На тъста (по Вапцаров)

Ето - аз дишам,

работя,

печеля

и с тъста живея

(тъй както умея).

Със тъста под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

Със тъста сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя аз тъста.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

аз тъста със грубите

лапи челични

пак ще обичам!

Да, пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш със тъста?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него – за тъста -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

тъста се смее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че тъста живее,

че още ще бъде.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

един бял косъм

от главата на тъста,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ли ще стане

със мене тогава? -

Миг след посегателството

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след мародерския акт

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във тъста честит,

моята вяра,

че утре ще бъде

тъста по-хубав,

тъста по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Той се крие

Добре зад гърба ми

и бронебойни патрони

за него

няма открити!

Няма открити!