Блогът на смъртта - 64 – Лаборатории, симулации, бижута

 

       Двамата роботи от един час обикаляха сувенирните магазини и бижутериите. Разглеждаха и се посбутваха с лакът, още малко и щяха да почнат да се кискат.
- Гледай, гледай, тия халцедони съвсем не изглеждат зле.
- Ама тя дали ще ги хареса?
- Абе коя жена не обича подаръци! Да вземем да ги купим. Или тези със зеления авантюрин?
- Зелените. Ще й отиват на очите. Не, не, по-добре халцедоните. Обаче ще дойдеш с мен. Няма начин да не я срещнем в онова барче, нали знаеш как престъпниците се връщат на местопрестъплението. Та сигурно и тя ще се отбие там отново при следващото си посещение в МОЛ-а. Че още сънувам убийствения й поглед, когато й свих розовите камъни.
- Ти пък сега, да не те хвана шубето?

***

      ГеоргеАта стоеше в подземната лаборатория на Министерството и масажираше уморените си слепоочия. Как му се искаше да се прибере вкъщи и да си поспи, е, можеше в краен случай и на дивана в кабинета. Едва се сдържаше да не започне да се прозява. Гледаше презентацията на екрана и се опитваше да намести събитията от последния месец: наложи се да очисти Лейдито и Грег, Старецът все още беше в болница, секретарката му и екипът му го дразнеха, все успяваха да свършат някоя и друга поразия и трябваше да ги покрива. Добре поне, че новата разработка се оказа успешна. Изпробва я и това му спаси живота. Защото ако не беше решил да пробва робота в реална ситуация, сега той щеше да лежи на някоя операционна маса с опасност за живота. А роботите бяха съвършена имитация, дори изкуствената им кръв се „съсирваше” на истински коагулуми. Този екип учени явно си го биваше. Ще трябва да направят нови копия. Старите дали ще може да се поправят? Ще трябва да им постави задача да пробват. А така му се спеше. В този момент мобилният му избръмча, чудесен повод да се разкара от скучната презентация.

      Сега пък някакъв убит барман, който в свободното си време рисувал променящи се картини. Като че ли имаше някакво предсмъртно писмо – на стената с разкривения почерк на умиращ човек бе написано: „Тя влезе в сърцето ми”. Хайде сега и мелодрами! Чак му идеше да извие врата на мъртвеца. Не могат ли да си умират тихо и кротко, ами все трябва да има някакви глупости? И къде се губи асистента му майор? Да бе, вярно че получаваше нова униформа. Старата му беше тотално съсипана от онзи луд младеж, който си мислеше, че убива ГеоргеАта и помощника му. Не му достигаше време да провери. И по-добре. И без това съсипа и една от колите им. А ГеоргеАта се скапа да пише обяснения до автопарка, такива бюрократи са там! То не бяха доклади, имейли, таблици за километри и гориво... Да му падне този младеж в ръцете, ще му натресе 5 таблички едновременно да попълва, да види лесно ли е! Взеха отпечатъци, то не че имаше кой знае какви, само на убития. Отнесоха трупа към моргата, сега патоанатомът щеше да продължи. ГеоргеАта реши да се пораходи да си проветри малко мозъка. Нещо му идваше вповече. Дали да не си пусне някой и друг ден отпуск? Докато си мечтаеше как пие коняк пред камината в някоя забравена хижа, а снегът е затрупал пътя до цивилизацията, пред очите му се изпречи някакъв бижутериен магазин. Новото момиче носеше обици с камъни, но вчера беше без тях и гледаше лошо. Дали пък не е загубила едната обица? Ще вземе да й купи едни обици, не са толкова скъпи полускъпоценните камъни. Влезе в магазина и дискретно се загледа в едни халцедони, когато осъзна, че не само той се интересува от тях!

Следваща глава