Само миг

31 август 2010, 20:43 Публикувано в BgLOG | 5 коментара , 402 прочита
Категории: Нещата от живота
   Искам да ви разкажа една история. Почти истинска. Една история, която показва колко велико е желанието ни да оцелеем и колко нищожно е старанието ни да състрадаваме. Убийствен паралел, който ни води само до едно - невъзможността да живеем истински.
 Имало някога една жена. Необикновена и смела, надарена с мъдрост и умения да лекува. Ден след ден тя вървяла през живота си и навсякъде, откъдето минел пътя и, помагала на хората с дума, лек, топлина, храна, подслон. Събдите на стотици хора пресичали нейната съдба, хора отритнати от всички, загубили надежда, отхвърлени от медицината, изгубени в нищото на отчаянието. Пристигали, водени от нуждата си, довеждани от свои близки или дори носени на ръце, вкопчени в последната надежда. И тръгвали напред в своя живот, изпълнени с надежда, сили, здраве.
  Дълги години и дни, незнайно откога, залез след изгрев, изгрев след залез. Никой не си тръгвал от нейния дом, без да получи надежда. Но, всичко земно и човешко има своя край. Дошъл краят  и на нейната пътека. Върволицата към дома и изтънявала, жадно тълпящите се хора, късащи от времето си и лишаващи се от всичко, само и само да стигнат до вратата и пресъхнали като изчезващ в пясъка поток. А сега било време за изпитание. Сега тя била тази, която имала нужда от подкрепа, от храна и грижа, от човешка ръка и утешителна дума. Готовите да спят в пустинята се сетили, че имат дом, имащите достатъчно блага се стреснали, че не достига и за тях, изобилстващите с време не намирали пролука, за да спрат на прага и.
  Минали времена и време. Пречистена и опростена, тази, която имала време, лек и подслон за всички, тихо предала дъха си в шепите на Бог, отдала всичките си богатства на другите. А другите, смълчани и изобличени, се струпали да отдадат последна почит, пропуснали едничкия си шанс да бъдат опростени.
    Непроявеното състрадание горчи като заседнал залък и крещи във всеки от нас: За какво са ми всичките блага, за какво ми е цялото време на света, щом ме задавя и пропуснах дори троха да дам на някой друг?
   Защо ви разказвам приказки ли? Защото знам, че единстеният сигурен начин да запазиш нещо, е да го дариш на някой друг в миг, когато той има нужда от него.