Това е една от онези истории, които децата сигурно си разказват като малки, докато се се сгушили в скиривалищата си от клони на двора и току са си сглобили една от онези восъчни свещи с импровизирани фитили.
Като бях малък, често ходехме на гости при баба, вуйчо и вуйна в Панагюрище. По цял ден измисляхме приключения с брат ми и братовчедите ми, които да запълнят деня ни.
Или търкаляхме гуми по улицата и се блъскахме с тях, или се промъквахме тайно в двора на леля Цеца, където имаше една стара къщурка, до сами нейната, или ...
Като си спомням сега, след около десетина години, имам чувството, че е било вчера.
Та, в къщичката в двора на леля Цеца имаше несметни богатства : стари списания, които бяха прашасали и бяха сортирани на вързопи, старовремска ютия, която почти беше ръждясала, оловни войници, кутии с отрова, с които явно се пръскаха овошките, и още какво ли не... Всякакви неща, които биха погъделичкали любопитството на едно десетгодишно хлапе.
На етикетите с отрова дори имаше огромни червени удивителни и черепи с два кокала, които още повече ни пренасяха в пиратската действителност.
Веднъж дори смесихме съдържанието на няколко от тях в стара бутилка от веро, покатерихме се на гаража, където имаше гнездо на оси, и изтребихме всичко, що се опитваше да лети.
На следващия ден взехме трици от дигяна (б.р. дюкяна) на вуйчо и ги изсипахме в комина на съседа, който беше досами покрива на нашия гараж. Ех, спомени...
Една от най-колоритните случки беше, когато запалихме казана на училището „20 април” в градчето и после полицията разпитваше дори и вкъщи, дали някой не знае нещо. Уви...
Но, историята не беше затова...
Преди няколко дни пътувах за работа. Ден като ден. Бях спал около пет часа и когато телефонът ми издрънча сутринта, първо го бутнах от масичката до леглото, после натиснах няколко грешни бутона, които така и не спряха алармата, и накрая му изтръгнах батерията.
Затворих си очите за още пет минути, които се превърнаха в петнадесет и накрая почти тичах до гарата.
Във влака се качих секунда преди да тръгне и видях някои от колегите ми, българи, с които работим заедно.
Бяхме четирима души и тъй като влака беше почти препълнен, то едва намерихме едно място, където имаше три свободни седалки, а на съседното – още една.
Определено ми се спеше и не ми се говореше особено много за каквото и да било.
Предишните дни се беше развилнял урагана „Кирил”, който в последствие се оказа, че бил кръстен и на българин. Две дъщери го кръстили на баща си, по случай рождения му ден и платили сто и деветдесет евро за това. Поне така четох някъде в интернет.
Та, ураганът „Кирил” беше взел единадесет жертви, като в последните два дни от предишната седмица влаковете вNordRheinWestfallenпочти не се движеха.
В един от тези дни, тъй като по природа съм си дезинформиран, излязох да напазарувам.
За десетте минути, за които се стига до супермаркета подгизнах като мокра котка и вятърът едва не ме отвя някъде към близките градчета.
Тъкмо стигнах до магазина и напълних една огромна количка с хранителни продукти, които щяха да ми стигнат за цяла седмица, когато токът спря. Ситуацията беше повече от комична. Тук-там блещукаха само очите на другите хора, затворени в магазина и всеки чакаше в недоумение.
Една, две продавачки се разшаваха и намериха щанда със свщите, откъдето взеха няколко, с които да осветят помещението. Явно нямаше агрегатор, който да се задейства в критични ситуации и това бе единственият начин.
После учтиво ни помолиха да оставим количките, както са в момента и да напуснем магазина. Токът вероятно нямало да дойде, касите не работели и нямало смисъл да се чака. Прибрах се мокър вкъщи без никакви покупки и зачаках докато токът дойде.
На другия ден закъснях с два часа за работа, заради влаковете и после – за тренировка с още половин.
Та... с колегите ми от работа тъкмо обсъждахме кой през какви премеждия е минал, когато високоговорителят във влака се включи и съобщиха, че заради затворени линии, вследствие на щетите, които ураганът е нанесъл, ще се наложи да минем по друг път и се движим със закъснение. Малко по-късно влакът спря изцяло и явно зачака да се размине с няколко други, които се движеха в насрещното.
-Дам. Пак ще стигнем с два часа закъснение на работа– започнаха да се чуват откъслечни мнения.
-Според мен не е причината в урагана. – започнах да си измислям нов сценарии, за да убия скуката. – Нападнали са ни индианци и всеки момент ще щурмуват влака.
-Може би искаш да кажеш каубойци.
-Все тая. Ще изтопуркат по мокрото поле с черногривите си коне и ще размахат пищовите като в дивия запад.
-Не. Според мен е под достойнството им да щурмуват спрял влак. Първо ще го изчакат да тръгне и тогава.
-Да! Тогава ще се втурнат, докато ни настигнат, в движение ще се хвърлят в някой от вагоните и после ще ни заплашат. Ще гръмнат няколко пъти в тавана и ще извядят пожълтелите чували, в които ще съберат плячката.– в този момент влакът потегли.
-„Всички гривни, пръстени, телефони, мп3-плейъри и портфейли в чувала!” -ще извикат и ще вземат най-хубавите жени.
-После ще яхнат конете и ще отпрашат към Тексас.
-Ще пристигнат победоносно в градчето си, ще дъвчат тютюн, и ще се отправят към най-близкия бардак...
-Където ще пият уиски, ще играят покер и ще се отдадат на разврат...– тъкмо започна да ми става интересно как историята се разраства.
-„Naechste Haltestelle – Herne Hauptbahnhoff. Der Ausstieg ist in Fahrtrichtung links”*-включи се пак високоговорителят.
Така и не ни нападнаха никакви каубойци. Тук трябваше да слезем, а от гарата в Херне, да хванем метрото до Бохум.
Спуснахме се в подлеза и в този момент един от събеседниците ми се обади:
-Шшшт. Тихо!
-Какво тихо?– запитах в недоумение.
-Стъпвайте на пръсти и бъдете много тихи.– тук вече си помислих, че го терзаят някакви душевни проблеми, ама реших да си замълча.–Ако ни чуе чудовището, никак няма да е на добре...
-Какво чудовище– вече ми ставаше смешно и усмивката се беше залепила на лицето ми.
-Чудовището от Рензингщрасе. – продължи. – Разказват, че ядяло хора и спяло в подлеза на метрото.
-Хахаха.– не можах да се сдържа. – Като малък ме плашеха със „Стрелченеца”. Понеже майка ми е от Панагюрище и често ходехме там на гости. Вуйчо разправяше, че Стрелченеца имал голям корем и изяждал децата, които не слушат.
-Чудовището пътува всяка сутрин от Рензингщрасе до бекерая (б.р.Baekerei- пекарна) в Херне и там закусва.
-Хахаха. Сигурно затова често сменят персонала.– размислих се на глас.- А аз се чудих къде се загуби хубавата Бригите, която продаваше брьотхенчета (б.р. хлебчета) рано сутрин и приготвяше най-ароматното кафе. А после и Гретхен... Уви... – в този момент метрото дойде и се качихме в посока „Рензингщрасе”.
-Внимавайте сега, като слизаме. Щом не го видяхме по пътя, сигурно още спи в леговището си.– продължи историята си моят приятел.
-– Шшт!- секна ми ентусиазма, точно когато се опитах да вмъкна някаква глупава реплика.
-А то как изглежда?– зашепнах и аз.
-Разказват, че имало рижа брада и прическа като на Айнщайн.Би могло дори да е и негов наследник и да е много наясно с теорията на ядрения разпад.
-Сигурно не е имало никакъв ураган „Кирил”– допълних. Чудовището се е отдало на гуляй и е похапнало на корем... После – тинтири минтири за жертви, изпочупени покриви и т.н.
В момента, в който се заизкачвахме по ескалаторите, стана бурно течение, каквото винаги става в подлезите на метрото, когато пристига или отпътува нанякъде.
- В момента хърка! Още малко ни остава и ще излезем! Внимавай да не те издадат циповете ти. – забележката беше уместна, тъй като в края на крачолите на панталона, имах два ципа, които потропваха върху плочките. Набързо ги набрах нагоре и притаих дъх.
За тези от вас, които никога не са били в подлеза на Рензингщрасе е уместно да вмъкна малко уточнение:
Подлезите на метрото тук са много странни. Всяка една от спирките си има собствено излъчване, направена е по различен начин и е оцветена в различни цветове.
Тази на Рензингщрасе има огромни вдлъбнатини по стените, които като че ли някой великан е сторил с юмрук, когато е бил ядосан... Историята за чудовището ми се струваше все по-правдоподобна.
Ескалаторът спря и се озовахме на улицата.
-Оффф. Най-накрая на чист въздух– отдъхнах си. – Днес се чакаме пак в пет и десет на спирката, както обикновено, нали? – запитах.
-Да. Може и да обядваме заедно, ако се засечем...
След малко се разделихме и всеки пое да свърши задълженията си.
* * *
Точно в пет часа и седем минути бях в подлеза и ги очаквах да се присъединят всеки момент, когато течението пак се усили. След малко дойде и метрото, в което се шмугнах набързо...
„Чудовището от Рензингщрасе сигурно е било гладно”- помислих си и си пуснах мп3 плейъра...
* "Следваща спирка - Централна гара Херне. Слизането е отляво по посока на движение."
Comments4
Засега не. Трябваше да е завършен уж, ама явно съм се изложил :)
Разказът е много хубав, просто оставя едно очакване у читателя, да разбере
дали в крайна сметка Я е видял или не, а очакването всъщност не се оправдава.
Може би му липсва само едно изречение...А може би цяло едно продължение?
Поздрави!