсна от себе си. - Кретен пиян!
Цвятко обидено заразмахва ръце. - Ама как така пиян? А? На пияница ли ви приличам? И вие ли за пиян ме вземате? - и той сграбчи за ръката друго момиче. Тя се отскубна, а близкостоящия до нея момък тръгна към него.
- Ти какво бе, пръч нещастен... побъркан ли си или що?
- Ее сега де - въздъхна Цвятко, - и да се пошегува не може човек.
- Ще ти дам аз едни шеги на тебе! Айде чупката, изчезвай оттука - и младежът го блъсна в гърдите.
Още двама застанаха край него. Единия от тях - висок с грозно, сипаничаво лице глухо изръмжа. - Домъкнал се тариката с чуждите момичета да се ебава!
Цвятко отново въздъхна и махна с ръка. - Айде сега... Нали ви казах - пошегувах се. От майтап не разбирате ли?
- Аз на кого говоря бе, изчезвай от тука! - не мирясваше младежа. Той беше рижав и носеше тъмносин прилепнал костюм.
- Що, нещо да не ти преча случайно? К'во си се разврякал толкова? Умник.
- Мооляя!?
Сипаничавият побутна рижия: „Абе вкарай му една, Манчо! Виж го как обижда“.
Около тях се насъбра тълпа селяци. Техните потни, загорели лица застинаха в напрегнато очакване.

- Скочи му, Манчо, смачкай го! Тоя се занасяше с Любка "курешката".
- Виж ги ти него, пръч разгонен...
- К'во чакаш, Маньо, скачай му, шибни го през муцуната!
- Разкатай го, баровеца!
- Ей, копелдак, вдигай ръцете щом си толкова отворен! Сега ще видиш!
- Момчета, не се бийте - обади се една девойка зад гърба им. - Вие какво, всички на един. Пийнал си е човека, пошегувал се е.
- Ей сега ще го пошегувам аз! - прекара език през устните си рижия.
Цвятко го изгледа и се разсмя на глас. Всички наоколо стихнаха за да проумеят чутото и след секунда вкупом закрещяха.
- Давай, прасни го, Маньо!
- Мамка му, и се хили при това!
- Удряй бе, к'во чакаш!
Манчо се метна напред. Цвятко леко се отдръпна и изведнъж ловко и страшно го изрита с крак в лицето. Рижия се преметна през глава назад и се стовари долу. Стоящия край него сипаничав мощно замахна, но бързия ответен удар в черния дроб го изпревари и го просна сгънат на земята. Някой в гръб успя да сграбчи Цвятко за косите, но той с умело кръгово движение на главата се освободи; ръката на нападателя се хлъзна по рамото му и попадна в ключ. След последвалото рязко изпращяване дансинга се огласи от страшен рев.
Шокирана тълпата се отдръпна и след миг отново налетя отгоре му. За секунда той се оказа плътно покрит от камара сиво-кафяви гърбове в анцузи, но бързо успя да се надигне и се изправи сред тях. Ръцете му се замятаха във въздуха със свистене - нощта се огласи от виковете на пострадалите. Той отскочи на страни и като си прокара път с мощни удари през множеството лица и тела се втурна и със салто прескочи оградата.
Тълпата с рев се хвърли след него. Дъските на оградата затрещяха, момичетата запищяха, размятаха се юмруци и разкървавени кокалчета. Падащите се разпсуваха под краката на напиращите преследвачи. Настана суматоха.
Цвятко тичешком заобиколи най-близката къща и побягна по улицата. Селяците вкупом се носеха след него.
Той свърна наляво през храстите, изкатери камара чакъл и се мушна в един двор. Преследвачите шумно с юрнаха през градината подире му.
- Дръжте го, гадината!
- Ей го Цоко, там е!
- Убийте педераса! Да го очистим!
- Зад плевника е, крие се страхливеца!
- В кенефа вижте!
Цвятко изтича на пръсти покрай някаква барака и се притаи зад две кофи за боклук. Тълпата се разпръсна из двора.
- Тука е, тука е мръсника!
- Виж в прохода, Теньо! Крие се гадината.
- Шибаняк! Говняр градски! Хуй сплескан!
- Зад гаража трябва да е, бързо идвайте!
Повечето хукнаха натам.
Изчаквайки ги малко Цвятко изкочи иззад кофите. Отгоре му веднага се метнаха най-близките четирима. Той ги посрещна с градушка от странни, забавено-кръжащи удари с отворена длан. Двама паднаха, един се хвана за носа и приклекна, а четвъртия отскочи назад към боклуджийските кофи и малоумно размахвайки дълга летва закрещя:
- Насам, насам момчета! Бързо!
Отклонявайки се от удара му Цвятко го прихвана за ръката и я извъртя. Дървото отлетя встрани и противникът му извика. Цвятко елегантно го придърпа, превъртя го във въздуха и със замах стовари главата му в ръба на кофата. Оня моментално омекна и се свлече без дори да гъкне. Кофата подскочи и се преобърна; отвътре се изсипа боклук и с рев изкочи котка.
- Ей къде го копелдака, тепайте го! - глутницата вече прииждаше иззад гаража, пълнейки двора.
Цвятко побягна покрай плевнята през бъзовите храсти; метна се върху нещо тенекиено, което гръмко затрещя под краката му; прехвърли се през нисък парапет и се озова в съседния двор. Тук в обкръжението на няколко млади борчета тъмнееха силуетите на две едноетажни къщи-близнак. В средата на двора имаше детска гъбка-катерушка с изкривена шапка. Цвятко изтича при нея и се скри зад ствола и.
Преследвачите вкупом наскачаха през оградата и почнаха да обикалят между борчетата.
- Към портата мина, чух го.
- Зад къщата е бе, хуя си си чул!
- Тука, при клозета е, казвам ви.
- Да го удавим в лайната, шибаняка!
- Вижте там, при храстите.
Тълпата се раздели на групи в търсене на врага. Повечето тръгнаха да обикалят храстите покрай оградата, други хукнаха към тоалетната, трети - към вратата.
Няколко от тях се оказаха в близост до гъбката. Цвятко ги пропусна да минат, надигна се от земята и с два скока се озова до тях. Най-задния селяк изведнъж изкрещя и се хвана за главата, другия отлетя към катерушката; останалите се втурнаха да се спасяват, викайки на помощ приятелите си. Цвятко лесно ги догони, но при храстите нови трима се метнаха отгоре му. Той успя да нокаутира първия, но втория силно го удари със сопа по гърба. - Ааа!
Цвятко финтира, втурна се към вратата като повали по пътя двамина с рамо, измъкна кола от ръцете на третия и със замах го строши в главата на следващия противник. Изотзад някой го думна с юмрук в тила. Той отскочи настрана и се завъртя, кракът му профуча покрай главата на нападателя и разби дъските на оградата. Младежът хлъцна и уплашено приседна.
Цвятко искочи навън през вратата, прелетя над канавката и хукна по улицата. Пооределите му преследвачи веднага го погнаха. Един от тях смело се откъсна от останалите и взе да го настига. Точно пред слабоосветената витрина на смесения магазин успя да го догони.
- А-аах ти... куче краставо...
Цвятко рязко се хвърли на земята; в устрема си оня се препъна в тялото му и повече не стана - мълниеносен удар отгоре надолу с пета размаза лицето му. Докато се изправи другите взеха да го обкръжават пред витрината. Той отблъсна единия, халоса другия, а третия - висок и крив - превъртя през гръб и запрати в стъклото. Витрината се срути с гръмък трясък и нощта се огласи от протяжните стонове на накълцания селяк.
Цвятко се оттегли и се скри зад ъгъла на едно земеделско общежитие; притича покрай първите два входа и се вмъкна в третия. Вътре беше тъмно и миришеше на ракия и драйфано. Запъхтения Цвятко тръгна по коридора, застана при втората врата и се послони карай металното електрическо табло на кооперацията. Преследвачите му се заеха да проверяват входовете един по един.
- Тука е някъде. Тука е влязъл.
- Мамка му! Дръжте го гадината! Да го пречукаме!
- Не го изпускайте. Пипнахме го, няма къде да избяга оттука.
Трима се напъхаха в хеговия вход. Цвятко се залепи с лице до хладното табло, но ония веднага забелязаха бялата му тениска.
- Ето го!
Цвятко веднага приклекна, една тухла с трясък се стовари в метала до главата му. Той като таран се спусна насреща им. Удари с глава единия в челото, блъсна с рамо вратата и излетя навън от входа.
Някой успя да го докопа за ръкава, но Цвятко ловко се отскубна. Запратения по него кол болезнено го цапардоса по крака. С яростна псувня той го грабна от земята и се метна обратно към преследвачите си. Групичката моментално се разпръсха.
При ъгъла на общежитието Цвятко догони последния и го удари с кола по главата. Дървото се строши, а момъка се повали с гърчове. Четиримата му приятели моментално захвърлиха оръжията си и се втурнаха да се спасяват с бягство. Цвятко се понесе след тях по улицата и скоро ги настигна при един ров. Двама изрита и препъна, а третия сам скочи в рова. Последния от групичката се хвърли към храстите. Цвятко го догони край оградите, събори го с въртящ, подсичащ удар с крак, изправи го за яката и го довърши с лакет в слепоочието. Тогава забеляза отстрани да се крие още един и със скок го сграбчи. Оня изкрещя и неочаквано се изхлузи от ръцете му. Цвятко се спусна след него покрай телената ограда. Младежът бягаше и от раздраната му до кокал на бодливата тел скула пръскаше кръв. Цвятко трудно го настигна и го изрита в ребрата. Беглеца падна; краката му конвулсивно се затресоха. Добърши го с пета.
Когато дишането му се поуспокои Цвятко се насочи към шосето. Наоколо не се виждаше жива душа. Къщите безмълвно стояха и някъде далеч зад тях се чуваше как на танцовата площадка музикантите отново настройваха китарите си. Цвятко се огледа, изтупа мръсните си колене и закрачи по смътно осветения асфалт. Като отмина няколко двора той свърна, прекоси един пустеещ парцел със съхнещи дървета и отново се озова близо до мястото на забавата.
Както и преди звучеше музика, както и преди пъстрата тълпа се друсаше под кръстосаните лъчи на прожекторитр. Някой от пострадалите се завръщаха с накуцване.
Цвятко тръгна натам. На едно място оградата беше повалена; близо до отвора се тълпяха танцуващи. Той спокойно продължи покрай оградата и се озова при билетната каса. Веднага след нея имаше неголяма групичка младежи. Като го забелязаха те моментално се пръснаха на различни страни.
Двама търтиха през пустеещия двор. Цвятко като хрътка се спусна подире им. Единия от тях догони още насред двора и халоса с длан в шията; другия се оказа по-пъргав - извъртя се, пребяга улицата и хвана по една криволичеща през храсталак пътека. Цвятко го последва.
Пътеката изви към полето. Скоро храсталаците оредяха. Младежът побяга още малко, отказа се и спря на място. Издърпа колана от гайките на панталона си и нави края му около дланта си.
- Айде де, ела да се пробваш... ши-баняк... опитай само...
Цвятко също спря и бявно се насочи към него. И двамата дишаха тежко.
- О-питай де - селякът уплашено го гледаше и дишаше на прасекулки. - Хай-де де... на-ли си...много як... Ще се съ-берем ние, в гъза ше те таковаме... всички Бушулевци ще викнем... а в Тутракан и Гурма-зово половината град са ми родни-ни... ще кажа на когото трябва и ще те ви-дим педе-рас такъв...
Цвятко направи крачка напред и онзи веднага замахна с ремъка; гмурна се под свистящата катарама и при изправянето нанесе тежък удар в слънчевия възел на младежа. Той се сгъна и падна наколене. Взе да повръща. Цвятко издърпа ремъка от безсилните му ръце, завъртя го и замахна. Катарамата просветна във въздуха и оня трескаво прикри глава с ръце.
- Страх ли те е, пиленце? - лекичко го чукна Цвятко с катарамата по темето.
Младежът плахо повдигна пребледнялото си лице. Цвятко изчака за момент и точно когато онзи си поемаше въздух го изрита в корема. Младежът захриптя. Цвятко се надвеси и му нанесе жесток удар с ръба на дланта си в основата на тила. Младежът беззвучно се изпъна на пътеката и повече не мръдна. Цвятко го прихвана под мишниците, вдигна го на гръб и го изхвърли като чувал в храстите.
- Е, това беше... Било к'вот било.
След като нормализира дишането си той вдигна широкия войнишки колан с месингова катарама и пошибвайки с него влажните клони пред себе си пое по пътеката. Отпред между храсталака се провиждаше полето.
След няколко крачки той спря и опипа глава: "Тюй, че буца ми набиха гадовете!" След което се озърна и без да си дава зор затича в тръс през полето, газейки мокрия от росата овес. Крачолите на панталона му бързо подгизнаха; катарамата на мотаещия се из ръцете му колан слабо проблясваше в мрака.
Полето тръгна под наклон и скоро Цвятко се оказа пред стръмен и дълбок овраг. Тук беше съвсем тъмно и влажно. някъде наблизо шуртеше ручей. Разтваряйки с ръце избуялата до кръста трева Цвятко скоро го налучка по звука; гребна с шепа от тъмнеещата вода и си наплиска лицето. Ручеят беше тесен и полупресъхнал. Водата смърдеше на тиня. Цвятко го прегази, изкачи оврага от другата страна и тръгна през полето - този път незасято.
Изпод краката му излетя падпадък и с писък отлетя нанакъде. Цвятко на шега замахна след него с ремъка. 
Полето се пресичаше от път. Той спря и се огледа . - Даа, като че ли, натам... аха...
Пътят водеше към позната местност и той уверено закрачи по него. Скоро полето свърши и почна брезова гора. В нея беше тъмно, влажно и прохладно. Дърветата изглеждаха неподвижни като филмов декор. В черните пролуки между клоните проблясваха звезди.
След стотина метра Цвятко откри пътечката и прекрачи поваленото дърво. Някъде високо в клоните излетя птица и сънно захлопа с тежките си крила. Беше близо. През листака проблясна електрическа светлина. Той забърза по пътечката, прекрачи една локва и отметна клоните на лещака: насред полянката стоеше Волгата, в купето светеше и Горбузанов на висок глас обясняваше нещо на шофьора.
Цвятко приведен се промъкна изотзад и потропа по покрива на колата. - Добър вечер, гости приемате ли?
- Ааааа, нашият герой! Ей го лично Тайсъна! Не, не, Дан Колов! - Горбузанов се измъкна от кабината и дружески прегърна Цвятко. - Нямам думи. И сам война е войн... Откъде изкочи така? Направо неочаквано! Намерил си пътеката. Всичко точно ли е със задачата? Я, да не си ранен?
- Ами. Нищо ми няма.
- Ти откъде все пак, през гората ли? Или по полето се промъкна? Да не би през Горичане?
- Не. По пътеката.
- Браво, юначага! Юначага. А това - колан ли е? Аха, какво, боен трофей? Военна плячка. Уф... тежък, мамка му... главата ще ти пръсне, като нищо... Видях те аз как ги подпука, като подхвана работата. Като кучета ти се нахвърлиха, даже се изплаших, притичах по-близо. Викам си, ще стъпчат Цвятко на земята. Ама къде ти! Рипна нашия като пружина нагоре и през стобора, а тия тъпаци - той хвърли поглед в кабината - по него. По него да ги еба. като глутница. Ама евала, юначага!
Горбузанов нежно го побутна към колата. - Айде, идвай тука.
Цвятко влезе и се настани отзад. Горбузанов с усмивка го огледа. 
- Е, браво на теб, младши! Първа акция, а как се справи само... Я чакай, к'во е това...- той завъртя главата на Цвятко към светлината. На лявата му буза аленееше дълбока драскотина.
- А, това ли, от храстите сигурно...
- И фанелката ти е пострадала, ето виж... - Горбузанов попипа разпрания на рамото ръкав и силно подсвирна като забеляза гърба на Цвятко. - Я да еба! Ама, че работа, от к'во това, с кол ли те пернаха?
- Навярно... нищо, дреболия.
Шофьора Пеньо също се завъртя и се надигна през седалката да види.
Горбузанов се засмя. - Е добре, не се брои. Аз, такова, ония мекерета като хукнаха по теб, право тук дойдох и не знам, друго не видях. Е, честно кажи, колко претрепа? Десет? Двайсет?
Цвятко уморено се усмихна. - Ми, не съм ги броил. Не бяха малко.
- Хахаха, утре ще разберем – захихика Горбузанов и намигна на шофьора. - Казах ли ти аз, грешка няма той. Пичага и половина. А колко има пропадат още на първия рейд.
- Че защо? - полюбопитства Цвятко.
- Абе свикват в залата със своите, опознават се – треньори, партньори... Уж нападат, замахват, ама нали знаеш, че сте един отбор, няма да те осакати противника и така. А тука е по-друга работата. Тука – замахнеш ли – удряш на месо. Не жалиш. И те тебе. Нали знаеш пословицата.
- Знам я.
- Ето това е. Мършата си е мърша. МГ – ХVIII. По-точно казано – всички влизат в раздел 22. Мърши. Разбира се някой попадат и в 64-ти и 7-ми. Тия дето са отслужили или вече са били в затвора. Но основно – малолетни пумияри. Бащите им – от забоя в запой, от запой в забой. В училище дремят, барат се по кура; вечер зяпат футбол, лочат вино – и на танци. А там, всичко е ясно. Мислиш да танцуват са отишли? Как не, да им го туря! Ами, че те, мамицата им, ни акъл, ни образование – като родителите си алкохолици. Че те и да говорят с момичетата като хора не умеят, камо ли танци да танцуват. Обаче ножове и боксове да вземат няма да пропуснат. Събират се на глутници и само търсят случай кого да претрепят. Нарочно някой чужд, или пък свой да кажем, ама по-самостоятелен – надънят го яко и друм. После цяла седмица не млъкват. - На! - и Горбузанов удари с длан по седалката. - По сто пъти повтарят: „Аз него как, ние него к'во...“ Ама край с тия... Значи, Цвятко. Накратко: по точка 17 всичко е наред. По 9-та също. Иначе различията са в сближението. Въобще гледай по-живо, разбираш ли, и помни – придържай се към раздел VII-ми без отклонения. И главното, много пъти съм ти казвал и преди, и днес пак ти повтарям – забрави го тоя бокс веднъж завинаги!
- Тъй вярно, старая се другарю Горбузанов, но ми е трудно. Осем години са това...
- Ха, Явор Гробов единайсет е тренирал и нищо. Все едно изобщо не е почвал, иди го виж. А ти какво – биеш се в гард. За чий ти е тоя гард? Ти не си боксьор, не си таеквондист, не си нинджа. Ти си Уебоха на Партията. Помни за точка 9.
- Тъй вярно!
- Това е.
Шофьора се усмихна. - Уебох. Кажи, много ли бяха?
- Ми към 40 души – отговори вместо Цвятко Горбузанов и занавива колана около ръката си. - Пали Пеньо, тръгваме... Въобще, стойката още трябва да я изпипаш... Я чакай... ъъ, мехура трябва да изпразня.
Горбузанов излезе от Волгата
- А, и аз идвам – последва го Цвятко.
- Чакайте бе – шофьора се потутка и също слезе.
След минутка три шумни струй удариха тревите. От земята се заиздига топла пара.
Горбузанов се загледа напред към малчаливата гора, изви гръб и изтръсквайки тежкия си пенис каза: - Тихо падат листата от ясена. А хуят ми трепти в захлас.
Шофьорът Пеньо ситно го раздруса и тихо добави: - Погледнеш небето, и там действително...
Цвятко забели и прибра няколко пъти главичка, дръпна ципа и вдигна очи към звездите и прошепна: - Вузхитително, охуително!


КРАЙ.
Legacy hit count
342
Legacy blog alias
47879
Legacy friendly alias
Екскурзия-до-село--разказ-

Comments

By KuzmoKarajan , 22 January 2012
"100 чифта цици над камината" или Милионер търси съпруга.

(Истината за най-известния български плейбой. Само тук)

 Някой от мъжете част от суматохата на този град отдавна са се превърнали в легенда. Те са големите играчи. Почти през вечер човек може да ги мерне в Sin City, Planet, Night flight, местата, които поклонниците на нощния живот наричат култови. Плейбой, мутри, бизнесмени и златотърсачки, всички стъпват и живеят на един и същ терен, но само някой от тях се открояват. Останалите просто нямат достатъчно пари или харизма за да направят впечатление

 За хора като Христо Сираков се пише във всички светски медии през ден, но на практика почти никой няма реална представа от живота на един такъв човек. Например откъде идва прякорът му? Ще ви кажа, но малко по-късно. Да, нещата стават пред очите ни, но това е само върхът на айсберга, отдолу има много.

 Макар наближаващ бързо 60-те, Ицо минава за един от най-желаните мъже в града. Винаги е бил предпочитан от жените. И как би могло да бъде иначе - щедър джентълмен с изискани обноски, който винаги им оставя на раздяла кола, издръжка или нови цици, а не като доста други, в това число и аз, само срамна болест или фалшив телефонен номер. Осигурява на партньорките си почетни ленти в престижни класации. Хм, нещо което аз лично никога не съм разбирал, защо по дяволите претендентките в конкурсите за красота излизат на подиума препасани в някакви ленти като на тоалетните чинии в хотелите? Странно. Но на повечето от тях явно им харесва.

И тъй, малко бекграунд. Син на бивш номенклатурен кадър Христо отрано навлиза в живота и бързо набира скорост. Добре образован, възпитаник на старата френска школа - прекарвал е летата си на гости при леля си в Париж. Има навика да ходи по срещи с джобен часовник. Няма как да остане незабелязан. Христо е подчертано интелигентен, леко отпуснат като всички бивши здравеняци, натежал около кръста мъж, с обло лице със здравия тен на прясно сварена скарида и мъдрия поглед на хищна сова прикрит зад очилата. Винаги се е отличавал с обноски, стил и перфектно облекло. По-близките до него знаят, че навремето е работил за някой от големите модни агенции в Европа и е снимал каталози на престижни брендове. Оттогава датират и някой от успехите му с добре познати женски имена от модния модния хайлайф и шоу бизнеса. Имам предвид международно познати.

Не е голяма тайна, че като служител на Интерпред е бил свързан със службите на държавна сигурност и се е занимавал активно с икономически контрашпионаж. Оттам и навика му да присвива очи, сякаш когато говори взима на прицел събеседника през мушка. Жени се млад и е семеен цели 17 г. Докато това не му омръзва. Развежда се със съпругата си без да имат деца.

Живота на плейбой отрано му приляга и той му остана верен дори след сватбата си. Забелязъл съм нещо у хората, които успеят да запечатат успешен сексуален модел – не могат да се откажат от това. Дори и като станат на години. После се жени още веднъж за известна манекенка от която има дете, но тук става дума по-скоро за бизнес инвестиция, а не чувства.

 Връщаме се назад. След промените набързо разпродава всичко и заминава за Италия, където с талант, връзки и късмет движи паралелно няколко успешни бизнеса. По време на едно от пътуванията си в Америка се сприятелява с Емил Кошлуков. Сближава ги влечението им към жените и някой неща от миналото им, наример затвора. Двамата стават доста гъсти. Неспирно обикалят стриптийз клубовете, водят дълги разговори; Кошлуков ми каза, че почти няма свободна вечер, която Сираков да не е прекарал в „Hooters” “Go-Gо girls” или някое подобно място. Tам също имал някакъв успех с жените, но не чак такъв като у нас. Обяснимо.

Точно от Кошлуков знам от къде идва историята на прекора му „100-те манекенки“. Не е тайна, че Ицо е убил човек. Навремето причинява смъртта на негов близък в пиянска катастрофа. Христо поема вината и излежава няколко години в затвор с лек режим. Справя се, макар и трудно. И тогава Сираков се зарича, че като излезе ще направи всичко по силите си, но ще бъде милионер, ще спи с 100 красиви и известни жени, и ще се ожени за 101-вата. Явно има късмет; малко след изтичането на присъдата му настъпват промените и той се спуска в частен бизнес с благословията на партията. Става представител на няколко международни компании, управител на Японска фирма.

 Разбира се, възниква въпроса откъде знам всичко това. Ще обясня. Като негов психотерапевт аз съм един от малкото хора, извън приятелския му кръг, които са наясно с подводните течения в живота му. Запозна ни общ познат преди малко повече от 2 години, когато Христо преживява нервен срив. След оная история с тинейджърката, която упорито свалял и бил одрязан с думите „...О, харесвам ви, разбира се. Но аз вече си имам дядо“ той осъзнава, че преживява криза на възраста и се налага да потърси помощ. Както сподели с мен на сеансите, това доста го разтърсило и дори спрял да обикаля заведенията за повече от месец. Пикът на живота му беше преминал и той макар болезнено го беше схванал. Сираков може да е всичко, но не и глупак.

 Ужасът да лежи нощем вслушан в неравния ритъм на сърцето си, облян в студена пот, представяйки си как нещо зло се е спотаило в гърдите му и дебне да го зграбчи с ледените си пръсти го караше постоянно да търси компания. Страхуваше се, че в един момент сърцето му няма да издържи и не можеше да остане сам в леглото.

Тялото му малко по малко беше почнало да изнемощява, но в него живееше някаква непокътната младост и го предизвикваше да търси неуморно секс. Според мен всичките му проблеми с аритмията идваха най-вече от синьото хапче с което злоупотребяваше системно и желанието му да се доказва. Но Христо твърдеше, че легендарната му потентност се дължи не на Виаграта, а на изключително лютата японска подправка Уасаби, от която изяждал пълна купа преди полов акт. Навик придобит сред гейшите на остров Окинава.

   Веднъж на сеанс ми сподели, че има фантазия как ниска жена му прави френска любов, държейки две костенурки в ръце. Не, че нямаше сексуална фрустрация, просто не беше лесно да я открия. Може би всичко е почнало много отдавна, когато не е бил приучен как правилно се ходи на гърне. Или се е заигравал дълго с биберона? Трябваше да разбера за да помогна.

 И тъй, Христо осъзнава, че е в криза на възраста и това го кара постоянно да преследва плячка. Но е и романтик, мечтае да се влюби. И тогава се появява тя, Зара. Влюбва се в нея от екрана и както винаги и прави подарък, нови гърди. И само няколко души в града знаят, че това не бяха силиконови имплантанти, а истински млечни желези от донор. Единствената жена у нас, а и може би на балканите с такива е, тоест беше Зара. Христо е ларж, успешно използва портфейла и връзките си с подземния свят за да уреди нещата. Някакси мис Украйна загива в нелепа мотоциклетна катастрофа и ден по-късно циците и пристигат в България в хладилна чанта с чартър. Трансплантацията протича успешно и резултата както всички знаят е зашеметяващ.

 Проблемът обаче е, че Зара е 97-мата поред красавица в живота му, а той като всички психически лабилни хора е силно суеверен. Трябва да спи с още точно 3 жени или късметът ще го изостави. Ето защо Христо предприема стратегически ход и изпраща любимата си в Америка, като предплаща обучението и в прочутото „Actors studio” на Страсбърг в Ню Йорк. Остават му да допълни само още няколко бройки в колекцията си и за това не може да изисква от нея вярност докато е там. Но после смята веднага да и предложи да стане жената на живота му и дори е купил пръстен.

 Според думите му много жени имат хубави бюстове, но не и като Зара. Нейните гърди били съвършени. Той дори си давал сметка, че обичал не толкова самата нея, колкото тези цици, които му били излезли безумно скъпо като инвестиция. Обожавал ги, искал да прекарва всяка свободна минута в денонощието с тях. Да ги мачка, гали и целува. Гърдите и били толкова, ъъ, божествени, че Христо ги застраховал срещу фантастична сума. Дори им говорел като на живи. Вманиачил се пагубно; не можел да си представи докато е жив, че дори и след това, друг мъж да му отнеме щастието, да ги притежава. „Никога преди това не съм предполагал, че хората могат така да се влюбват“ - думи на Христо. Кошлуков казваше, че това е страст, нещо, което трудно може да се обясни, но го разбирал. Е, той Кошлуков си е умен". 

Другата голяма страст на Христо Сираков, наред с жените са яхтите.Единствената дама на която винаги остава верен беше яхтата му. Купи я с първия си милион и никога не я смени. Когато се влюби я прекръсти на „Zara”. 

От своя страна Зара е от жените готови на всичко в името на кариерата. От Кошлуков съм чувал, че в Ню Йорк тя също бързо станала известна. Особено сред цветнокожите. Мисля, че не му допадаше особено като гадже на приятеля му, но не му беше работа и да се меси. Тя записва и продуцентски курс, който разбира се, Христо поема. Изпраща му по скайп нейни снимки с художествена фотография. Сираков смята, че имат достойнства и има идеята да и уреди изложба. Не иска да ходи при нея за да не я притиска, но от Кошлуков знам, че голямата му мечта е да влезе един ден с яхата в пристанището на Голямата ябълка и да и предложи брак. Кошлуков ми разказа и колко трогателно Ицо споделял с него и най-дребните детайли от отношенията им, четял имейлите и и коментирал бъдещето им.  

***

Мисля, че беше октомври (края на есента или началото на зимата), малко след полунощ. Бяхме с Кошлуков на някакво продуцентско парти в „Sin city”. Стана така. Телефона ми звънна, аз получих обаждането, но всъщност беше адресирано до него. Зара била приета в тежко състояние в болница. Катастрофа. Била на гости при родителите си, прибирала се от Варна когато претърпяла инцидент. Не се знае с точност, но е пострадала сериозно, гръдният и кош е смачкан. Била в кома в интензивното, но с добри добри шансове да оживее. Само че циците и не били спасени. Наложила се незабана ампутация.  

Някой трябваше да съобщи на Христо. Кошлуков каза, че не може да го направи по телефона и тъй като беше пил, помоли ме да го закарам аз. Предполагам, и че е разчитал като медицинско лице да разполагам с успокоителни хапчета. 

Беше оживена събота нощ и аз помня всеки момент от това мълчаливо пътуване в дъждовната вечер. Плисъкът на калните реки под гумите, дъждът брулещ последните листа на дърветата, които си отиваха без танц, дълбоките, преливащи от канавките вади... призрачните светлини на уличните лампи, талазите мъглив вятър. Водата лееща се от стрехите на кооперациите излизайки от града. Размазаните цветове на сфетофарите през пелената на дъжда. Малките бляскави езера праливащи около кръстовищата, покрити с танцуващи светлини от рекламите. Отраженията на примигващите светлини на сфетофарите по мокрия асфалт . От уредбата се носеше нежния глас на момиче, което разказваше колко обича да гледа фими на ужасите, когато любимият и я държи в ръце. Кейти Мелуа.

Когато наближихме крайградската му къща на брега на „Щъркела“ отдалеч видяхме самотния прозорец на кабинета му да свети като звезда над ниските хълмове в есенната нощ. „ самотна каюта в морето“ помислих си и нещо ме стегна в корема. Спряхме край оградата на тази част, която беше известна като „старата вила“. Някъде набизо лаеше самотно куче и звукът приличаше на плач на бебе. Кошлуков дръпна за последно от цигарата и тръгна към вратата. В провинциалния покой почукването прозвуча като изстрели от екзекуция в нощта. Не смеех да помръдна. После вратата се отвори и го видях да се показва: облечен в дълга бяла нощница, наметнат със сако и смешна нощна шапчица върху главата. Кошлуков пристъпи напред към светлината, каза нещо. И след миг вратата се затвори.

Кошлуков поседя нерешително край портата и след няколко дълги минути се върна в колата. Седна и хвана волана, видях, че ръцете му трепереха. „Какво“, казах аз. „... Нищо“, отвърна ми той. Каза ми „Знам“ и затвори. Беше в шок, дори не съм сигурен че ме позна“. Седяхме и не знаехме какво да правим, и двамата не искахме да кажем нищо. Просто гледахме напред към прозореца на стаята и се ослушвахме. Не можехме нито да отидем при него, нито да си тръгнем. И изведнъж след доста време усетих удар по коляното „Виж, виж“! Една странна бяла фигура с мрежичка върху косата се измъкваше от страничния вход на къщата към двора с басейна – Сираков. Дългата му нелепа пижама се открояваше като призрак в нощта. Мъкнеше нещо под мишница, което оттук изглеждаше като труп. „Какво по дяволите...!“. Отворихме тихо вратите и се промъкнахме покрай оградата натам. Изглежда, че през деня беше работил нещо по моторницата, защото по земята в задния двор се търкаляха някакви инструменти и машини. В пристройка до басейна Сираков беше приспособил нещо като сух док за „Зара“ и я държеше там когато не е на вода. Клекнахме под един храст за по-добра видимост и тогава осъзнахме, че предмета който Христо носи е надуваема кукла на жена. Довлече я с тътрузене до яхтата и после умело я прикрепи с тиксо към кърмата. Сякаш не му беше за първи път защото го направи машинално. 

И после станахме свидетели на нещо немислимо. Как Христо пада на коляно пред куклата, вади кутийката с пръстена и и го поднася. Гледката беше потресаваща. 

 Стоя така поне 5 дълги минути, а после когато извади маркер и надписа нещо върху тялото на фигурата направо ми настръхна косата. Не съм сигурен, но ми се стори, че е името и. Зара. 

После Христо запретна нагоре пижамата си и с характерния за него, добре познат на всички жест, хвърли няколко хапчета Виагра в устата си. Наведе се и дълго я целува по гърдите. В момента в който я облада Кошлуков простена. И тогава осъзнах нещо, което до тогава не бях срещал в практиката си: колко далеч може да стигне връзката между човек и неговия фетиш. Сякаш заплождаше не този неудушевен предмет, а самият живот с цялата си мъка.... Как ли би коментирал Фройд ако му се отдадеше възможност да наблюдава това?  

Докато проникваше с припряни резки тласъци в прикрепената към кърмата кукла Сираков неспирно повтаряше нещо, но не се разбираше какво. Странен звук, една и съща дума. Понякога спираше за малко и обикаляше яхтата приклекнал, като през цялото време милваше и целуваше корпуса. После лапваше още едно хапче и пак минаваше отзад. Направи така три обиколки. Извадих мобилния за да заснема сцената, но Кошлуков ми бутна ръката, не искаше да знае, че го правя с медицинска цел. Когато започна да свършва вече набирах бърза помощ. Накрая стенанията на оргазма му преляха в нещо средно между смъртен вой на мъка и крясъци на кукумявака и той се свлече безжизнен на тревата. Обясних набърже на разтреперания му приятел, че това е просто нервен припадък. Все пак гледката беше толкова плашеща и странна, че когато видяхме светлините на линейката изчезнахме от там. Санитарите щяха да се погрижат. 

***
После Кошлуков ми разказа, той бил добре. В санаториума бил настанен в самостоятелна стая, но го преместили при още двама души. Оставили му надуваемата кукла с терапевтична цел; имал и нейните снимки от Ню Йорк, закачени на стената в стаята, както и едно пластмасово корабче. Давали му пастели. Рисувал все едно и също, някаква хълмиста местност. 

 „Може би ще се оправи“ това бяха думите му.


Legacy hit count
343
Legacy blog alias
47732
Legacy friendly alias
100-чифта-цици-над-камината

Comments

By KuzmoKarajan , 22 January 2012

AVARON

разказ на Владимир Срокин /адаптиран превод /

Посвещава се на

другаря Манастирски

На 17-ти септември 1956 г. на немкинята Евдокия Грубер-Браун отново и провалиха часа: тя тъкмо се беше приготвила да започне диктовката „ Mein liblindebauh”, когато целият 5-ти „б“ изведнъж се разбуча. Обляна в сълзи тя побягна от класната стая.

- Смърт на фашизма, свобода на народа! - разкрещя се Манаси и размаха юмрук.

Всички в класа знаеха, че баща му е офицер от окупационния корпус сега воюва с Унгарците в Будапеща.

Така или иначе часът беше провален.

-Хайде в „Ударник“ да гледаме Оцеола – веднага предложи Паскал.

- Вече два пъти го гледаме – прозя се Анани. - Давайте направо да си ходим.

- Момчета, тя май хукна при директора – качи се върху чина Салников. По-добре да останем.

- Ами стой щом искаш, бе Салам.. - Петьо дръпна чантата си изпод чина. - Маньо, давай в общежитието при момичетата. Те там, зад котлното, от сутрин до вечер духат.

- Тсц, аз съм към вкъщи – Манаси натъпка тетрадките и учебниците си жълтата кожена чанта и ня закопча.

- Стой бе, Маню - люлееше се Салников отгоре на чина. - Стой да воюваме с фашистката гад тука.

- Гуттен тааг - подаде глава Манаси в празния коридор. В него беше пусто и прохладно и се усещаше силен аромат на прясна боя. Между двата бюста, на Ленин и Георги Димитров стояха дървени сандъчета с цветя.

- Маньо, почакай бе – догони го Страхил чурека. - Къде така рано? Давай да ходим на пейките да пушим.

- Не ща – Маньо заслиза по стълбите, подритвайки чантата си с колене.

- Какво си се намусил такъв, а – спря се Чурека на горната площадка. - Нещо с баща ти ли?

- Не е твоя работа – Манаси изтрополи надолу, дръпна тежката врата и излезе на улицата.

- Навън беше топло и ясно. Слънцето силно напичаше мърлявите, вече пожълтяващи тополи покрай оградата на училището. Едно стъкло на дома на писателя ярко проблясваше насреща му. Пълна жена в пехьоар търкаше с вестник другото крило на прозореца.

- Манаси излезе на алеята покрай канала и зави по нея. Тук също беше светло, горещо и пусто..

- „Що ли се изтървах пред тоя – сети се той за съученика си Страхил. - Сега ще има да досажда... Ама че съм идиот! Добре, че не знае за мама“.

Бавно се дотътри до каменния мост на реката. Спря да погледа униформения регулировчик с бял шлем и пресече отсреща.

- Пред кино Ударник както и преди висяха два афиша: малък - „Оцеола“ , и голям - „Броненосецът Потьомкин“. Страхил два пъти вече беше гледал Оцеола и три пъти Броненосеца.

Прясно ремонтирания покрив на киното блестеше в сребристо.

Той се насочи към високата сива сграда извисяваща се зад купола му, но изведнъж размисли и се спря на място. "Сега като почне - навъси се той. - Пак си избягал оъ училище, пак скитосваш. Какво, много ли ти се ядат шамари?"

Пред очите му изникна образа на баба му, мъкнеща се подире с вечното си чиле прежда в ръце: "Да не мислиш, че като родителите ти ги няма така ще те оставя да безделничиш".

Манаси плю и погледна нагоре към прозорците на квартирата им. В хола, както винаги, пердетата бяха спуснати. Тези на детската бяха отворени, навярно Тошка си играеше със своите кукли.

Той направи още няколко крачки натам и пак спря. Встрани от алеята стоеше подвижна лавка за газирани напитки. По трите мокри чаши върху алуминения поднос на шубера се стичаше вода. Слънцето ярко огряваше обърнатия наопъки буркан вишнев сироп. Червенобуза продавачка със стърчащи руси къдрици изпод бялата пилотка, нахакано захапала цигара, сънно гледаше към него. В устата и проблясваше железен зъб.

Той пъхна ръка в джоба и моментално се сети, че няма пари. "Сега всяка стотинка да се пести трябва" - баба му постоянно броеше останалите от родителите му пари и ги криеше на ново място - японската кутийка на баща му, матрьошките или малкото сандъче с ордени.

- Е какво, юнга, - прегракнало попита продавачката. - голям ли ще обърнеш или половинка?

Без да отговори Маньо и обърна гръб и се повлече през улицата към отсрещния тротоар. Фонтана, както и миналата седмица пак не работеше; по скамейките наоколо безучастно седяха няколко души. Сред цветните лехи се размотаваха гълъби.

Манаси се домъкна до най-близката скамейка и тежко се отпусна върху нагретите от слънцето, безиросзни дъски. Тръсна отгоре върху коленете си жълтата ученичска чанта; закопчалката и глупаво му се хилеше в лицето.

- Глупачка... - изплю се той върху месинговата и физиономия.

На една пейка през отсрещната леха се засмя девойка. Младеж с червена тениска и обясняваше нещо разгорещено, но тихо. Тя му се хилеше, ближейки ескимо, покрито с две кафяви вафли.

- Идиотка... - злобно я изгледа Маньо.

Нагрятата от жаркото обедно слънце столица беше пълна с идиоти.

Маньо подръпна висящите краища на пионерската си връзка и погледна към чантата. Ключалката, както и преди малко нагло му се хилеше през плюнката.. "Скрий се гад!" - и той се изплю така силно, че плюнката му се лепна върху вратовръзката.

- Няма да стане. Плюнката не върши работа - раздаде се отстрани спокоен глас.

Манаси извърна глава. На другия край на пейката седеше мъж в светло сив костюм и същия цвят шапка на главата.

- Желязото само огън го оправя – мъжът подмигна към чантата му, свали шапката от главата си и взе енергично да я размахва. - Уф, уж е септември, а задушно като юли. Да ще малко дъждец да ливне...

“Кондуктор някакъв“ - помисли си Манси.

- Е какво, Манаски, писна ти май от бабище-дебелото кифлище – попита непознатия. - По-добре да беше си гледала работата дъртата. А то,само трепери от страх – да не дойдат утре да я приберат и нея. А беше време, окото и не трепваше – като нелегална, и после зам. командир по политическата част на отряда. Партизанка, не идиотка някаква. Знам аз, през 41-ва, жандармите като обкръжиха четата над Гулянци и раниха командира, тя трима изпозастреля с маузера. После като арестуваха Вапцаров и заловиха радиостанцията, пак тя, лично ликвидира Благой Гашев за предателство пред строя. А виж я сега – без валериана си не мигва. Кому е изтрябвала вече?

Манаси недоверчиво изгледа съмнителния непознат. Най-много от всичко го удивляваше, това че той знае тайното прозвище на баба му: „бабище-дебело кифлище“, което той беше измислил съвсем наскоро. Казваше го само на ум и не беше господелял дори пред сестра си Тошка.

-Вие да не сте разузнавач? - попита Маньо.

- Не съвсем – непознатият извади пакет „Арда“ и бързо запали.

Неговите ръце, очи, устни – всичко беше бързоподвижно; но в тази бързина нямаше никаква припряност или безпокойство, напротив, усещаше се тежък, премерен покой, нарастващ с всяко следващо движение.

- А вие откъде знаете за... - тъкмо започна Манаси, когато непознатия го прекъсна с шумно издухване на струя дим през тънките си устни.

- Аз знам всичко, момче. Знам, че живееш в ей онова обежитие, квартира номер 150. Че искаш да станеш моряк-подводничар като пораснеш. Че до смърт враждуваш с Ушко от 6-ти „в“, а на Гъбо му счупи с ритник палеца. Знам, че обичаш да смучеш биберон, като не можеш да заспиш. Знам, че вече 12-ти път ти се присънва баща ти с дървени ръце. Че си зашил вътре във възглавницата тайна пионерска клетва, съкратено ТПК. И тази ТПК се състои от 7 точки: първо – никога недей да плачеш. Второ – срещни се лично с другаря Тодор Живков. Трето – събери материал срещу враговете на татко. Четвърто...

- Вие... да не сте хипнотизатор? - прошепна почервенелият Манаси.

- Не съвсем – непознатият гледаше настрани, към лехата със сивосините си, нито за миг не спиращи очи.

- А вие знаете ли къде са родителите ми?

- Зная.

- В затвора ли са?

- Не са.

- В Беляне?

- Само баща ти е там.

- А мама? Нея по-късно е арестуваха, на 30-ти юли.

- Майка ти не е в Беляне.

- А къде, в милицията?

- В село Скравена.

- Това какво, лагер ли е?

- Това е място в провинцията.

Манаси заоблизва с език пресъхналите си усни. Момичето на близката пейка си дояде сладоледа и хвърли остатъка от вафлите на гълъбите. Младежът започна да и гледа на ръка.

- А тогава, баба ми като ходи на свиждане, защо не и приеха колета? - попита Манаси.

- Неразбории. Навсякъде е препълнено. Сега майка ти е в Скравена, 6-ти отряд, 17-та килия, във втора барака.

- Наистина ли?

- Аз винаги говоря само истината.

Манаси заразмазва с пръст плюнката по закопчалката на чантата. - Кажете тогава... а тях... защо са ги арестували? Те врагове ли са?

- Не, не са.

- А тогава защо?

Непознатият метна угарката от цигарата си в грамадното тенекиено кошче за отпадъци. - Ето какво Маньо. Манаси Каназирев. Аз мога да ти помогна. Мога да направя така, че да пуснат майка ти.

- А татко? - въздъхна тежко Манаси.

- С баща ти е сложно. Но майка ти - мога. Обаче при едно условие. Ако днес ти ми съдействаш в една важна работа.

- Вие да не сте шпион?

- Не. Не съм шпион - щракна със силните си нервни пръсти непознатият. - Само искам да ми кажеш бързо - да или не? И не губи време. То и без това не е в излишък.

- А вас... Как ви е името?

- Аварон.

- Вие... арменец ли сте?

- Не съвсем. Е, какво - да или не? Бързо Каназирев.

Непознатия рязко се изправи. Той беше среден на ръст, сух и незабележимо прегърбен.

- Да – реши Маньо и също стана.

- Тогава да вървим. – Непознатия вдигна от пейката издутия си сак и тръгна към трамвайната спирка. Манаси също забърза след него със своята.

Те мълчаливо се придвижиха до Подуянската гара.

Изчаквайки реда си на малката опашка Аварон подаде смачкана десетолевка в прозорчето на касата. - Горни Богоров. Два билета, моля.

- Това далече ли е? - попита Манаси.

- Не задавай въпроси. - Като получи билетите Аварон забърза към 7-ми перон.

Те се качиха в последния вагон на електричката и веднага седнаха на една празна седалка. Пътуваха мълчаливо в препълненото купе. Наоколо пътниците се тълпяха навсякъде; блъскаха се в проходите на коридора.

- Ей, пионер, отстъпи мястото – погледна към Маньо шишкава лелка с ленена рокля и сламена капела на главата.

- На него арестуваха майка му и баща му – силно каза Аварон без да я поглежда.

Дебеланата змълча.

Скоро стигнаха Горни Богоров и слязоха от влака. Аварон си погледна часовника. - Още половин час. Да вървим.

Двамата прекосиха мръсното селце с квадратно пазарче и сиви двуетажни къщи;отминаха рядката борова горичка и се оказаха в близост до неголяма църквичка. Край нея се издигаше невисока тревясала могила. Малко по-встрани, сред дърветата се губеше обрасло в храсти и зеленина гробище. Около черквата се тълпеше маса народ, предимно възрасти жени.

Аварон се изкачи върху могилката и седна на тревата. - Сядай.

Манаси се настани до него.

- Всеки момент ще почнат – присви очи Аварон към черквата. - Значи, сега, слушай ме внимателно Манаси Каназирев. Когато почне акафиста, богослужението, ще влезем вътре. Ще застанеш точно срещу иконата на великомъченица Параскева Сулпиция. Ще трябва да стоиш и да гледаш. Запомни, трябва ми само това което падне на земята. Разбра ли ме?

Маньо нищо не разбра, но кимна.

Скоро неколкократно, немощно удари черковната камбана; вратите на храма се отвориха и тълпата се вмъкна вътре.

Аварон отвори сака си и извади оттам голямо кълбо връв, намотана на железен прът. Той ловко свърза връвта на клуп и я надяна на шията на Маньо. Връвта беше смазана с нещо мазно.

- Това да не е солидол? - Запита Манаси, обзет от нарастваща с всяка минута възбуда.

- Не съвсем. Чиста мас е. - измърмори Аварон. - Хайде. Върви. И не се бой от нищо.

Маньо се изправи и връвта се натегна. Той предпазливо пристъпи към църквата. Аварон седнал на хълма, държеше в ръце пръта с намотаната връв, неотстъпно следвайки го с поглед. Кълбото бавно се размотаваше.

След като се спусна по хълма Маньо отиде към вратата. Пред входа се тълпяха множество хора. Той се приближи към редицата гърбове. „Как ли ще мина?“ - помисли си и се притисна с тяло към тълпата. В същия момент през телата на бутащите се старци премина нещо като слаба конвулсия и на него му се стори, че всички те ИЗХЛИПАХА с гръб.

Множеството се размърда, отдръпна се, пропускайки през себе си неприятно-невидим клин.

Някакси Манаси усети, че самият той е този клин. Краката му се изпотиха и омекнаха като гумени; той сякаш се запързаля върху кънки върху топъл и страшно приятен лед. Сърцето му биеше тежко, но много, много рядко и след всеки следващ удар в него прииждаха ситни гъделичкащи думи и мисли, разлетяващи се в красиви дъги и падащи при следващия удар долу на пода.

След като направи серия гумени приплъзвания той се оказа в центъра на храма; примката около шията му силно се натегна и връвта завибрира басово като струна. Манаси разбра, че кълбото се е размотало, и там, на хълма, Аварон с две ръце стиска голият метален прът.

Стана му много трудно да диша, но не изпита страх, напротив – обхвана го необясним СИЛОВ ВЪЗТОРГ. Той се усмихна и се огледа около себе си. Навсякъде наоколо, паднали на колене, се молеха вярващи. Един свещеник бързо четеше нещо от книга, застанал близо до малка, тъмна икона. Именно на тази икона се молеха присъстващите.

Примката съвсем силно се стегна около гърлото му; той отвори уста и внезапно издаде кипящ ИЗБЛИКВАЩ звук.

Наоколо се стъмни; стените на църквата се огънаха сферично, поклонниците се трансформираха в тъмни безформени купчини. В тези купове нещо се движеше, съсредоточаваше се и се напрягаше, после се преустройваше и набухваше – и от тях сладко се изливаха ПРОБЛЯСВАЩИ молитви. Извивайки се те бавно течаха към иконата.

Иконата също се промени. Нейният квадрат стана съвсем бял; изображението изчезна, разтворено в равномерно бялата светлина. Тази светлина не беше обикновена – тя течеше наобратно, навътре към източника, поглъщайки извиращите от тъмните купове желания.

Молитвите бяха различни: едни наподобяваха извиващи се змии, други излъчваха на гроздове

светещи кълба, трети се виеха в безконечни спирали, някой приемаха формата на навързани колбаси, а някой бяха съвсем прави и тънки като копия. Всички те излъчваха синьо-зелна светлина и квадрата на иконата ги поглъщаше като прахосмукачка.

Това засмукване принуждаваше Манаси ПРОЩАЛНО ДА ПОТРЪПВА, но не с тяло, а с нещо тежко, вътрешно и мило.

Изведнъж купчините се раздвижиха, те спряха да отделят молитви; разпръснаха се в сферата на храма. Подпирано от четирте страни между тях проникна голямо тъмновишнево кълбо.

- Безкракия донесоха! - почувства Манаси СЛОЕСТИТЕ ПРОБОЖДАНИЯ на душите.

- Застъпникът наш!

- Мъченикът той... как само е измършавял от пости. Господи!

- Вижте как го влачат...

- И пак той... пак той... не искат да се гърбят... това е.

- Помоли се за нас грешните, Безноги...

- Отстъпете православни, направете му място.

Кълбото застана в центъра на храма. Тъмните купове замряха в очакване. По вишневата му повърхност тръгнаха вибрации и се появиха гънки, то се сви навътре вдлъбвайки се. От неговия център изпълзя дебела, права като греда молитва и се насочи към иконата.

В диаметър молитвата на безногия надвишаваше размера на рамката на иконата и беше много по-голяма от всички предишни молитви. Белият отвор я засмука в себе си, но натдвърлящите големината на рамката и части се срязоха от краищата и и безшумно паднаха на пода.

На Манаси всичко това му напомняше процесът на биченето на трупите, който бе наблюдавал на една училищна екскурзия в Дупнишкия дървопрерабоващ комбинат: кръглият дървесен ствол, преминавайки през правоъгълно настроените циркуляри се превръщат в талпа, а четирите му края отпадат. Тези дъски дърводелците наричаха краешници и обикновенно се ползваха за направата на огради.

Изпадналите от молитвата на безногия парчета лежаха на заобления под и бавно се нагъваха като огромни стружки. Цветът им от синьозелен стана мръсно синкав, после жълтеникав с розови оттенъци.

Маньо тръгна напред към остатъците от молитвата. Той изобщо не усещаше натиска на връвта около шията си, единствено за раменете и около ключиците го държеше ВЪЗТОРЖЕНА СИЛА. Той вдигна всичките четири къса от молитвата и ги притисна към гърдите си. Те сякаш бяха НИКАКВИ и не извикваха у него чувства.

И веднага възторжените сили го затеглиха назад. Манаси с удоволствие се подчини и се задвижи върху гумените си кънки. Но, за голямо негово учудване, напускането на църквата се оказа много о-трудно от влизането в нея. Навсякъде наколо се гънеха и раздробяваха дъги от теглещи, беспокоящи думи, спойващи се лепкаво, блатисто тесто. Той буквално сякаш плуваше гърбом към изхода през тежък, многослоен мед. Изведнъж нещо страшно и чуждо безмилостно го блъсна и той се озова на улицата край силно миришещата на боя и син камък врата на храма.

- Идвай тука! - долетя до него глас откъм могилата.

Манаси с мъка отпусна стиснатите си зъби, отвори широко уста и жадно пое в себе си вечерния въздух. Ръцете му стояха сгърчени и притискаха към гърдите му пустотата. Той ги изгледа като чужди.

- Дръж! Изпуснеш ли, всичко пропада! - изкрещя му Аварон.

Маньо не усещаше нищо в ръцете си. Той се извъртя към хълма и почувства тъпа болка в гърдите, врата и плешките си.

В този миг слънцето залезе.

Аварон стоеше горе на високото.

- Тука идвай! - отново му подвикна той.

Манаси се насочи към него. Освен болката той чувстваше в себе си сила, бодрост и нарстващ с всяка крачка ОСВОБОЖДАВАЩ ПОКОЙ.

- Не бързай – посъветва го Аварон щом изкачи стъмнината. Бързите ръце свалина от шията му примката.

- Много добре. А сега към София. Ти стискай, но не много силно.

Аварон го следваше отляво и отзад, подпирайки с едната си ръка мокрия му, потен гръб. Манаси напрегнато гледаше в краката си, сякаш търсеше подходящо място където да постави товара си. Дишаше тежко.

- Не бързай, чуваш ли – подкрепяше го плътно Аварон.

Двамата предпазливо се придвиживаха през замръкващото селце. Прозорците на сивите къщи вече жълтееха; шумни детски крясъци летяха в полумрака. Чуваха се женски гласове и мрачни мелодии от радиоапарати.

- А там какво... това... как мина... - с мъка процеждайки думите зашепна Маньо.

- Спокойно. Всичко е наред – Аварон го направляваше с ръка като пиян.

- А връвта? Скъса ли се?

- Скъса се - кимна Аварон.

Три мърляви хлапета седяха върху изкривен зид и люпеха семки. - Чиче, ти да не си новия кинаджия? - попита едното.

- Не съвсем – отвърна той.

На гарата ги пресрещна тълпата от пристигащата електричка. Старци продаваха цветя, плодове и семки. Дребна и набита продавачка заключваше магазина за хляб с огромен, ръждив катинар. До нея кривокрак шофьор хвърляше в каросерията на фургон дървени тави.

Аварон отведа Маньо при магазина.

- Затворих вече – обърна се към тях продавачката и пусна ключа в джоба на жакета си.

- Моля ви, закарайте ни до София – обърна се Аварон към шофьора.

- Ама, как така? Защо? - намести шофьора последната тава. - Автобусите още вървят.

- На нас... Много ни е необходимо.

- Към базата съм, прибирам се – тресна шофьора металната врата на фургона.

- Да не е болен нещо малкия? – отнесено попита продавачката.

Аварон мълчеше.

- Ако ви е нужна бърза помощ... - взе да мачка с ръце шофьорът кожената си фуражка. - Е, до кривина мога да ви хвърля.

- На нас, много ни е необходимо да стигнем в София.

- Не става. Най-много до Кривина.

- Хайде, аз ще си вървя – обади се тетката и тромаво се заотдалечава.

- Давайте, качвайте се – подкани ги с кимване шофьора. - Граждани, а цигарки да имате случайно?

- Аз не пуша – отвърна му Аварон и помогна на Маньо да се настани в кабината.

Щом и двамата се качиха водача запали двигателя, зави към прелеза и спря на спуснатата бариера.

Манаси седеше в средата, между двамата мъже с ръце сгърчени пред гърдите си. Аварон се притисна с рамо към вратата, стараейки се да не докосва онова което Манаси притискаше към себе си. Високото му чело се покри с влага, по слепоочията му към яката се застичаха струйки пот.

Водача недоволно се подаде през прозореца и ядно плю. - Бе как се прецаках с тия цигари, да се ебъ...

Приближаващия се локомотив забуча покрай тях; безкрайните вагони с въглища запълзяха по прелеза.

- Това да не е епилепсия нещо? - кимна шофьора към Маньо.

- Много е важно да стигнем бързо до София – отвърна Аварон. - Ще ви платя.

- Е, ясно де... - шофьора уморено отри лице с намаслената си длан.

Композицията отмина и гърбавото старче кантонер освободи бариерата. Фургона пое по пътя. Водача включи фаровете и замънка някаква тъпа мелодия.

Манаси гледаше право пред себе си, но това което виждаше не беше неравното, смътно осветено от фаровете шосе. Сега, след обратния път през селото неговото тяло още повече се препълни с ДЕЛОВИТ ПОКОЙ. Ръцете му се наляха с БЕЗЗВУЧНО КЪНТЕНЕ. От центъра на гърдите му към всяка точка в тялото му се разляха ПОСЛУШНИ силови вълни и то запя в ответ с движението им. В главата му властваше КРИСТАЛНА ЯСНОТА. Той вече разбираше всичко. По гърба му се стичаха ручеи пот, а пред изцъклените му очи изникваше една и съща сцена: майка му по нощница в кухнята гребе сняг от леген, меси го и реди снежните топки в намазана с масло тава за печене. „Стопли ги за закуска, че ще ходя да подстригвам коня“ - усмихваше се тя.

Като влязоха в Кривина шофьора натисна спирачките и се почеса по тила. - За три шишета ще дадете ли... с мезе?

- Давам – отвърна Аварон.

- Е, да става каквото ще – превключи с трясък той предавките. - Ще кажа – ремъка се скъса... Вие къде по-точно в София?

- На улица Московска – Аварон попи потта по челото си с носна кърпа.

- Московска? - важно се намръщи шофьора. - Къде е това?

- Партийният дом знаете ли?

- Как да не го знам?

- Точно там излиза. Ще ви покажа.

- Бива.

Като стъпиха отново на главния път той бодро се зачегърта по брадата с пожълтели нокти. - Оня ден четохте ли в „Земеделско знаме“ статията? За вредителите?

Аварон не отговори.

Шофьорът по женски се затюхка и заклати глава. - Ама какви само са ги вършили! Смърт за тях, кучета мръсни!

Останалата част от пътя до града изминаха в мълчание.

- Вие там на Московска какво точно търсите? - попита ги водача след като зави по „Ленин“ и навлезе в града.

- Къща.

- Каква, болница ли?

- Не.

- Ама как... а момчето?

Аварон бръкна в портфейла си, извади 30 лева и му ги подаде.

- А-аа, ъхх... - напъха ги под фуражката си шофьора.

Хлебния фургон подмина Александър Невски, зави по тъмната Московска и малко преди да стигне до силно осветения партиен дом отби върху бордюра.

- Ако нещо има да превозвате, ъъ, или нещо друго там, аз такова, винаги... - замънка шофьора. - Чрез Цончето ще ме намерите. От Богоров ли бяхте вие?

Без да му отговаря Аварон скочи от кабината и помогна на Манаси да слезе. Маньо бавно се измъкна.

- Бъди здрав, пионер! - помаха с ръка шофьора, с другата нави волана и фургона заръмжа, разсичайки с фаровете си тъмнината.

Аварон поведе Манаси по улицата. Двамата заобиколиха голяма сива къща и поеха по пресечката към „Княз Дондуков“. Скоро Аварон стисна Манаси за рамото. - Стой.

Маньо застина на място.

Аварон се запъти към една малка пристройка с незабележима зелена врата, пъхна ключ в ключалката и и я отвори. - Влизай напред.

Манаси пристъпи натам дъвчейки устни. Аварон запали осветлението. Намираха се в неголямо складово помещение заринато с ведра, метли, лопати и гребла за риене на сняг. Върху всичкия наличен инвентар с червена блажна боя беше изписано „РЖЦ“.

В помещението изобщо липсваха прозорци. Огромен чугунен радиатор се простираше по протежението на цялата стена както разпънат акордеон. Аварон извади от джоба си метален винтил, намъкна го на крана на батерията и завъртя със сила. В тръбата засвистя сгъстен въздух, стената с радиатора се разтресе и хлътна назад, разкривайки тъмен проход. Ръката на Аварон го побутна напред. Скоро те стигнаха до една врата и спряха. Аварон дълго дрънча с връзка ключове, накрая отключи катинара, бутна с коляно вратата и Маньо примижа от ярката светлина вътре – пред него се откриваше полукръгла зала с бели стени и розов мраморен под. Ярък стъклен полилей осветяваше помещението.

В центъра на залата стоеше човек абсолютно подобен на Аварон и облечен в сиво точно като него. Той гледаше Манаси със същите бързи, подвижни очи. Мъжът се насочии към една от стените на която имаше блиндирана врата, хвана се за стоманеното сейфово колело и с две ръце наблегна върху него.

Дебелата две педи металическа врата безшумно се отмести.

Аварон 2 бързо мина зад гърба на Манаси и постави дясната си ръка върху лявото му рамо. Лявата ръка на Аварон 1 легна върху дясното. Двамата в синхрон го поведоха напред.

Зад металната врата на сейфа се показа вита стълба. Тримата един до друг внимателно се спуснаха по нея и скоро се озоваха в началото на дълъг бетонен тунел, тънещ в полумрак. Тук имаше огромен механичен барабан с две ръчки, монтиран върху железни подпори, на който беше навита метална верига. Веригата лъщеше намазана с грес.

Аварон 2 хвана края и към който имаше заварен масивен железен нашийник, надяна го на шията на Манаси и го заключи с щифт.

Двамата Аварон хванаха ръчките на барабана и едновременно произнесоха: Направо върви.

Маньо пристъпи веднъж, после втори път и пое напред в тунела. Проходът беше дълъг, редките лампи мъждиво го осветяваха.

Маньо бавно напредваше. Веригата със стържене се влачеше зад него по бетонния под. Тялото му вътрешно ТАЙНО ОНЕМЯ; покоят и силата повече не го разтърсваха; сърцето му биеше равномерно и тежко, краката му се движеха сами.

Измени се и видението за майка му. Сега той я виждаше застанала насред огромен, плитък до коленете океан. Майка му беше облечена с овча шуба и в лявата си ръка държеше кесия с човешки зъби. С дясната ръка тя бъркаше в кесията и хвърляше зъбите право в устата си като бомбони. После шумно и с удоволствие ги дъвчеше.

Отпред блеснаха лампи и се очерта светъл стесняващ се проход. Манаси влезе в него, изкачи се по 8 гранитни стъпала и изведнъж разбра, че вече се намира вътре в мавзолея на Георги Димитров.

Сивкавата светлина сдържано обливаше каменната зала. В стъкления ковчег с необичайна форма лежеше балсамираното тяло на вожда на партията. В помещението цареше глуха, подтискаща тишина.

За своите 13 години Манаси беше идвал тук 4 пъти. Първият – като 3 годишен, с родителите си, когато баща му получи награда, после с баба му и Тошка, а след това с класа, веднага след като го приеха за пионер. И последния път – с баща му, точно преди всъпването му в редовете на Комунистическата партия.

И всеки път Манаси чувстваше в мавзолея присъствието на нещо уникално-застрашително, което го караше да мисли за непонятното. Влизайки вътре, той винаги силно се вълнуваше и търсеше подкрепа в придружителите си. После излизайки от там той изведнъж забравяше всичко случило се и чак като се прибереше в къщи си спомняше част от видяното. Най ясно от всичко помнеше сивия цвят на мрамора с който бяха облицовани стените на гробницата. За самия Димитров той почти нямаше впечатления.

Този път Маньо не изпитваше предишните чувства. Беше му ВНИМАТЕЛНО ТЪЖОВНО и той дори не схващаше защо е дошъл тук с веригата на шията.

Жълтоликия, облечен в сив костюм Димитров, пораждаше ПРАВИЛНА СКУКА, която се издигаше като стена. Манаси за пръв път през цялата невероятна вечер почувства, че му става скучно и самотно и той разбра, че Аварон БАЩИНСКИ ГРЕШИ. Притисна пустотата към гърдите си и направи три крачки напред. Веригата се опъна, нашийникът сдави гърлото му.

- Ще извървя... - изхриптя Манаси и по страните му потекоха сълзи.

Запъвайки колкото може пети в гладкия, хлъзгав под той ПЕЧАЛНО-ЗЛО затегли напред, но веригата не го пускаше. Ридаейки Маньо се хвърли още веднъж с последни сили Веригата се изпъна и обтегна като прът; в главата му СБОГУВАЩО се пръсна гигантско червено яйце; каменната зала се огъна сферично, стъкления ковчег се пресова в равностранна пирамида и засия с меко виолетово сияние.

Манаси веднага почувства в ръцете си познатото от Богоровската църква нищо – обрезките от молитвата на безкракия отново бяха станали видими. Но ако тогава, прясно срязани те бяха масленозелени с розови петна, то сега и четирите къса бяха станали бледо-розови с паяжина от кафяви жилки.

Захлупващата го сфера започна фино да вибрира и издава равен, завладяващ и плавно нарастващ звън. Нищо не ограничаваше този звук и той проникна през плътта и зазвъня в костите му. И те ПРИЯТЕЛСКИ взеха да резонират в отговор. И УЮТНИЯТ звън захвана СОЧНО да го разтърсва.

Звукът се съсредоточи в посока на пирамидата. Вътре в недрата и се раздвижи нещо сияещо и могъщо, разшава се и през едната и стена се заизвива гигантски виолетов червей.

Той беше Прекрасен, Силен и Мъдър. Беше ПО-СТАР от въздуха раздвижван от Божественото му тяло. Виолетовите му съчленения течаха като хилядолетия; изящни, изменчиви шарки покриваха повърхноста им. Вибриращият звън на сферата обви червея като пашкул и преля в неземен хорал. Сонм невидими същности запя в такт с придвижването му. И тази песен проникна във всичко съществуващо на земята.

А червеят се измъкваше и измъкваше от вътрешността на пирамидата, и това движение нямаше край.

Когато виолетовите му пръстени запълниха цялото пространство Червея обърна своето прекрасно лице, потърси и спря взора си на Манаси.

Манаси потръпна от възторг и замря. Краката му се подкосиха и той падна на колене. Червеят се доближи към него и сърцето му се разтвори насреща му.

И той тръпнещо поднесе на Червея четирите къса молитва. Прелестната уста на Червея се отвори и Червея засмука в себе си първия къс.

И първия къс изтече в тялото му и избухна в пурпурно. И даде той на Червея НОВАТА ЕНЕРГИЯ НА ПРЕОДОЛЯВАНЕТО. И се оживи Червея с НОВО ДВИЖЕНИЕ.

И погълна Той и второто парче. И се разля парчето на мириади пламенни искри в червото на Червея. И се втурнаха искрите по формиращия се гръбнак на Червея. И запламтя гръбнакът му с НОВИЯ ОГЪН НА СЪОТВЕТСТВИЕТО.

И третата част потече в устата на Червея. И се преточи във вътрешноста му ВЛАГАТА НА ВЕЧНИТЕ ПРЕДЕЛИ. Иутоли той СТАРАТА ЖАЖДА на Червея.

А четвъртия къс, едва докоснал устата на Червея, моментално изчезна. И преглътна Червея ПУСТОТАТА НА ПУСТОТИТЕ. И потъна тя в неговото тяло. И напълни го с ВЕЛИКИЯ ПОКОЙ НА ОТСЪСТВИЕТО.

И задоволи се Червея, и просия ликът му. И потекоха безконечните му пръстени в движение обратно.

И с цялото си същество Манаси осъзна, че никога повече не му е дадено да види Червея. И с ридание се хвърли той към него. Но веригата го задържаше.

А Червея плавно изчезваше обратно в сияещата пирамида и прекрасния му лик прощално се освети от наситено сияние. И закрещя Манаси и протегна към Него ръце. Но Той изчезна във вътрешноста на пирамидата и тя угасна.

Син гръм отекна в главата на Манаси. Той мигом падна и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си той повдигна глава. Отново лежеше в мавзолея върху хладния гранитен под. Стъкления саркофаг на вожда Димитров все така си стоеше на мястото.

Манаси се размърда.

Манаси се размърда. Металният нашийник болезнено се врязваше в шията му; изпод него се процеждаха струйки кръв. Той се надигна и седна. После се изправи. Страшна слабост обхвана цялото му тяло. Олюлявайки се той раздвижи устни, мъчейки се да каже нещо, но от устата му излезе само хриплив шепот.

Веригата се опъна. Манаси се потътри назад към стъпалата водещи в тунела. И изведнъж почувства страшна мъка и осъзна, че този МЪРТЪВ старик със сивожълто лице в ковчега не струва даже колкото най-малкото петънце върху Божествената кожа на Червея, и този мавзолей, където идват на поклонение милиони, е само мъртъв дом издигнат от УМРЕЛИ камъни.

Ужасяващата тежест на това прозрение направо го парализира.

Веригата го дърпаше назад в МЪРТВИЯ свят. Но Манаси не желаеше да се връща там. Той се запъна с всички сили, но дърпането се усилваше все повече и повече. Главата му се отметна назад, той заразмахва ръце и със стонове се свлече надолу по стълбите. Веригата го влачеше назад през тунела; Манаси скимтеше и виеше, ученическите му обувки стържеха по бетонния под.

Двамата Аварон го изтеглиха при барабана, свалиха му нашийника и го вдигнаха на крака. Той се олюляваще безсилно. Коленете му се огъваха; всичко изглеждаше размазано пред мокрите му от сълзи очи.

И ако след църквата в Долни Богоров той чувстваше в себе си ВЪЗТОРГ НА СИЛИТЕ, то сега, след мавзолея, върху гърба му като мокро палто легна ГОРЧИВА СЛАБОСТ.

Авароновците го подхванаха от свете страни и го помъкнаха нагоре по витата стълба. Изкачиха я и влязоха в склада. Единият Аварон отключи вратата, а другият заведе Манаси до нея и го изблъска навън. Той се просна по очи върху паважа и мигновенно заспа.

Събуди го пресипнал старчески глас. - Ей, комсомолец, ти какво... Тука да не ти е... Я се дигай!

Някой го разтърсваше за рамото. Той отвори очи. Брадясъл, плешив дядка-разсилен, намъкнат в дочени гащи висеше над главата му.

- Нафирка ли се, а? Или падна? Аа-а... ама ти целия си в кръв? - дядката посегна към наранената му шия.

Манаси се размърда и седна. Всяко движение му причиняваше остра, мъчителна болка. Той се загледа в омацаните си със засъхнала кръв ръце.

- Я дай... - дядката опита да го повдигне от земята.

Манаси изкрещя.

- А!? - дядката го прихвана през кръста с грубите си ръце и му помогна да се изправи. - Хайде, бягай в болницата – леко го побутна той и побърза да се отдалечи.

Манаси бавно пристъпи напред с единия крак, после премести и другия и мъчително се затътри покрай фасадата. Като заобиколи сивата къща и излезе на „Московска“ той постоя на място олюлявайки се. Часовникът на банката показваше 6.15. Вече се развиделяваше, но слънцето още не беше изгряло.

Вътре в главата на Манаси беше пусто и глухо. Той равнодушно огледа площада пред партийния дом; видя смяната на караула пред мавзолея, зърна червеното партийно знаме и от кова кой знае как си припомни къде живее.

- Ще ме бъде... - неочаквано и за себе си изрече той и прокара длан по подпухналото си лице.

Един минаващ милиционер внимателно го огледа. Манаси хлъцна и бавно закрета през площада в посока Народния театър. После два пъти пада в градинката и два пъти по „Графа“, препъвайки се по паважа. Като стигна до Перловската алея му стана малко по-леко – тука имаше гладка трева.

Манаси упорито се влачеше към вкъщи. Пътят до каменния мост му се видя безконечен.

- Уу, къде си се подредил така бе младеж? - подвикна му някакъв минувач.

Манаси тръгна по моста, придържайки се за парапета, премина го и като прекоси широкия булевард с нарядко преминаващи коли , се оказа близо до техния блок.

Слънцето изгря и позлати стъклата на последните етажи. Манаси с мъка вдигна глава и погледна към техните прозорци. В бившия кабинет на баща му лампите светеха.

Той влезе в двора и тихомълком се домъкна до входа на кооперацията. Хвана се за дръжката на вратата, опита да я дръпне и разбра, че силите го напускат. Порталът беше огромен и тежък като бетонната плоча на гроба на незнайния войн.

Манаси задърпа пряко сили. Вратата леко се открехна. Той се набута в процепа и някакси успя да се провре в полутъмното фоайе. Възрастна тетка дремеша с глава на масата в портиерната.

Изнемогвайки от задух Манаси се запридвижва кън асансьора. Той изнасяше напред първо левия си крак, накланяше се и тогава с ръце преместваше към него и десния. Така за 15 мин. прекоси фоайето. Сграбчи студената ръчка на кабината у я налегна с цяло тяло. Ръчката поддаде и с дънчене се хлъзна надолу. Вратата на асансьора се отвори.

Портиерката надигна глава от масата и запреглъща слюнка. - Ти къде? - заяде се с него тя – знаеше, че родителите му са арестувани. А той знаеше, че тя знае.

Манаси продължително се вмъкваше в кабината, затваряйки след себе си първо дървената врата, а после и сгъваемата метална решетка. Вдигна трепереща ръка към петото копче и натисна с палец. Но жълтият като ракиена тапа бутон упорито не поддаваше. Той улови дясната си длан с лявата, сви я в юмрук и се облегна на таблото с лакет. Асансьорът се затресе и шумно пое нагоре. Манаси притвори очи.

В главата му както преди беше глухо и пусто. Коленете му ПРИСПАНО потръпваха. В гърдите му клокочеше ЧУЖДА вода. И тя беше страшно тежка.

Кабината спря.

Манаси направо изпадна върху стълбищната площадка и запълзя по нея към тяхната квартира номер 150. После дълго, почти половин час се изправя вкопчен в касата на вратата.

За голямо щастие бутона на звънеца без усилие поддаде и притиснал буза до родната врата Маньо чу как в коридора захлопаха бабините му чехли.

Вратата рязко се отвори, но той не падна, одържайки се с ръце за касата.

Подпухналото от плач лице на баба му пламтеше от ярост. - Ти... Да умра ли искаш?... А? Кажи?

Манаси тъпо се взираше в нейната тресяща се, мъхеста шия.

- Два пъти вече ходих в милицията! - пискливо кресна тя.

От вътрешноста на апартамента се чу шляпането на боси детски крака и в коридора дотича шест годишната Тошка.

- Къде ходиш, бате? Пак си хулиганил с гамените!

Бабата погледна към окървавената му шия. - Чакай... Ти какво... да не си се бил?

- Не – прошепна Маньо.

- Казвай къде ходиш, негодяй!

- Аа-ъ... помагах на мама и татко.

- Как така? Къде?

- В църквата. И в мавзолея на Димитров.

Манаси отлепи ръце от касата и рухна по очи на пода.

Бърза помощ пристигна 20 минути след позвъняването на баба му. Закараха Манаси с линейка в 1-ва градска болница. От правителствена ги бяха отписали веднага след ареста на баща му. Дежурният лекар го прегледа и констатира двустранна бронхопневмония. После му биха инжекции с кофеин, дадоха му антибиотик и му включиха банка с глюкоза.

Той умря на следващото утро.

„Ураганна пневмнония с двустранен белодробен отток“ - гласеше заключението на лекаря в смъртния акт.

Манаси издъхна бълнувайки. Последните му думи бяха: „Нека винаги сияе!“

Погребаха петокласника Манаси Каназирев на 23-ти септември в Малашевските

гробища.

Баща му Геодим Борисов Каназирев, бивш завеждащ отдел в райкома на партията, арестуван на 30-ти юни 1956 г., беше екзекутиран по обвинение във вредителство и шпионаж в полза на световния империализъм на 1-ви септември. Погребаха го същата нощ в обща могила на остров Персин.

Майката на Манаси, Койна-Мария Дюлгерова Каназирева беше арестувана две седмици след мъжа си и понастоящем пребиваваше в трудовопоправителния лагер Скравена край Ловеч.

Интензивните и разпити започнаха в края на месец септември. Отначало не я биеха като мъжа и, на който при втория разпит следователя беше строшил с тока на обувката си китката и повредил ретината. Двама оперативни работници и един следовател на смени я държаха денонощно будна, принуждавайки я да дава показания против мъжа си и неговите колеги. Тя, известната в миналото комсомолска активистка Койна - „Улянова“ мълчаливо понасяше издевателствата, падайки от стола и мигновенно заспивайки дори за секунда.

Мъчителите и я будеха затискайки носа и устата и и отново я изправяха на стола под заслепяващата светлина на лампата. Койна издържа така цяла седмица и после изведнъж потъна в дълбок припадък.

Следователите и дадоха едно денонощие да си отспи и после и се нахвърлиха отново – грубо и жестоко. Те мълчаливо я разсъблякоха, вързаха я за бюрото и почнаха безмилостно да я шибат с парчета усукан електрически кабел. Биеха я поред, без излишна припряност.

Тя виеше вътрешно и гризеше плота на бюрото от безумната болка. Само след два часа хълбоците, бедрата и седалището и се превърнаха в огромна пихтиеста рана. Койна отново изгуби съзнание.

Милиционерите я обляха с вода от гарафата. - Ако и утре не признаеш за враговете ще те смажем – обеща и следователят.

В килията, легнала върху голите дъски на нара по корем, Койна-Мария разбра, че утре и предстои да умре. Тя потъна в тежък, дълбок сън, разбуди се за миг от болка, колкото да си припомни живота: мъжа си, двете си деца, приятелите, веселата комсомолска младост, Ленин, Маркс, Димитров, нелегалната печатница, деветосептемврийската победа, първата и последна любов, както и един бързоподвижен и суховат, нервен мъж със сиво сако и отново заспа.

Настъпи утрото. Но никой не дойде за нея. Не дойдоха да я разпитват и на следващия ден.

А след още четири дни я посети лагерният лекар. Прегледа гноясалите и рани и недоволно потри очила. - Карайте я в болницата.

В МВР-болница в София я задържаха една пълна седмица. Когато отновоможеше да стъпва на краката си я закараха при нов следовател в затвора – спокоен и изпит. Премятайки из сухите си пръсти дебел син молив той и съобщи, че делото и е прекратено поради отсъствие състав на пресъпление. И, че вече е свободна да си ходи.

В облачния, прохладен ден на 25-ти септември 1956 год. Койна-Мария Каназирева, накуцвайки излезе през портала на Софийския централен затвор. За да продължи да живее още 43 години на планетата Земя.

КРАЙ.


Legacy hit count
385
Legacy blog alias
47730
Legacy friendly alias
AVARON-93AF66A48333424ABAA8CFC63F91543D

Comments

By JordanLzoanov , 30 December 2011

 

„Зимата идва.” – помисли си Кирил, седейки на последната седалка в тролея. От кабината на шофьора се носеха позанти коледни песни. Кирил се загледа през прозореца към морето от премигващи лампички и дядо коледовци по витрините на магазините. Преди за Кирил Коледа беше прекрасен празник изпълнен с веселие и усмивки. Сега това беше просто дата от календара.

Кирил огледа другите пътници в тролея, които всякаш не го забелязваха. Те просто се взираха напред и с трепет очакваха момента в който ще се приберат при семействата си.

Ами Кирил? Къде отиваше той?

Никъде. Той просто се оставяше морето от хора да го носи в произволна посока. Вратите на троля се отвориха и Кирил слезна, без да знае, защо. Той се огледа. Познаваше тази улица. Но от къде?

Кирил занеше, че много отдавна е бил тук.

Той закрачи напред, заобикаляйки хората, свел поглед в краката си и разглеждаше стъпките в снега. Стъпки на хора, живи хора. Хора с мечти, надежди, страхове.

Кирил се спря пред витрината на кефене и се вгледа в крайната маса, на която седяха мъж и жена. Двамата се дръжаха за ръце през масата и се гледаха в очите. Усмихваха се.

Кирил не помнеше, кога за последно се бе усмихнал.

Мъжът прокара ръка през русата коса на жената. В съзнанието на Крил изкочи картина.

Кирил лежи в леглото срещу красива брюнетка. Двамата са голи. На вън през прозореца е зима. Декемврийският вятър събаря натрупалият се сняг от дърветата. Но от тази страна на прозореца е лято. Защото любовта вианги е лято. Любовта е красива. Любовта е вечна.

Брюнетката казва на Кирил че го обича. И го целува нежно по бузата. Кирил поглежда сините и’ очи, след кеото прекарва ръка през косата и’ и казва, че я обича.

Двамата влюбени се целуват, легнали един срещу друг в леглото.

Кирил стоеше пред витрината на кафето, върху която бе поставил дясната си ръка.

Какво видя току що? Спомен? Измислица?

За Кирил реалността се бе превърнала в добре осъзната илюзия.

Кирил свали ръката си от витрината и продължи по пътя. Въпреки ,че носеше само пуловер, не му беше студено. Кирил не изпитваше нищо. Нито физически, нито емоционално. Той просто крачеше в снега, отивайки към....

-          Към безкрайността – прошепна той с прегракнал глас. – или към вечността.

Хората бяха започнали да правят път на Кирил, без да го поглеждат.

Светлините на града, шумотевицата и хората. Преди Кирил обожаваше всичко това.

Кирил спря пред осем етажната жилищна сграда и се загледа към шестия етаж. Прозорците бяха тъмни. Той изкачи двете стапала на площадката пред входа и спря. Кирил приближи лицето си към заключената стъклена врата и дъхна към стъклото. В съзнанието му изкочи още една картина.

Красивата брюнетка стои загледана през прозореца. Отсрещните балкони са окичени с лампички, през прозорците се виждат елхи и усмихнати лица. Кирил се приближава зад жената и я прегръща през кръста, целувайки я по – врата. Тя протяга пръст и изписва върху запотеното стъкло „Аз” с красив почерк. Кирил вдига дясната си ръка и изписва:

„те обичам!!!” с раздалечени и грозновати букви. Жената се засмива и обръщайки се, Кирил потъва в сините и’ очи. Тя го целува а той продължава да допира пръста си в запотеното стъклно.

Кирил стоеше в тъмния и празен вход с двигната във въздуха дясна ръка. Той свали ръката си и се понесе по – стълбите към шестия етаж. В сградата беше тихо. Кирил се спря пред средният апартамент на четвъртият етаж и долепи ухо до вратата. Чуваше се приглушен телевизор и силен детски смях. „Коледа, Коледа – утрещ е е Коледа!” пееше весело детско гласче. Кирил продължи да се изкачва по – стълбите, без да издава звук.

Кирил застане пред бяла врата на шестия етаж. На вратата беше залепен някакъв лист хартия. Кирил посега към дръжката на вратата но в този момент вратата зад него се отвори и от нея излезна жена на средна възраст, държаща в дясната си ръка чадър. Тя погледна към вратата, пред която стоеше Кирил, въздъхна и заискачва седемте стъпала водещи към асансьора. Тя всякаш не забеляза Кирил, който се обърна и прекрачи прага.

Прах и застоял въздух посрещната Кирил. Тристайният апартамент, не бе чистен от доста време. Мебелите бяха покрити с найлон. На покритата масичка в хола имаше купчина писма. Кирил се приближи към тях и забеляза, че хартията е пожълтяла. Апартамента беше празен. Кирил огледа стената и видя закачени снимки. Млада двойка, пред голям монумент. Красивата черна коса на жената се вее. Мъжът с късо подстригана прическа гледа в камерата и се усмихва. Кирил се обърна и излезна от апартамента.

Той вървеше по улицата. Стъпваше бавно и несигурно.

Кирил спря пред четири етажна жилищна сгреда и се загледа към светещият прозорец на първия етаж. Красивата брюнетка – с няколко години по – стара – стоеше пред кухненската печка. Дългата и’ черна коса, бе вързана на опашка. Красивите и’ сини очи бяха тъжни. От ляво на блузата и бе забодена с карафица черна лента.

Кирил се взираше към жената, която обичаше. За първи път от много време на сам, той изпитваше емоция, той чувстваше.

Обич, страх, гняв, разочарование.

Той потрепери. Какво се бе случило с него? Последното, което помнеше бе, че пътуваше с колата си към къщи, след това....

-          След това – те доведох тук. – каза висок мъж, облечен в черен костюм.

Кирил се обърна и погедна мъжът в костюма.

-          Кой си ти? – попита той

-          Тук съм за теб. – каза мъжът.

Кирил огледа новодошлият, след което се обърна и отново погледна към жена си.

-          Знаеш, какво следва нали? – попита мъжът.

-          Мисля, че да. Ти ли ме доведе?

-          Не. Твоята привързаност към това човешко същество те доведе тук.

-          Искаш да кажеш любовта ми?

-          Емоциите нямат значение за мен.

-          Може ли да постоя още малко тук? Имам чувството, че току що се събудих от дълбок сън. – каза Кирил. От очите му се стекоха сълзи, които капнаха в снега под него.

Мъжът в костюма не каза нищо.

Пред жилищната сграда стоеше мъж с къса разрошена коса, без обувки облечен само с пуловер и избеляващи черни дънки. Вятърът развяваше левият му ръкав. От лявото му слепоочие стърчеше дванадесет сантиметрово парче метал. Босите му крака не оставяха следи в снега.

 

Мъжът в костюма постави дясната си ръка върху рамото на Кирил и двете фигури изчезнаха, оставяйки след себе си две капки в студения декемврийски сняг.

Мими отмести за поглед от печката и погледна през прозореца. За момент и’ се стори, че видя две мъжки фигури.

„Кириле?” – помисли си тя. – „Разбира се, че не. Нима очакваш мъртивят ти съпруг да се появи на вратата ти две години след смъртта си?” При тази мисъл Мими потрепери. Очите и се навлажниха. Тя ги избърса с опакото на ръката си. Погледна за последен път през прозореца и каза тихо на празния си апартамент.

-          Зимата дойде.

 

Legacy hit count
538
Legacy blog alias
47435
Legacy friendly alias
Зимата-дойде

Comments1

Deneb_50
Deneb_50 преди 14 години и 4 месеца
Хубав разказ,скоро не бях чел такъв.
By KuzmoKarajan , 11 December 2011

КРЪВ В УРИНАТА

разказ от

Kuzmo Karajan

В три следобед се събудих близо до кревата си, обладан от неистов зъбобол. Гадеше ми се, червата ме напъваха назаде и навън. Грабнах бутилката и препъвайки се хукнах към клозета. Гъзът ми беше пълен чак до ръба с горещи, нетърпеливи лайна. Докато празнех червото ударих една глътка направо от шишето, но моментално я изхвърлих заедно с всичко в стомаха си. Отпих пак със затворени очи, на екс, и този път се получи. Олекна ми, но не кой знае колко. „Мамка му“! - злото както винаги не идваше само: свършила ми беше тоалетната хартия. Дръпнах още една глътка, бръкнах в кошчето, сграбчих стиска „second hand” и криво ляво се забърсах. Рециклирах я.

После минах в хола и пих още малко. Този път си сипах в чаша. Някой от трите ми предни зъба явно беше решил да ме довърши. Отсъдих, че е един от горните два. Изчаках алкохола да ме хване както трябва и хласнах левия навътре с отворена длан – хлътнаха и двата. Е, какво да се прави, все някога щеше да се случи.

И така, аз бях на 44, а приятелката ми на 20. Скапан бях от скандали, пиене и експериментален секс; едвам издържах, но нямах желание и сили да се противопоставям. Нямах приятели, контакти, нямах късмет, нямах бъдеще и дори ежедневни дреболии като тоалетна хартия. Все нещо постоянно ме предаваше. Вятърът в живота ме помиташе, издухваше ме от сцената и свеща ми вече тлееше и в двата края. Май цялата ми същност се крепеше на един зъб – последния преден. Това беше равносметката: всъщност само фигурирах. Добре поне, че вече нямах анална дивертикулоза.Не, че е за хвалба, ама и това поне е нещо.

„Желанието – ето кое ти липсва, пич. Амбицията, намерението да постигаш“- рекох си на глас и плюнах малко кръв на пода. Така де, истина е, все ми беше тая.

Телефонът звънна... седем, осем, девет пъти.

  • Да, моля – откликнах накрая.

  • Здравай, аз съм – рече тя.

  • Аха.

  • Звучиш ми странно. Да не си пил?

  • Кой, аз ли?... Амии, почти никак. От зъба е. Извадиха ми зъб, тоест сам си го извадих. Малко фъфля.

  • ... О!

Затулих с длан слушалката и пръднах. Не се получи добре, излезе малко пресилено, май пуснах сос.

  • Какво мислиш да правим довечера?

    Защо ли гласът и беше толкова приветлив, направо секси?

  • Искам... - поех си дъх, - искам да те кача на пилона и да те въртя!

  • О, моля те, не почвай пак с твоите...

  • Вдигни си полата нагоре! – повиших и тон.

  • Не. Няма да го направя! Ако мислиш, че съм ти някаква...

Не я слушах; бръкнах си в джоба и го сграбчих през дупката на хастара. „Искам те веднага, кучко! Ще те спу-ка-а-ам!“ - крещях на ум и взех да блъскам. Джоба ми се сцепи.

  • ... Говоря ти сериозно: няма да легна с теб преди годежа. Не и преди...

  • Почакай малко – помолих и се аз. - Схвана ми се ръката.

  • Ама!... Но какво става с теб, Шу? Знаеш ли ако баща ми разбере, какви са тези...?

  • Шуши ли? К'ъв Шуши, бе? Кой по дяволите се обажда, Уретра ти ли си?

  • Оне! Боже мой, не!

  • Ей, чакай, още не съм свършил! Аз трябва...

  • Копеле гадно! УМРИ!

Затвори ми с трясък. Сигурно си счупи маникюра.

Хукнах към ледарката, обаче по пътя се сетих за оня горчив роман на Соу Белоу „Не изпускай мига“ и с няколко замаха сложих край на мимолетната ни телефонна авантюра.- Хохохо! - не беше зле. Олекна ми, денят все пак започваше добре. Едно на нула за мен.

Отворих си кутия бира и влязох под душа.

„Жени, мъже, обкрачване, ебане! - викам си. - Това е, войната между половете течеше повсеместно. Понякога тя преминава през кревата. Всъщност, дори много често, което повечето от мъжете наивно считат за победа. Ха-ха, победа няма: в този свят тя е изобщо непосилна, в друг – в духовен смисъл – е излишна. Но от всичко това все пак има полза: много често съешаването без излишни чувства е чудесно“. Така е, аз съм пещерен човек и ми харесва.

Излязох от банята, застанах пред огледалото с бира в ръка и проумях, че съм идиот – бях се къпал с обувките; отстрани на задника ми се ветрееше залепнало парче от кухненска салфетка.

На вратата се почука. Реших да не отварям.

  • Отвори, копеле! Веднага отваряй вратата!

  • Кой е, моля? - Започнах да се обличам.

Думкането се усили. - Ще ти кажа аз кой е! Знам, че си вътре. Не се крий, Тасо!... Веднага отваряй скапаната врата или ще я подпаля!

Не бях Тасо обаче отворих.

Виждал съм доста пияни жени, обаче тази беше по-така – беше мулатка. Имаше прекрасна млечнокадифена кожа и огромни преливащи бензинови очи, които бяха на път да изхвръкнат.

  • Цикория е бременна! - оповести гръмовно тя и отдалеч замахна с крак да ме изрита в коляното.

  • Какво? Коя? Коя е...

  • Сестра ми, копеле. Бременна е, от ТЕБ! За трети път.

Мой ред беше да се пуля насреща и. Приличаше на хилядадоларова проститутка, но явно беше луда. Реших да не я дразня.

  • Аз не познавам сестра ти, Цикория – рекох.

  • Ха! Ебеш я 365 дни в годината, и после не я познаваш! Копеле, ти не си мъж. Расист, Педераско лайно!

Тая верно беше превъртяла. - Хей, мери си приказките! - озъбих и се аз. - Мъж съм, но никога не съм ебал Цикория, сестра ти! Не я знам и не ме интересува. За твое сведение имам годеница; даже и изневерих по телефона и мога да го докажа в случай, че ме предизвикаш... имам предвид – това, че съм мъж.

Това и затвори устата за около половин минута. Гледаше ме преценяващо.

  • Хей! - изкряка тя и плю на пода. - Лайнар, предизвиквам те!

  • Сигурна ли си?

  • Да!

  • О, Кей. Щом си го търсиш... - Свалих си ципа, извадих го и го разтръсках. Плюх отгоре му. Беше ми голям, твърд като дъб и пълен с дивашки мечти. - А-ха-ха-ха-ха, ела да го целунеш, кучко! - разпоредих и властно.

  • Маниак! - изписка тя, обаче бензиновите и очи казваха друго: „искам го“, „дай го“! Дишаше тежко. Ушите и горяха.

Взех засилка и се тръшнах отгоре и.

Само след 90 секунди, пронизително крещейки, бълвах в гърлото и горещи струй лава. Едва не я задавих.

Отстраних го от лицето и го затръсках в косата и, и тогава тя закрещя на свой ред: - Ей, ама ти имаш два ташака! Защо имаш два ташака, копеле? - Господи, колко беше луда!

  • Аз ли?

  • Да, точно ти! Сестра ми каза, че си едномъд. Някакво куче ти го било отхапало, ти си и разправил.

Станах от гърдите и, загащих се и бавно и сериозно казах: - Чуй сега, имам два ташака. Два. Имам и приятелка на която държа; не познавам и не съм ебал сестра ти Ци...

  • Исусе! О! О! О!... Ти не си Тасо!

  • Не, не съм - вече ти го казах. Тасо живее отсреща.

  • О, педе-ра-аас! - Тя ме заплю и скочи към вратата. Изби я с трясък, провери табелките на площадката и хукна надолу по стълбите с раззината уста. Канските и писъци отекваха в околните квартали: „Педерас! Мръсник! Изнасилвач!... Ще кажа всичко на сестра си Цикория и ще се върна копеле, така да знаеш! Ще се върнем двете със сестра ми Цикория! Ще си платиш... няма да ти се размине, Тасооо“!

Отворих прозореца в момента в който излизаше от входа. Щом се показа на улицата метнах отгоре и няколко круши и и отвърнах: Хей, върни се, върни се травеститска дъще! Върни се със сестра си Цикория, върни се с черната ви майка и със...

Телефонът звънна. Обърнах се и грабнах трескаво слушалката.

  • Уретра ти ли си? - гърлото ме дереше, гласът ми трепереше силно.

  • Да, какво става?

  • Уретра, сигурна ли си, че си ти?... Уфф, слава Богу, че се обади! Уретра, нали знаеш колко те обичам... Тука е някакъв ад...

  • Какво става с теб, човече, пак ли си пил? Слушай, взе да ми писва от теб. Ти си алкохолик.

Странно, отново се възбудих. От безмилостния и тютюнджийски тембър почти винаги получавах ерекция. - О, не! Не за Бога! Не съм близвал, нито капчица, кълна се. Падна ми зъб и... Уретра, скъпа, имам нужда от теб. Тук е направо някакъв...

  • Знаеш ли, вече съм сигурна, че си откачен. Аз съм в бара, ако искаш идвай или пък недей.

  • Уретра. Уретра?

Прекъсна.

Седнах на пода и си налях една малка чашка. Загледах я.

„Даа, нещо в този свят не е наред – заключих. - Как иначе да си обясним задължително присъстващите елементи на гавра и съдизъм, поднасяни ни ежедневно от съдбата? Всеприсъстващото омерзение в живота ни. О.Кей, обичах я, и точно поради това знаех, че нищо свясно нямаше да е получи... Само че когато истински желаеш и държиш на някого ти постоянно с все сили се опитваш да го задържиш, макар да си безпомощен, напълно. Макар да се досещаш, че точно поради силата на чувствата ти това е невъзможно. Шибана работа – един безнадежден, кален ров, който накъдето и да се обърнеш те обгражда“.

Бутнах бутилката настрана и тя се изтъркули под леглото. Станах и отидох да пикая в мивката. Подравних си космите в носа, изтърках си врата с кисе, облякох си жълтата бразилска тениска и напуснах апартамента.

***

„Петнистият чеп“ беше позападнал дървен бар в сърцето на града. Имаше лоша мексиканска кухня, 20-тина вида бира, и само една тоалетна. Клиентелата беше без стойност.

Бутнах паянтовата каубойска врата и влязох.

Тя беше там, моята играчка-плачка с тъмночервени коси. Пиеше „светло“, красива повече от всякога.

  • Плюя на теб, човече! - посрещна ме тя. Шега. Приятелките и тъпашки се разсмяха. На масата сред тях седеше и един тип – май беше от подземния свят. Гледаше лошо.

  • Ъ... - стоях прав и не знаех как да реагирам. Сервитьорката мина край мен. - За мен голяма бира, моля. Черна, без много пяна... Ъъ, привет на всички. - усмихнах им се и кимнах учтиво.

Очите им гледаха праз мен.

  • Ей, я ела ми дъхни! - привика ме към себе си с пръст тя.

Наведох се през масата, цигарата и едва не влезе в окото ми. - Виж, скъпа, изядох две пияни вишни, кълна ти се, не съм близвал и капка.- сърцето ми ме блъскаше в гръкляна. - Саркисян почерпи. Питай го ако... можеш да провериш.

    • Да бе! - тя ме отласна с ръка. - Ти копеле си грузник. И гъз.

    • Знаем какъв съм.

    • Ти си дър-так и абсолютно, ъъ... Къде са ти зъбите бе?​

    • Ето ги – развих една салфетка и и ги показах. Ръката ми трепна и без да искам ги изпуснах над салатата. Чукнаха се отстрани в ръба на чинията, отскочиха и се приземиха сред царевичните зърна. За миг ги мярнах как се преобръщат във въздуха – едри и жълтокафяви – и веднага потънаха. - Оу, съжалявам, Уретра!...

Всички мълчаха и ме гледаха гадно. Ужасно напрежение витаеше във въздуха. Изби ме леденостудена пот.

И точно тогава неочаквано си спомних оня снощен сън. Беше като внезапен проблясък – далечна мълния в тъмната нощ на душата. Истрел отразен в бездънна черна локва: „Намирах се в някакъв външен клозет от 60-те, или не- по-скоро яма, санитарен възел. От дупката в дъските на пода струеше нежна светлина – но не слънчева или електрическа, а някак си духовна – сякаш се намирах в една от енергийните чакри на планетата. Изобщо не миришше лошо, даже напротив.Сереше ми се като никога и не знаех как да постъпя – не исках да убия светлината. В един момент отвън взе нервно да се чука . Положението стана нетърпимо и аз клекнах. Чак после видях, че в помещението няма никаква хартия. Събух си шортите, изтрих се с тях, хвърлих ги в дупката и задръстих канала. Дори не пуснах водата. Не, че имаше вода, де“. Хм, що за глупост?

  • Извинете, дами – рекох и заотстъпвах гърбом между масите, - веднага се връщам.

  • Идиот! – подвикна някой зад гърба ми. - Гъз! – обади се друг.

Затичах се по стълбите надолу, сгади ми се, всеки момент щях да повърна. Не беше заключено, отворих със замах вратата на кенефа и се озовах срещу една пияна блондинка. От инерцията връхлетях отгоре и. Тъкмо си беше свърршила работата и в момента се подсушаваше права със свалени гащи. Бутнах я назад и тя политна над чинията; главата ми се озова между краката и. Започнах да драйфам клекнал под чатала и.

  • Прощавайте госпожице – изпъшках между пристъпите, - случаят е спешен.

За мое учудване тя търпеливо ме изчака да свърша, подаде ми салфетка, приклекна срещу мен и меко каза: - Здравей, помниш ли ме?

  • Не - отвърнах, - пияна си, не мисля.

  • Ами това? Това говори ли ти нещо? - Завъртя се с гръб към мен и си набра полата. Бавно и прелъстително. Разтегна с палец бикините си нагоре и встрани и се огъзи. На едната и буза имаше татуирана обвита в рози свастика. Ако я бях виждал нямаше как да я забравя. Още не се бях изправил, лицето ми почти опираше в сфинктера и. Имаше много месо около него. Беше се намазала с крем, кожата и миришеше прекрасно.

Вдигнах глава и потърсих очите и. - Хей, имам задни мисли. – оповестих небрежно, събрах слюнка и обилно я наплюх в десетката.

Тя изведнъж пламна, сякаш само това бе чакала.

  • Ода, да! Да, да, даа!

Напрасках и го. Тя изпищя от страст. - Хъ, ебъ те! - казах и. Сграбчих я за задника и го раздрусах като козуначено тесто.

  • Оо, даа! Ъъъъаа! Да, да, да, да... да, да, да!

Когато накрая го извадих имах чувството, че ми е смлян. Тя не само, че пожела да ме целуне, но и сама ми даде телефона си. През цялото време ми викаше Жужо, изглежда току що излизаше от лудницата или затвора, не знам, и ме бъркаше с някой, който навремето много си падал по нея. Беше страхотно парче, не я разубеждавах много-много.

На вратата се почука. Целунахме се още веднъж и излязохме заедно. Десет чифта очи ни гледаха с нескрито омерзение. Тя ги изгледа в отговор от упор и им каза: „Нали знаете какво мисля за вас“? Никой не отвърна.

Когато се качих горе Уретра си беше тръгнала. На масата седяха четири мутри и сърбаха гулаш. Сервитьорката дойде при мен със сметката и ми подаде заедно с нея бележка: „От приятелката ви“.

Преди да платя разгърхах листчето:

„Отивъм да се весиля грузнико. Ако си нямаш друга работа фани изчукъй некой пъпеш“.

Почувствах се гадно, сякаш в червата ми се втурнаха хлебарки. Стори ми се, че момичето ме гледа някак особено. Отново стоях на същото място и не знаех какво да предприема. Въпреки, че го очаквах удара бе силен. Без нея бях истински опустошен.

Някой ме докосна по лакатя. Обърнах се, тя, беше сервитьорката. - Хей, какво има, изглеждаш толкова... разочарован?

Не знаех какво да и кажа. Мълчаливо отрекох с глава.

  • Недей, не се огорчавай – прошепна ми тя. - Смяната ми свършва скоро. Изчакай ме ако искаш. Ще ми бъде приятно да се поразходя.

Погледнах я внимателно. Имаше гладки, стройни крака на спортист, страхотни мандаринести гърди и чисто лице с приятна невинност. „Може би, но не точно днес – си казах. - Тази вечер мастурбацията ще е моя начин да преодолея самотата“. Оставих и добър бакшиш и и обърнах гръб.

Бавно, бръкнал с ръка в задния джоб закрачих към вкъщи. Въздухът по улиците беше свеж и прозрачен, сякаш бе празнично утро. Групи момчета в тесни джинси и ученички с прекрасни лица се движеха в еуфория наоколо. Всички се смееха, подскачаха, изглеждаха невероятно щастливи, изглеждаха безумни.

„Даа, нещата с мен определено не вървяха, не можеха да продължат така: вложех ли чувства, неизменно се провалях. Сякаш всчко беше предопределено: жените обичаха да причиняват болка на мъжете, мъжете им отвръщаха със същото. Или поне искаха да могат. Какво ставаше с мен? Защо постоянно губех? Прокълнат ли бях? Толкова пъти се бях провалял във връзките, че вече не смеех да се надявам на нищо. Обаче, ве пак понаучих някой неща от живота: например можех да чакам, знаех, че лимита на отказите все някога се изчерпва. Ахъ, търпелив бях. Знаех, че съм се родил сам, че живота е територия в която лесни пътища няма и, че един ден неизбежно ще оставя този свят на другите. Знаех също, че да си живял сам не винаги означава, че си бил самотен. Това ми даваше някакви сили. Само днес наебах 3 жени, по-дяволите, макар и попогрешка“.

Опитах се да си представя бъдещето: вонеше лошо – почти като гаров клозет.

Все пак не изпитвах неприязън. Нито пък копнеж.

„ Само че... хм? Дали някой пъпеш наистина нямаше да свърши работа? Това можеше да се окаже и добра идея? Имаше нещо в нея“. 

Legacy hit count
231
Legacy blog alias
47256
Legacy friendly alias
Кръв-в-урината

Comments

By CvetaGergova , 7 December 2011
Темата "Зима" в читанката за втори клас на издателство "Булвест" е представена от стихотворенията "Зима иде!" на Кирил Христов, "Ех, че време! Ех, че сняг" - Георги Авгарски и разказът "Зима" по Димитър Спасов. Обединила съм всичко в една обща презентация. 

линк за сваляне - http://dox.bg/files/dw?a=edced2175a 

Legacy hit count
2496
Legacy blog alias
47222
Legacy friendly alias
Чудеса-откриваме-във-всеки-сезон
Български език и литература
2-ри клас

Comments3

rumituneva
rumituneva преди 14 години и 5 месеца
Благодаря, Цвете. Много ми хареса подходът ти. А за реализацията - е ясно, прекрасна е.
EkaterinaBakyrdzhieva
EkaterinaBakyrdzhieva преди 14 години и 5 месеца
Ооо, колко навреме, Цвети! Тъкмо утре ще вземам "Зима иде", нищо че съм по друг учебник, благодаря!
pavlinamahova
pavlinamahova преди 14 години и 5 месеца
Поздравявам те, Цвети!Много ми хареса представянето по този начин на темата!
By JordanLzoanov , 20 November 2011
Вяра

 

Наско седеше на металната пейка в чакалнята на Централна Гара и оглеждаше този бетонен монумент – всякаш застинал във времето – показващ проваления опит за демонстрация на величие на една отминала епоха. Слабата и не особено висока фигура на Наско с нищо не изпъкваше на фона на стотиците безименни тела, които си проправяха път през морето от хора. Той ги наблюдаваше. Замислени, угрижени, щастливи, разтревожени. Смесица от емоции и желания, всеки със собствени страхове и мечти. Всеки един от тях се бе насочил към целта си, без да обръща внимание на околните, без да забелязва света около себе си.

Наско погледна таблото с разписанието на влаковете и въздъхна. До заминаването на влака му оставаше малко над четиредесет минути. След малко повече от четири часа щеше да е в родния Пловдив. Наско огледа за последен път хората, които като мравки се движеха из чакалнята, изпита облекчение, че се маха от София. Той отново погледна таблото за да види от кой перон тръгва влака, когато забеляза под него да стои красиво чернокосо момиче, което се взираше в него. Висока и стройна с дълга, и леко къдрава коса, тя гледаше Наско с красивите си кафеви очи и се усмихваше. Сякаш секундите в които погледите им се срещнаха се бяха превърнали в часове. Часове на безкрайно спокойствие и щастие. Сякаш Наско чуваше гласа и’ в главата си – нежен и приятен – който тананикаше песен за някакъв сън или нещо подобно. В този момент, групичка студенти минаха пред Наско, закривайки гледката му към красивата непозната. Той стана заобиколи ги и с надежда погледна под таблото, но момичето не беше вече там. Разочарован и учуден, Наско се запъти към влака, все още чувайки познатата мелодия в главата си. Колкото и да се опитваше не успя да си спомни коя е песента.

След като се настани в празното купе, Наско се вгледа през прозореца към купищата боклуци натрупани под едно дърво срещу вагона. Автомобилна гума, стар телевизор със счупен кинескоп, опаковки от вафли, цигари и всякакви други нездравословни боклуци. С отвращение Наско отмести поглед от гледката и видя, че срещу него в купето стоеше непозната от чакалнята. Той подскочи на място и едва не извика от учудване, а красивото момиче, просто се усмихна и попита:

-          Как се казваш?

Прекрасният и’ глас успокои Наско и той успя да огледа новата си спътничка по – добре. Беше висока почти колкото него, леко къдравата и’ коса стигаше до раменете а изящните и’ устни образуваха най – лъчезарната усмивка, която Наско някога беше виждал. Слънцето влизащо в купето през прозореца, озаряваше нежното и’ лице и той забеляза малка сребриста обеца на дясната и’ ноздра, която сияеше почти колкото усмивката и’.

-          Наско – успя да произнесе той с леко сподавен глас.

-          Красиво име,  коя зодия си? – моментално попита тя.

-          Стрелец – отговори изумения младеж. – Ти как се казваш?

-          Нина, при семейството си ли отиваш?

-          Да. А ти?

Нина се загледа през прозореца и без да отговори на въпроса попита:

-          Какво виждаш?

Наско наблюдаваше красотата на това момиче, което всякаш запълни с присъствието си празнината в купето и в самия Наско.

-          Купчина боклуци. – отговори той.

-          Аз виждам красиво дърво изпълнено с живот.

-          Въпрос на гледна точка – отговори Наско, който започваше да се овладява.

-          Въпрос на вяра бих казала аз. Ти вярваш в материалното, следователно виждаш отпадъците.

-          А ти в какво вярваш?

-          В живота.

Изричайки тези думи, от клоните на дървото се показа катеричка, която премина през няколко клона и отново изчезна сред листата на дървото.

-          Аз не вярвам във вярата. – непоколебимо отговори Наско.

-          Без вяра, човекът е мъртъв. – изричайки тези думи, усмивката и помръкна за момент, след което отново се появи на лицето и’.

-          Винаги ли започваш разговорите си с непозанти по такъв начин? – попита Наско.

-          А ти винаги ли си бил такъв песимист?

-          Не обичам да отговарят на въпросите ми с въпроси. – каза Наско с престорена ярост.

-          А обичаш ли сладолед? – попита Нина и без да изчака отговора хвана ръката на Наско и го поведе вън от купето.

За свое учудване той не се съпротиви, въпреки, че оставяше багажа си във влака, който щеше да тръгне всеки момент. Докато Нина тичаше пред него дърпайки го за ръката, бялата рокля с която беше облечена се развяваше и поглеждайки красивите и бедра, а в съзнанието си, Наско чуваше познатата мелодия по – ясно от преди.

Двамата спряха пред количка за сладолед, която се намираше пред главния вход на гарата, до голям фонтан в който си играеха малки деца. Нина пусна ръката на Наско, наведе се и опря длани на стъклената витрина на количката и започна да оглежда сладоледите, досущ като малко дете.

-          Ванилов, не шоколадов. Ти обичаш шоколадов, нали? – попита тя и без да дочака отговор се затича към фонтана.

След като плати на продавача, Наско се отправи към фонтата държейки в ръце два шоколадови сладоледа, които започваха да се топят под ярките лъчи на юнското слънце.

-          Заповядай – каза Наско подавайки на Нина сладоледа.

Без да отговори, тя взе сладоледите отиде до децата, които си играеха, нагазили боси във фонтана и им подаде двата сладоледа. Учудения Наско гледаше как дечицата се смеят и радват на подаръците си.

-          В какво вярват децата според теб? – попита Нина с лека горчивина в гласа.

-          В Дядо Коледа предполагам. – шеговито отговори Наско.

-          Те не вярват в технологията или във химията – те вярват във вкуса на сладоледа. Не ги интересува как се прави сладоледа, за тях най – важното е щастието, което изпитват от самия сладолед.

-          Виж, не исках да... – но Наско беше прекъснат от Нина, която го прегърна, поглеждайки го в очите и попита:

-          Ще дойдеш ли с мен?

Наско усещаше топлината и’, уханието и’, меката и’ кожа. В този момент нищо нямаше значение, нито влака, нито багажа му.

-          Да – тихо отговори той.

Гледайки го в очите тя приближи устни до неговите. Топлият и’ дъх галеше лицето му. Миг преди устните им да се докоснат, тя отскочи назад и смеейки се хвана ръката му, и отново го поведе на някъде.

-          Къде отиваме? – попита той.

-          Да ти покажа.

-          Какво да ми покажеш?

-          Вярата разбира се.

-          Виж, извинявай, ако съм те засегнал в купето, но всеки човек си има виждания и разбирания а мойте са такива. – каза той поглеждайки спътницата си.

Двамата вече се разхождаха бавно по тротоара.

-          Защо толкова се страхуваш от вярата? – попита тя усмихвайки се.

-          Не се страхувам от вярата.

-          А от какво се страхуваш?

-          Призраци, върколаци, вампири. – светкавично отговори Наско и се засмя.

-          От мен страхуваш ли се? – тя се спря и го погледна право в очите.

За момент Наско се потъна в красивите и’ очи, след което отговори.

-          Защо да се страхувам от теб?

-          Защото... – започна тя, но се поколеба. – Защото искам да ти покажа истината.

-          Каква истина?

-          Истината, че не всичко е такова, каквото изглежда.

За миг лицето и посърна, но миг след това тя се усмихна и отново хвана ръката на Наско. Докато двамата вървяха, той погледна към витрините на магазините покрай, които минаваха. Той се вгледа в отражението си, продължавайки да върви държеки Нина за ръка. Витрина след витрина, гледайки отражението си без да забелязва, че...

-          Хайде, стигнахме – каза красивата му спътница дръпвайки го за ръката.

Двамата влязоха в двора на стара жилищна сграда и се запътиха към малко момиченце седнало на пейка до входната врата. Красивата и’ руса косичка падаше върху малките и’ рамене облечени в красива рокличка на цветя. Тя носеше слънчеви очила а крачетата и висяха от ръба на пейката. Новодошлите се спряха на няколко метра от момиченцето и Нина се обърна към Наско:

-          Сега ще ти покажа истинската сила на вярата

Изричайки тези думи тя заведе Наско до момиченцето.

-          Кой е? – попита с тъничкото си гласче момиченцето.

Нина подкани Наско с поглед  и той отговори.

-          Казвам се Наско, ти как се казваш?

-          Ивелина, приятно ми е. – малкото момиченце подаде напред ръчичка и тогава Наско разбра, че момчиенцето е сляпо. Отиде пред него и стисна малката ръчичка.

-          С кого си? – попита момиченцето.

-          С моя приятелка.

-          Момичето с бялата рокля и красивата усмивка ли? – попита тя.

-          Да, но от къде знаеш с какво е облечена, нали.... – но Наско се спря на време.

-          Успях да я видя, но само веднъж. Тя често ме посещава, но мама все не ми вярва. Може ли да те попитам нещо? – казвайки това, момчиенцето обърна глава към Наско - Какво е чувството да виждаш?

За миг Наско потръпна. Как да обясни на малко момиченце, което е прекарало целия си живот в тъмнина, какво означава светлицата, какво представляват цветовете?

Наско стоеше прав пред момиченцето с наведена глава и едан сълза капна пред краката му. Нина отиде до момиченцето и постави ръка на главата и’. Сляпото момиченце вдигна глава към Нина усмихна и’ се, след което каза:

-          Няма значение, сама ще разбера, вярвам, че някой ден ще прогледна.

Изричайки тези думи, момиченцето слезна от пейката и бавно влезна във входа на жилищната сграда. Нина прегърна Наско за момент, след което двамата излязоха от двора и продължиха да вървят по тротоара.

Вървейки по пустия тротоар Наско каза:

-          Защо го направи?

-          За да ти покажа какво всъщност е вярата.

-          За какво, по дяволите, ми говориш! Горкото дете е сляпо и никога няма да прогледне. – лицето на Наско беше посърнало.

-          Тя може и да е сляпа – започна Нина – но вярва, че някога ще прогледне. Същата тази вяра, която ти отричаш и която за теб не съществува, дава сила на това малко момиченце да живее.

-          Но също така и дава надежда!

-          Това лошо ли е?

-          Да, надеждата води само до разочарование и болка! Тя ще прекара целия си живот с надежда в сърцето си и когато накрая разбере, че тази надежда е била напразна, болката и разочарованието ще са огромни! Никой няма право да причинява това на друго човешко същество!

-          Но, надеждата ще и помогне да изживее живота си пълноценно, без да се ограничава от недъга си. Именно в това се крие силата на надеждата и вярата.

Наско стоеше и бършеше сълзите си гледайки отражението си във витрината на магазина отсреща. Нина забеляза това и пристъпи към него. Тя се притисна до него и го целуна. Досега на устните и’ с неговите, накара Наско да забрави за всичко.

Наско отвори очи и видя Нина да върви на няколко метра пред него. Затича се и я достигна.

-          Къде тръгна? – попита учудено той.

-          Време е да си вървя – каза тя и се усмихна.

Виждайки усмивката и’ на Наско му се прииска да я целуне отново.

-          Защо?

-          Изпълних това за което дойдох. Показах ти светът такъв какъвто е?

-          Какъв?

-          Уникален.

Наско се вгледа в красивата жена, стояща пред него и разбра, че е влюбен. Понечи да я прегърно, но тя се обърна и каза.

-          Наистина трябва да вървя, но ако искаш може да ме изпратиш.

-          С удоволствие. – каза Наско, хвана ръката ‘и и двамата тръгнаха мълчаливо.

На входа на парка през, който трябваше да минат двамата имаше локва заради спукан водопровод. Вървейки, Наско погледна Нина, след което забеляза нещо странно. Обувките и, за разлика от неговите,  не оставяха мокри следи по асфалтираната алея на парка. Наско понечи  да каже нещо на Нина, но тя го прекъсна:

-          Стигнахме.

Те стояха пред стара къща с прозорци гледащи към улицата.

-          Ще те видя ли пак? – попита Наско.

-          Може би.

Тя влезна в двора, изкачи се по стъпалата и отвори входната врата на която висеше някакъв некролог. Наско остана така за миг, след което изтича след нея. Изкачи стълбите и завъртя дръжката на входната врата, но тя бе заключена. Наско понечи да звънне на звънеца, но видя, че няма такъв. Миг по късно той забеляза, че на входната врата виси верига заключена с катинар. Наско вдигна поглед към залепения на вратата некролог на който пишеше:

Нина Ангелова Арнаудова  07.08.1987 г. – 18.05.2010 г.

Той се взираше в некролога без да може да проумее, това което вижда.

-          Днес сме осемнадесети – прошепна той

И си спомни, какво не беше наред с отражението във витрината.

-          Тя нямаше отражение – прошепнай той – краката и’ не оставяха следи.

Наско излезна от двора и се вгледа в прозореца на втория етаж на къщата. Телефонът му звънна. Той видгна с празен поглед отправен към прозореца:

-          Ало.

-          Наско, добре ли си? – чу се изплашения глас на майка му.

-          Да, защо?

-          Как защо, къде си в момента?

-          В София.

-          Слава богу!

-          Какво се е случило?

-          Влакът от София за Пловдив е катастрофирал.

В този миг Наско забеляза, че има някой на прозореца. Поглеждайки нагоре той изпусна мобилния си телефон. От втория етаж му махаше Нина, с красивите очи и прекрасната бяла рокля.

 

 

 


Legacy hit count
464
Legacy blog alias
47004
Legacy friendly alias
Вяра-73C10D44224041EFAE7A48D39C590296

Comments1

ednaotmnogoto
ednaotmnogoto преди 14 години и 5 месеца
Настръхващо...

 

By RositsaAtanasovaMin , 19 November 2011
   

На пръв поглед тя беше обикновено дете, не по различно от децата с които играеше навън или ходеше на училище. Беше весела и буйна , обгрижвана топло от всички в семейството тя растеше волна като птица и палава и жизнерадостна като пеперуда в слънчев майски ден. Това, което я различаваше от другите деца бяха сънищата и – различни от тези на нейните връстници. Разбра го веднъж, след като се опита да сподели с тях един от най-чудноватите си сънища и те и се изсмяха. Това така я засегна, че тя реши никога повече да не го прави и спря дотам…

     Тя сънуваше  цветно и винаги помнеше местата и хората, които е посетила насън. Докато беше още малка не и правеше впечатление, но после взе да разбира, че е нещо недотам редно и странно за другите хора. Установи след като почна да чете книги, че е била насън на необикновени места, които наистина съществуват и до днес. Разпозна Стоунхендж, фиордите, Стената на плача, Големият каньон – все места, които вибрираха в представите и от нейните сънища със същата сила и енергия както при фотографиите и филмите, които гледаше впоследствие.Тя знаеше, че е била викинг, защото беше ловувала и плавала с техните лодки, беше палила благовонни масла пред стената на плача беше плакала и се молила, беше принасяла жертви с друидите на Стоунхендж. Беше горд орел в полет над  Великия каньон и виждаше нашествието на янките над индианските племена от птичи поглед. Да..тя летеше, можеше да полети където си пожелае – дори до луната и звездите. Познаваше звездното небе от баща си, с когото често с часове  говориха за Космоса. Той и беше казал за безсмъртието на душата и нейния дом - звездите и тя никога не се страхуваше от смъртта. Даже, когато я срещнеше по пътя си. като древните траки тя си казваше: ‘Е спасил се е човекът’ Понякога така се улисваше между мечти и сънища, че баща и често и казваше; ‘Хей, моето звездно момиче, слез на земята, защото тука си по-важна!’

Другото, което наистина я правеше различна  и  тъжна, много тъжна, беше че тя усещаше лъжата и фалша с кожата си. Никой не можеше да я накара да повярва в нещо, което не е истина, бунтът в нея беше голям , но с времето тя се научи да го контролира и да приема неистината като нормална човешка природа без да съди. Просто когато срещнеше лъжата се заключваше в себе си, ставаше необщителна, капсулираше се. Разбра рано, че хората предпочитат  да имат една красива лъжа в живота си, вместо една гола и болна истина и са готови да те намразят, ако им я откриеш. Лесно е да разграничиш нещата, когато си зрял възрастен, но когато си дете, чист и искрен, това боли и нанася травми. Тя имаше много приятели, но беше самотна - нямаше с кого да споделя за своите ‘пътешествия’ нощем, нямаше как да каже за  всичките лъжи, които усеща у другите, за да не остане аутсайдер. Чувстваше се специална и различна и това малко я плашеше, докато не срещна него…

Беше на десет тогава и една звездна нощ той я посети – нарече го  Лунното момче. Беше на възраст колкото нея, седнал на Луната и й махаше. Каза и „Видях те на моя път и те чух да казваш името ми. Искаш ли да попътуваме заедно, омръзна ми все самичък да обикалям!” тя усети, че той казва истината, усети го с цялото си малко същество и потрепна.. О, да тя се зарадва много, че си е намерила компания в тези нетрадиционни пътувания. И така почна тяхната необичайно приятелство. Лунното момче идваше всяка нощ и я чакаше на луната.Той и каза, че е от другия край на планетата но всяка нощ  пътува във времето и пространството откакто се помни. Каза, че дълго време се е чувствал самотен и е е чакал някой като него, с когото може да сподели…каза и, че тя е този някой. Да, да, да тя знаеше, че момчето казва истината, нейната истина…Той обичаше да се смее и шегува с нея, понякога я подръпваше и пощипваше закачливо, но винаги и разказваше интересни истории от своите пътешествия. Даже веднъж я заведе при семейството си докато то спеше . Разказваше забавни истории за двете си по-големи сестри и баща си, който е известен доктор, ветеран от войната. За майка си казваше, че понякога има амнезия и забравя дори имената им, казваше го шеговито, пъхнал ръцете си в панталоните и с весел и закачлив поглед на небрежен хлапак, но после сериозно добавяше с въздишка, че много се страхува да не я загуби, ако някога амнезията остане за постоянно. После политаха над реката и се вдигаха в облаците, чак до звездите. Най-ценното, което тя научи от него беше как да чете по звездите. Той и показваше звездни картини и я учеше как да разбира смисъла им. Казваше, че всичко е написано на небето, но малцина са тези, които умеят да го разчитат и да го проумеят. Смееше и се, когато тя бъркаше, но търпеливо и помагаше да разбере смисъла. Казваше и ‘ Хей, Слънце, я изгрявай по- бързо!” -  тя отвръщаше сърдито ‘ Я, се скрий, Луна!’ Тяхното любимо място беше Сириус, където имаха розова градинка и често отлитаха до там, за да полеят розите. А те ухаеха фантастично, почти толкова колкото земните, само че бяха огромни колкото гигантски гъби и се нуждаеха от много вода. С него тя споделяше всичко, което и се е случило през деня и нощта, така както с никого другиго. Знаеше, че той я разбира, защото бяха еднакви, имаха еднаква съдба и орис да са различните сред тълпата от ‘нормални’ хора. Бяха изключенията , но когато бяха заедно бяха нормата, всичко беше ясно и  лесно за обяснение.

Докато една нощ Лунното момче не дойде, не дойде и следващата и  по-следващата…Тя беше много тъжна. Обиколи всички места, където бяха ходили заедно, но него все го нямаше и нямаше. Отиде до Сириус да пита розите, не е ли идвал, но те не знаеха нищо за него. Попита звездите, но те отвърнаха, че нямат точната картина за неговото месонахождение, казаха: „Картината сега се рисува, ще трябва да изчакаш” И тя чака Лунното момче седнала на луната и молейки се да се появи от някъде. Беше толкова отчаяна и съкрушена, толкова нещастна, че луната се съжали над нея  и й прошепна една малка тайна. Каза и: „Знам какво ще стане, била съм свидетел и на други звездни двойки като вашата. Той ще се върне при теб един ден, отразен чрез мене, но ще е забравил всичко преживяно. Ще е силен и властен, умен и мъдър преуспяващ мъж и много ще те хареса с очите си и ума си, но сърцето му ще остане затворено за теб. Ще иска да те притежава, а не да те има за приятел…той ще е забравил как се обича, ще е забравил, че те е чакал тук . Това се случва често когато четеш с ума  си звездните картини, а забравяш да надникнеш в  картината на сърцето си. А тя е най-важната. На нея и звездите се оповават.”

Звездното момиче изхлипа при тези думи на луната: „Как тогава да си го върна?” попита тя; ‘Как?” „С много търпение и любов – отвърна Луната – само любовта ражда любов.”

………………………………………………………………………………………

Тя зави децата и излезе на терасата да запали цигара. Беше пълнолуние, луната я гледаше с пълното си лице и сякаш и се усмихваше. Дали отново не и казваше онези мъдри слова като преди много години в нейното детство: „Само любовта ражда любов!” Еххх, тя въздъхна, къде ли е сега Лунното момче от нейните сънища? Кой знае, може би звездите са нарисували вече звездната му картина? Тя се усмихна на мислите си, седна и отвори лаптопа си…

 

Legacy hit count
695
Legacy blog alias
46992
Legacy friendly alias
Лунното-момче
Забавление

Comments3

danieladjavolska
danieladjavolska преди 14 години и 5 месеца
....Докато четях и пред мен "изникна" Малкият принц...
DianaIlieva
DianaIlieva преди 14 години и 5 месеца
Здравей, Роси! Отдавна не бяхме се "срещали", та много се зарадвах :). Ех, момчетата по- лесно се разсейват и забравят важните неща. Но тези, които си заслужават, винаги намират начин да се върнат където им е мястото :)). Поздрави, много харесах картината, която си нарисувала.
ninakoleva2
ninakoleva2 преди 14 години и 5 месеца

Абе,дали не е попаднало в планетно задръстване това звездно момче,а може би те гледа от сянката на луната и издебва удобен момент,за да ти прати хабер...Ти знаеш и той знае,намерете отново онова "ние "и...полетете...!!!!