Чудовището от Рензингщрасе

Това е една от онези истории, които децата сигурно си разказват като малки, докато се се сгушили в скиривалищата си от клони на двора и току са си сглобили една от онези восъчни свещи с импровизирани фитили.

Като бях малък, често ходехме на гости при баба, вуйчо и вуйна в Панагюрище. По цял ден измисляхме приключения с брат ми и братовчедите ми, които да запълнят деня ни.

Или търкаляхме гуми по улицата и се блъскахме с тях, или се промъквахме тайно в двора на леля Цеца, където имаше една стара къщурка, до сами нейната, или ...

Като си спомням сега, след около десетина години, имам чувството, че е било вчера.

Та, в къщичката в двора на леля Цеца имаше несметни богатства : стари списания, които бяха прашасали и бяха сортирани на вързопи, старовремска ютия, която почти беше ръждясала, оловни войници, кутии с отрова, с които явно се пръскаха овошките, и още какво ли не... Всякакви неща, които биха погъделичкали любопитството на едно десетгодишно хлапе.

На етикетите с отрова дори имаше огромни червени удивителни и черепи с два кокала, които още повече ни пренасяха в пиратската действителност.

Веднъж дори смесихме съдържанието на няколко от тях в стара бутилка от веро, покатерихме се на гаража, където имаше гнездо на оси, и изтребихме всичко, що се опитваше да лети.

На следващия ден взехме трици от дигяна (б.р. дюкяна) на вуйчо и ги изсипахме в комина на съседа, който беше досами покрива на нашия гараж. Ех, спомени...

Една от най-колоритните случки беше, когато запалихме казана на училището „20 април” в градчето и после полицията разпитваше дори и вкъщи, дали някой не знае нещо. Уви...

Но, историята не беше затова...

Преди няколко дни пътувах за работа. Ден като ден. Бях спал около пет часа и когато телефонът ми издрънча сутринта, първо го бутнах от масичката до леглото, после натиснах няколко грешни бутона, които така и не спряха алармата, и накрая му изтръгнах батерията.

Затворих си очите за още пет минути, които се превърнаха в петнадесет и накрая почти тичах до гарата.

Във влака се качих секунда преди да тръгне и видях някои от колегите ми, българи, с които работим заедно.

Бяхме четирима души и тъй като влака беше почти препълнен, то едва намерихме едно място, където имаше три свободни седалки, а на съседното – още една.

Определено ми се спеше и не ми се говореше особено много за каквото и да било.

Предишните дни се беше развилнял урагана „Кирил”, който в последствие се оказа, че бил кръстен и на българин. Две дъщери го кръстили на баща си, по случай рождения му ден и платили сто и деветдесет евро за това. Поне така четох някъде в интернет.

Та, ураганът „Кирил” беше взел единадесет жертви, като в последните два дни от предишната седмица влаковете в Nord Rhein Westfallen почти не се движеха.

В един от тези дни, тъй като по природа съм си дезинформиран, излязох да напазарувам.

За десетте минути, за които се стига до супермаркета подгизнах като мокра котка и вятърът едва не ме отвя някъде към близките градчета.

Тъкмо стигнах до магазина и напълних една огромна количка с хранителни продукти, които щяха да ми стигнат за цяла седмица, когато токът спря. Ситуацията беше повече от комична. Тук-там блещукаха само очите на другите хора, затворени в магазина и всеки чакаше в недоумение.

Една, две продавачки се разшаваха и намериха щанда със свщите, откъдето взеха няколко, с които да осветят помещението. Явно нямаше агрегатор, който да се задейства в критични ситуации и това бе единственият начин.

После учтиво ни помолиха да оставим количките, както са в момента и да напуснем магазина. Токът вероятно нямало да дойде, касите не работели и нямало смисъл да се чака. Прибрах се мокър вкъщи без никакви покупки и зачаках докато токът дойде.

На другия ден закъснях с два часа за работа, заради влаковете и после – за тренировка с още половин.

Та... с колегите ми от работа тъкмо обсъждахме кой през какви премеждия е минал, когато високоговорителят във влака се включи и съобщиха, че заради затворени линии, вследствие на щетите, които ураганът е нанесъл, ще се наложи да минем по друг път и се движим със закъснение. Малко по-късно влакът спря изцяло и явно зачака да се размине с няколко други, които се движеха в насрещното.

-         Дам. Пак ще стигнем с два часа закъснение на работа– започнаха да се чуват откъслечни мнения.

-         Според мен не е причината в урагана. – започнах да си измислям нов сценарии, за да убия скуката. – Нападнали са ни индианци и всеки момент ще щурмуват влака.

-         Може би искаш да кажеш каубойци.

-         Все тая. Ще изтопуркат по мокрото поле с черногривите си коне и ще размахат пищовите като в дивия запад.

-         Не. Според мен е под достойнството им да щурмуват спрял влак. Първо ще го изчакат да тръгне и тогава.

-         Да! Тогава ще се втурнат, докато ни настигнат, в движение ще се хвърлят в някой от вагоните и после ще ни заплашат. Ще гръмнат няколко пъти в тавана и ще извядят пожълтелите чували, в които ще съберат плячката.  – в този момент влакът потегли.

-         „Всички гривни, пръстени, телефони, мп3-плейъри и  портфейли в чувала!” -  ще извикат и ще вземат най-хубавите жени.

-         После ще яхнат конете и ще отпрашат към Тексас.

-         Ще пристигнат победоносно в градчето си, ще дъвчат тютюн, и ще се отправят към най-близкия бардак...

-         Където ще пият уиски, ще играят покер и ще се отдадат на разврат... – тъкмо започна да ми става интересно как историята се разраства.

-         „Naechste Haltestelle – Herne Hauptbahnhoff. Der Ausstieg ist in Fahrtrichtung links” * - включи се пак високоговорителят.

Така и не ни нападнаха никакви каубойци. Тук трябваше да слезем, а от гарата в Херне, да хванем метрото до Бохум.

Спуснахме се в подлеза и в този момент един от събеседниците ми се обади:

-         Шшшт. Тихо!

-         Какво тихо? – запитах в недоумение.

-         Стъпвайте на пръсти и бъдете много тихи.– тук вече си помислих, че го терзаят някакви душевни проблеми, ама реших да си замълча.– Ако ни чуе чудовището, никак няма да е на добре...

-         Какво чудовище – вече ми ставаше смешно и усмивката се беше залепила на лицето ми.

-         Чудовището от Рензингщрасе. – продължи. – Разказват, че ядяло хора и спяло в подлеза на метрото.

-         Хахаха. – не можах да се сдържа. – Като малък ме плашеха със „Стрелченеца”. Понеже майка ми е от Панагюрище и често ходехме там на гости. Вуйчо разправяше, че Стрелченеца имал голям корем  и изяждал децата, които не слушат.

-         Чудовището пътува всяка сутрин от Рензингщрасе до бекерая (б.р. Baekerei- пекарна) в Херне и там закусва.

-         Хахаха. Сигурно затова често сменят персонала.– размислих се на глас.- А аз се чудих къде се загуби хубавата Бригите, която продаваше брьотхенчета (б.р. хлебчета) рано сутрин и приготвяше най-ароматното кафе. А после и Гретхен... Уви... – в този момент метрото дойде и се качихме в посока „Рензингщрасе”.

-          Внимавайте сега, като слизаме. Щом не го видяхме по пътя, сигурно още спи в леговището си. – продължи историята си моят приятел.

-         – Шшт!  - секна ми ентусиазма, точно когато се опитах да вмъкна някаква глупава реплика.

-         А то как изглежда?– зашепнах и аз.

-         Разказват, че имало рижа брада и прическа като на Айнщайн.Би могло дори да е и негов наследник и да е много наясно с теорията на ядрения разпад.

-         Сигурно не е имало никакъв ураган „Кирил” – допълних. Чудовището се е отдало на гуляй и е похапнало на корем... После – тинтири минтири за жертви, изпочупени покриви и т.н.

В момента, в който се заизкачвахме по ескалаторите, стана бурно течение, каквото винаги става в подлезите на метрото, когато пристига или отпътува нанякъде.

- В момента хърка! Още малко ни остава и ще излезем! Внимавай да не те издадат циповете ти. – забележката беше уместна, тъй като в края на крачолите на панталона, имах два ципа, които потропваха върху плочките. Набързо ги набрах нагоре и притаих дъх.

За тези от вас, които никога не са били в подлеза на Рензингщрасе е уместно да вмъкна малко уточнение:

Подлезите на метрото тук са много странни. Всяка една от спирките си има собствено излъчване, направена е по различен начин и е оцветена в различни цветове.

Тази на Рензингщрасе има огромни вдлъбнатини по стените, които като че ли някой великан е сторил с юмрук, когато е бил ядосан... Историята за чудовището ми се струваше все по-правдоподобна.

Ескалаторът спря и се озовахме на улицата.

-         Оффф. Най-накрая на чист въздух – отдъхнах си. – Днес се чакаме пак в пет и десет на спирката, както обикновено, нали? – запитах.

-         Да. Може и да обядваме заедно, ако се засечем...

След малко се разделихме и всеки пое да свърши задълженията си.

*   *   *

Точно в пет часа и седем минути бях в подлеза и ги очаквах да се присъединят всеки момент, когато течението пак се усили. След малко дойде и метрото, в което се шмугнах набързо...

„Чудовището от Рензингщрасе сигурно е било гладно”  - помислих си и си пуснах мп3 плейъра...

* "Следваща спирка - Централна гара Херне. Слизането е отляво по посока на движение."