Последният ден на есента

Този разказ написах преди близо три години. После хард-диска на компа взе та гръмна и установих, че не го пазя никъде другаде. Но сигурно е било за добро. Тези дни го възстанових  по памет в по-нов и надявам се по-съвършен вариант.

Последният ден на есента

Трябва да избягаш от големия град. Да изтърпиш бавното люшкане на електричката в препълнения вагон. После да слезеш на една малка гара, загубена сред гърбиците на баирите. Да отминеш бързо по централната и единствена  улица на планинското селце. Да пресечеш сивата лента на шосето. И да прекрачиш границата на другия свят.

Най-напред ще те замае дъхът на борове и треви. След това шумовете от шосето бавно ще заглъхват, а ти ще се изкачваш по една стръмна и тясна пътека като в приказките за старата гора. И пак като в приказка, сякаш сътворена от магията, пред погледа ти ще се покаже малка дървена къщурка. Вярно, къщурката не е с керемиден покрив, а срещу слънцето блестят ламаринени листи. Но приказката може да продължи.

Нищо, че пред прага не седи вълшебният мъдър старец, а обикновен, сбръчкан и прегърбен, слаб човечец, облечен в омачкани работни дрехи.

Трябва да преодолееш последната височина. Да бутнеш с рамо вратата и да събереш дъх, за да изречеш кротко:

- Здравей, тате!

* * *

А баща ми, радостен, че има гост, се суети около теб подобно щастливо дете. Помага да разопаковаш багажа, слага продуктите в хладилника. И все нещо приказва:

- Викам си, сигурно ще се откаже. Нали се разваля времето и зимата си идва...

- Защо, бе тате, топло е, нищо че подухва – възразяваш вяло.

- Ти, сине, баща си не учи! Колко години изкарах тука? Научил съм като времето се сменя. По въздуха усещам. И по птиците, дето ниско летят и престанаха да пеят.

Сепнат от неговата категоричност, го удряш на шега:

- Да не си спал пак отвит след поредния алкохолен транс, а баща ми?

- Не! – категоричен е той. – Цяла седмица, щом разбрах че може да дойдеш, не съм кусвал и капка!

- Ама преди това две седмици се омагьосваше без прекъсване и без мезе, а?

- А бе кв'о да права, сине, като доле в кръчмето на гарата не прават хубави мезета?

* * *

Като за начало те очаква Възнесение. Изкачвате се до самия връх, за да извършите братоубийство или простичко речено да отсечете дърво. Но когато е за благородни нужди и грехът е простим. Там горе въздухът е кристален, гледаш отвисоко на света и ти се струва че летиш, летиш, летиш....

Всъщност наистина летиш. Само че за кратко. Не е трудно да се досетиш, че тежкия дънер е избягал от тясната пътека и те влачи надолу по склона. След десетина метра екстремно пързаляне и ожулени колене, успяваш да надвиеш инерцията. Бащата с цялата бързина, на която е способен, се притича на помощ. Пуска въже и най-напред изтегля дървото, а след това помага и на теб да се изкачиш до пътеката. И пак нещо мърмори:

- Вие си мислите как курорта си карам тука! Ама лесно ли ми е по тоя каменяк? И зимата да видиш как виелицата вие. Ама то тогава никой не идва да мръзне.

* * *

Дохожда час да редиш стена от дялани камъни в началото на компютърния век. И да слушаш непресекващия бащин говор:

- Тоя дувар ше ни надживее, ако да сме го правили ние. Мене със сигурност и тебе току-виж.

- Не се меси в работите на Господ! – прекъсваш го уж сърдито. – Само той знае кой-кого надживява.

Но когато се вглеждаш в набразденото от бръчките лице и тъжните, уморени очи неволно се сепваш.

* * *

Предстои най-сладкото. Да прекопаваш пръстта и да чистиш пожълтелите треви, които ухаят вълшебно. Да си припомниш старата максима, че връзката със земята е алфата и омегата на битието.

- Тука искам да ме закопаете – не престава бащата. – Не ги ща градските гробища. Тука е далече, ама се ше се отбивате сегиз-тогиз.

- Баща ми, тогава няма ли да ти е все едно? – подкачаш го усмихнат.

- Не, не е тъй – енергично поклаща глава той. – Миналия месец Любен Тиквето от Длъжкото взел, че опънал петалата, а седмица немаше кой да го потърси. Отидохме, вратата разбихме, а той отдавна изстинал и понамирисал даже.

После някак укорно размахва пръст:

- Не е хубаво това, чужди хора да те намират и изпращат! Аз на тебе разчитам, на тебе и майка ти.

- Аз пък мислех, че на Господа разчиташ.

- Смей се ти на смъртта, смей се. Да знаеш, аз и майка ти като си ходиме, твоя ред идва след това.

* * *

Вечерта идва нереално красива. Слънцето се скрива зад отсрещния връх. Започва леко да хладнее. Облаците , подгонени от вятъра като все по-тъмни кораби се носят към безкрая. Седиш под пожълтялата асма. Бащата предвидливо е запазил няколко поизсушени грозда. И естествено използва мига на сладкото примлясване да наставлява пак:

- Ти кажи на майка си да идва. Последния път се скарахме, верно. Пиян бех и лоши думи и рекох.

- Даже си я сурвакал с някой шамар! – вмятам малко язвително.

Баща ми преглъща:

- Може и така да е. Бая пиян бех, не помна. Ама ти и кажи:Колко ни остава на тая земя?. До дойде да се придобрим.

* * *

Следва да поседиш няколко минути черно-белия телевизор и да си припомниш образа без цвят от предишна епоха. Да решиш, че новините от шумния и грешен свят не те интересуват. До полегнеш уморен под късните песни на щурците и затвориш очи в непрогледната планинска тъма.

- Видя ли, синко, видя ли?! – като фурия нахълтва в стаята баща ми.

И без да дочака отговора, бърза да съобщи:

 - Прогнозата за времето рекоха. От утре температури под нулата, снегове, мразове. Зимата, зимата се носи!

Чак след това осъзнава значението на правотата си и се свива някак загрижено:

- То, значи още сутринта требва да си ходиш, да не те завари фъртуната. Спи си, аз ше те бутна рано. И багажа ше ти е готов.

* * *

Остава ти съвсем малко. Да нарамиш пълната с урожая на природата торба в здрача на утринта. Да потупаш по рамото кльощавата фигура и да излъжеш и себе си, че скоро пак ще идваш. А бащата посърнал, но храбро опънал снага, да омаловажава раздялата:

- Ти не бързай в тия студове! След месец аз слизам за пенсията. Ако съм жив ше мина покрай вас да видя и тебе, и внучките.

Трябва да поемеш надолу по пътеката. Отецът ти до последния момент пази самообладание. Опрян на портата помахва сдържано с ръка сякаш подсказва: „Тука съм, няма страшно!”, след това се обръща и почва да хвърля с шепите царевица на наобиколилите го кокошки. Едва като се скриваш зад завоя чуваш гласа му:

- Ела, ела, коко! Пак ше си говориме само с тебе!

На това място сълзите идват сами. Трябва да се отбиеш от пътеката и да приседнеш на мократа нощна трева. Да опреш гръб в ствола на боровете, които със сигурност ще те надживеят. И да осъзнаеш, че още не си готов. Не си готов да се разделиш с тоя грешник, с майка си и всички на прага на зимата.И да се помолиш на бог, на природата или каквато висша сила има, да ги опази още малко.

Но постепенно да осъзнаеш, че утре или някога неизбежното все пак ще се случи. И че предстои и на теб, голямото и последно изкачване. Защото след години, когато дойде „твоя ред”, пак трябва да поемеш нагоре по пътеката към малката къща. Да прекопаеш тревясалата градина от бурените. За да бъде земята дето ни чака мека и рохка като пухен юрган за зимата. Да стъкнеш огън и да забумти печката. За да доживееш на топло последните дни на есента. И да се възнесеш, възнесеш, възнесеш....