Съдбата ли била, що ли

Приклещен от работа, пренебрегнал дом, семейство и бит, една събота чакам маршрутка към офиса. Чудя се карък ли съм, идиот ли съм, какво съм че все не мога да сколасам в работно време, и все моята работна седмица гони 100те часа.

Към мен се приближават двама младежи, религиозни зарибители. И питат-разпитват:

"Вярвате ли че съдбата управлява живота ни?"

А де!

"Де да знам...", вдигам ръце.

Не знам колко тежко ще да съм въздъхнал, но хората ми пожелаха един сконфузен "приятен ден" и си заминаха.

И ме оставиха в съмнения:

а) толкова ли съм сдухан, че и зарибителите не ме бръснат за слива? Ако да, защо спорадично ме юркат да купувам онези съмнителни картички за 2 лева парчето?

б) толова ли са сдухани, че като видят човек дето сам не знае съдба ли е, не е ли, не го хванат за яката и го натирят в правата си вяра. Ако не, защо когато кажеш "вярвам"/"не вярвам" те погват и не можеш се отърва от Провидения, Спасения и подобни.

в) не могат ли да си ходят по пътя пък в края на краищата и айде стига вече.