КРАЯТ НА ПЕТИЯ СЕЗОН

- Соледад, хей, Соледад...

Ехото изгърмя над главата й. Многогласието се покатери до нишите, изкопани в Зеления зъбер. Една жаба изквака до левия й крак. Издуваше белите си резонатори и се канеше да подскочи до близката локва. Жабата подскочи. Там имаше друга жаба.

Соледад изчака ехото да заглъхне и погледна залеза - време беше да си ходи. За вечеря щеше да омеси хляб и смокини. Години наред вечерята й се състои от току-що изпечен хляб и десетина розови смокини. Съмнява се, че прилича на онези увяхнали самотни жени, които се самозадоволяват и по цял ден се занимават с овощните си градини. И си мисли, че няма причини да не е така.

Всеки ден Соледад ходи на разходка из Кленовото усое и събира пъстри кленови листа. Когато стигне подножието на Зеления зъбер, тя ги хвърля срещу вятъра. Синьото дантелено чадърче, което бе нейн неизменен атрибут, се свива и забива нос в мократа пръст. И точно тогава тя извиква името си срещу вятъра, а ехото го понася между кленовите листа, високо, високо, където бяха отлетели младите й години.

..........................................................................................

Щом запали червения абажур, самотата й се свлече като дрипа в краката й. Соледад й нанесе няколко отчаяни ритника, разтърси пустинята с танци. Дълбокото на грамофона изригна един стар американски джаз. Соледад се тръшна на фотьойла.
- Ще заплача! - каза тя.
- Заплачи! - отвърна самотата.
- Ще дотърчи ехото ми от Кленовото усое! - подсмръкна Соледад.
- Нека дойде! Отново ще се разбие в сърцето ти - то е по-замръзнало и от Зеления зъбер! - самотата притисна другата.
- Ще разтворя вратите и прозорците и ще викам! - реве Соледад.
- Само опитай и хората ще те изселят от града, ще те сметнат за луда стара мома! - отвърна на удара самотата.

Тогава на вратата се похлопа. Влезе мъжът. Изглеждаше на средна възраст и странно приличаше на дантеленото синьо чадърче, което се радва щом го накарат да изпълнява предназначението си. Човек би казал, че самото синьо чадърче е излязло от голямата ваза за чадъри току зад вратата и гледа с пъстрите си очи.

- Добър вечер! - каза то.
- Добра да е... - изтърва думите Соледад като дребни стружки сол, поръсени в тревите, изскочили изпод копитата на някой пиренейски муфлон. Разбира се, тя веднага се досети, че това не може да бъде синьото чадърче, а някой замръкнал без покрив пришелец. В този миг самотата й се сви в панера на избягалата котка и спря да фучи.

Вечеряха хляб и смокини. И пиха вино от забравеното бащино буре в избата. Бяха спокойни и мълчаливи. Соледад успя да се огледа в него като в бистро поточе. Двамата установиха, че не е толкова стара и няма вид на увяхнала жена, влюбена в овощната си градина. Тя умело прикри онези момински копнежи за стоплени и измачкани чаршафи. Чадърчето усети мириса на изпрано спално бельо и сподели това с нея. Тя се усмихна. Съвсем леко се показа кривият преден зъб и това излезе една чудна усмивка, която въпреки тленността и ръждата на годините се протегна като уморено кутре.

Грамофонът отново прозя негърското си гърло и двамата захванаха да тъпчат дъбовия под, в чиито улеи спяха хербариите на пропълзели насекоми. Умните очи на чадърчето разсъблякоха Соледад. Той покри с ръце корема й, наподобяващ малък весел заек с едно око, който необезпокояван пасе чуждата детелина. Чадърчето веднага схвана, че зиме нейното тяло има вкус на портокали, особено зад дясното ухо, а пролетес - на пръст от мушкато. Представяше си как през лятото пръстите й имат цвят на пресни зеленчуци, дълго поливани с жълта лейка - слънчоглед. Искаше му се есента да продължава, защото в тоя момент видя как устата й се разтваря и го целува, а вкусът на езика й е натежало от дъжд смокиново дърво. Неусетно чадърчето се задъха, защото си въобрази, че препуска като петия сезон по твърдите гърди на някаква нива и в него се разпука цялото му желание да изпълни предназначението си. Соледад разбра, че този мъж, когато се люби, удивително прилича на дантеленото й чадърче...

...........................................................................................


На обяд тя видя, че завивките му бяха отритнати, както месестите облаци от вятъра. Представи си брезентовата му раница да се поклаща на гърба му, понесъл есенната полска угар и градските пушеци след себе си. Тогава забеляза самотата си, която се прозяваше и надзърташе от панера на избягалата котка. Соледад не й обърна внимание, а реши, че е време за следобедната разходка в Кленовото усое. Когато събираше кленови листа духът й намираше най-дълбокия покой. Самотата й не смееше да я дразни.

Многогласието на ехото отново изкатери до нишите, издрани в Зеления зъбер, прогони оттам гнездящите сойки и изчезна. Вчерашната жаба я посрещна и я огледа. Изквака от досада. Резонаторите й се издуваха и се уголемиха колкото цялата долина. Накани се да подскочи към съседната локва. Там я чакаше друга жаба.
- Добър ден, Соледад! - каза Самотата.
- Добър ден, Соледад! - отвърна тя примирено. Залезът я повика. Трябваше да се прибира. За вечеря реши да омеси хляб. И смокини...