Недоизпята песен

Преди да постна това стихотворение, което написах вчера,реших да прегледам коментарите.Четох, четох и си казах - странна работа, явно на всички това ни е някакъв тъмен период, даже хора си тръгнаха...На мен напоследък ми се случиха неща, които да провокират най-тъмната ми страна - гняв, злоба и т.н., чак намразих себе си, че ги изпитвам...Като прочетох онзи коментар със стихотворението на Камелия Кондова, много ми хареса стиха "Зад стените се крият човеци" и се замислих...колко дебели са понякога тези стени и как неуморно ги правим по-дебели, добавяйки камък след камък... Но винаги има едно нещо, едно зрънце в сърцата ни, което напира да излезе иззад тези стени и ни моли, моли ни да ги съборим...просто трябва да се вслушваме в неговия глас, защото това е гласът на най-старата ни познайница - Любовта.( дори бих предпочела да я нарека майка ). И ако го слушаме, няма нужда да се безпокоим от хора, които ни нападат, нараняват и дори от които се отвращаваме, понеже те ни показват какви НЕ искаме да бъдем(иначе от къде ще знаем?). И няма нищо лошо да излеем гнева си навън- трябва да си представяме, че така освобождаваме в нас място за Любовта - защото тя не би приела да съжителства с гнева. И така, след като се освободим от него, нещата съвсем естествено си завършват като в клипчето на Веско. Не познавам никого от това клипче, но си личи, че това вече са "човеците зад стените". За всички, които вярвате в доброто начало, в божията искра у всеки човек и в нейната сила - за вас е тази "Недоизпята песен":)))))



Недоизпята песен


Захвърлена от теб в обятията на Студа,
получих обещание за песен -
незнайни гости щели да ме навестят,
когато във сърцето ми настъпи зима...или още есен...

А тя настъпи - вият ветрове
и сиви облаци се носят отдалече,
листа, едва обагрили се в свежи цветове,
със клоните си взимат сбогом вече.

Студът прегърнал ме и пита ме какво желая,
копнежи имам ли, какво потискам,
но не той трябва за тъгата ми да знае -
на тебе ще разкажа аз какво НЕ искам.

Не искам благост моето лице да озарява!
Не искам болката с усмивка да приемам!
Не искам прошка моята душа да ти дарява!
Не искам да ти давам, а да вземам!

Не искам вече ангел аз да съм за тебе,
в очите ми не искам да проблясва милостивата искра,
не искам от душата ми покой да те обзема-
не искам да съм мила, искам да съм зла!

Не искам твоята умора да почива
успокоена вечер върху мойта гръд!
Не искам от страстта ти дива да отпива
тъй жадно тръпнещата моя плът!

Не искам във очите ми да виждаш жива светлина,
а само пламък, който зарад тебе гасне,
и потопено в бездната на вечната Тъма,
в тях цветето на Любовта не ще порасне!

И ако падаш и ръка към мен протегнеш,
аз ще те пусна, няма да те спра,
за да не чувам как от мъка стенеш,
аз ще издигна помежду ни каменна стена.

И ще забравя, че на този свят и химни има,
възпяващи онази дивна красота -
Любов - която в моето сърце изстина,
затуй ще спомни то елегията на Смъртта.

С Омразата ще седнем в есенния ден
една до друга, тихо ще си шепнем,
до нас и Мракът ще се сгуши уморен
и тримата ще се прегърнем ,без да трепнем.

И те ще ми запеят песента на болните сърца,
на празните души, на тъжните очи -
на ледените хора песента,
която моята ръка на този лист реди...

Но в неочакван миг неканена сълза
върху ръката яростна ще се отрони
и таз неканената с глас познат
на моето сърце ще заговори...

И в стоплящото се сърце тъгата ще заплаче,
ръката яростна ще затрепери,
ще смачка този лист от ГРОЗНИ знаци
и Мракът и Омразата ще СПРАТ да пеят!!!