Train-spotting

И ето ден четвърти от малък Сечко, първата година от завръщането ни в лоното на Европа. Аз возя баба си – 92 годишна отрова на погребението на сестра й в Разград. Колата нещо се протви, пътят става все по-лош – вали сняг, плискат ме с киша минаващи тирове, стигаме в града, а там баща ми не знае де живее леля му - починалата, а човекът е живял в този град много години – докато не се е оженил за майка ми.

Както и да е, това си е нормално, веднъж със склерозиралия ми дядо търсехме, къде живее една друга сестра на баба ми и аз бях изпаднал в пълно отчаяние, какво ми е бил виновен старецът, Бог да го прости, на почти деветдесет беше, а склерозата рано удря мъжът в главата.

Та в точно 12 пристигнахме на мястото и там всички нас чакаха – на седмия етаж на един блок, да смъкнем от колата баба ми, която трудно вече може и да ходи, и да огласи целия вход с воплите си, да я натъпче баща ми с валериан и да отидат най-после хората на погребението, защото час имаха уговорен и слава Богу, ние не трябваше да ходим в този сняг, с тази припадничава баба, която се съвземаше излегната до другата си сестра, която пък беше напълно сляпа. Останахме значи с баща ми и Милчо, един негов братовчед и сляпата баба – Любка в апартамента – празен апартамент, студен и постлан с найлон, там, където допреди малко беше ковчегът на баба ти Надя – най-малката, и която бяха изнесли с триста зора по стълбите, защото асансьорът е с площ на носна кърпичка.

Гледах аз тогава Милчо – безнадежден стар ерген, знаех за състоянието му, знаех, че е безнадеждно безработен, че трябва да се грижи за сляпата си майка в този безнадежден град и си виках, каква ми е заслугата, че съм по-млад, че имам жена, син, кола, апартамент, къща, работа, лозе и все още по някоя надежда, че имам приятели и домашно вино? Никаква не ми беше заслугата, с малко повече късмет можеше да се родя на мястото на Милчо, и тогава какво? Трябваше да умра от мъка тогава, ако бях аз, но той живееше, и беше кротък, и беше добър и слушаше за стотен път глупостите, които му разправяше баща ми, а той все едни и същи ги разправяше, как умряла майка ми, как умрял дядо ми, как умряла леля Лили – сестра му, как умрял, не знам си кой, как духът на майка ми му бил казал незнам си какво. И си спомних тогава и за другите си роднини в Разград, за Виктор си спомних, приятен истеричен младеж, с тикове, и с умряла майка, с все баби около себе си и с никаква работа, за Калинка, дъщерята на баба ти Любка, която като я погледнеш и почти никаква разлика няма да намериш между нея и майка й – така я беше облъскал живота, и спомних си за отчайващата скука, която ми навяваше този град всеки път когато го посещавах, от най-дребна възраст досега, за безнадеждната обстановка на апартаментите, които посещавах тук, за покритите с мръсотията на времето порцеланови украшения, груби гоблени, разлепени тапети, всевъзможни тъкани и везани чеизи, струпани един върху друг, само и само да не бъдат изхвърлени, защото в гардеробите няма място за тях – всички тези белези на абсолютната мизерия, белег на това място, а защо я оприличавах на мизерия, може би защото аз живеех по-добре? Може би защото от малък живеех със съзнанието, че Русе е по-хубавият град, че роднините от Разград са чапрашик и единствената заслуга на баща ми, когато са го вземали за зет е била, че е рус и със сини очи, а на тях вече им е било омръзнало от черната къдрава коса и тъмните очи... Огледах аз тази безрадостна гледка на панелни блокове, изпъстрени с ръждясали железа и напукана охра, в тази равнина, потънала в мъгла, със стърчащия грозен хотел Абритус в далечината... И се запитах вече за стотен път, каква е моята заслуга, че не живея аз тук и по този начин?

А баба ми се беше вече укротила и си въртеше главата като една костенурка от черупката си, защото пенджурите, които носеше на носа си, наистина й придаваха такъв вид, и си спомних каква комична двойка са с баба ти Любка – ей сега както са се гушнали двете – едната не вижда, другата не чува, но пак успяват да се разберат някак си и, ей така съвсем спонтанно да изръсват по някоя приказка, от която да те напуши смях.... И изкарахме така два часа, докато погребението свърши и докато баща ми си изкара целия репертоар, а бабите вече го удариха на смях. И стана време да си вървим, защото не исках аз да окъснявам в това време и с тази баба по пътищата, но точно тогава дойдоха роднините и нямаше как, трябваше да останем още малко, и аз отново се изнервих, защото исках да се махна оттук, и се калъпи една маса цял час, и поприказвахме малко и хората накрая ми влязоха в положението, а жена ми нервно звъня два пъти да ме пита що още не сме тръгнали и накрая тръгнахме, прощавайки се половин час с роднините, а времето, междувременно бе започнало да се оправя.

И тръгнахме ние по пътя с пълна газ, защото снегът се бе стопил, изпарил и пътят беше почти вече сух, и научих аз някои клюки за роднините ми от баща си, но колата нещо пак почна да се дави и се налагаше да спираме от време на време, а и сняг пак заваля, и нищо започна да не се вижда и трябваше да пълзим зад четири тира – хич не ми пукаше вече, гледах само да се приберем живи и здрави в Русе.

А точно в началото на Русе, до завода за печатни платки колата спря.

Гледам аз – бензиномера на нулата и се чудя, защото много бензин бяхме налели, и имаше близка бензиностанция, та изтикахме колата там, и наляхме бензин, но колата пак не потегли. И каза баща ми: “Дай да я изтикаме до у нас, то тука е баир, няма много да се озорим” и тръгнахме ние да я притикваме през оживената улица, и дойдоха двама трима, да ни помогнат, а аз все се чувствах неудобно – защо да ги занимавам хората с моите простотии, и спираха коли и питаха: “Да помогнем ли нещо?”, и аз им виках: “Не”, и се пуснахме по баира, но проклетницата не щя да запали и тикахме така до у нас. А по пътя още двама трима ни помагаха да пресичаме оживените кръстовища – имаше и млади, имаше и стари, и мен така съвестно ми стана за мене си, че ги корях в главата си, че искат да ми помогнат, а аз се противя, защото... Защото съм един егоист и си мисля, че за всяко дадено нещо трябва да получиш веднага, че като не мога да дам, не е редно да получавам, защото живея на центъра и ги знам хората там и там никой нямаше да ми се притича на помощ, а тези, живеещи в панелките на края на града са сърцати. И така мъчно ми стана за мене си и като се сетих пак за роднините в Разград, и като си помислих, че ако седмица ми се наложи да бъда на тяхно място, каква ти седмица – ден! – и сигурно ще умра от мъка, че съм на такъв хал... А бях останал вече без сили от тикане и грипът ми тотално бе изчезнал.

И като се върнах в къщи за капак жената не ме овика, а като разбра премеждията ни, ме целуна по голото теме, и седна в мен, и ме прегърна, докато дрънкаше със сестра си по телефона...

И аз му люснах две чаши вино и се чувствах толкова свеж! Пречистен някак се чувствах – духовно и физически – и благодарих хиляди пъти на всички хора с които този ден ме бе срещнал, и оставаше само едно, за да се почувствам напълно удовлетворен – да седна и да напиша това.

И чак после се сетих, какъв късмет съм имал всъщност в този прокълнат ден, че не отказа колата на баира някъде посредата на пътя Разград – Русе, че кво прайвах, значи, с тази баба на задната седалка, не знам! Ама вече ми е все едно. Пътят ми беше показан този ден, с добри намерения беше показан и за мен просто остана да се реша да тръгна по него без страх...

И да видим докъде ще я докарам....