Неолиберализмът и социалните науки

Неолиберализмът предполага, че всяка област на социално взаимодействие може да бъде представена като пазар. Този начин на представяне предизвика реформи в институционализирането на науката, чиито най-видими следствия са проектното финансиране, образователните ваучери и системите за оценяване на преподаватели и изследователи. Сходни реформи може би предстоят и у нас. За да изясним залога и рисковете им, дебатираме предимствата и недостатъците от представянето на социалните науки като пазар на знание, както и институционалните промени, които те могат или не могат да предизвикат

С участието на Румяна Стоилова, Бойко Пенчев, Мила Минева, Лиляна Деянова, Момчил Христов и други. Модератор: Тодор Христов

21 септември (вторник) 2010, 19.00 ч., На български език. Вход свободен
Червената къща, ул. "Любен Каравелов" № 15, София

За едно ангажирано знание

Още от стачките през месеците ноември и декември на 1995-а година във Франция, намесите (интервенциите, активното взимане на позоция) на Пиер Бурдийо бяха подложени на критики, често пъти ожесточени, особено от страна на медийните журналисти и интелектуалци, чиято социална роля той вече беше анализирал. Това, което ги беше шокирало преди всичко, беше това, че един „учен“ се намесва активно в „политическата“ сфера. При все това въвличането на социолога в общественото (социалното) пространство датира от началото на 60-те по повод на Алжирската война.

Интелектуалец и борец

Желаещ да „мисли политиката без да мисли политически“, Пиер Бурдийо се стремеше да докаже, че по-скоро отколкото да се противопоставят, социалните науки и милитантизма (активизма, борбата) могат да представляват двете страни на една и съща работа, че анализирането и критикуването на социалната (обществената) действителност позволяват да се допринесе за нейната трансформация. Този текст бе прочетен от неговия автор по време на среща в Атина, през месец май 2001-ва, заедно с учени и синдикалисти относно теми като Европа, културата и журнализма и фигурира в книгата, издадена през пролетта на 2002-ра, Интервенции (1961-2001). Социални науки и политическо действие (изд. Агон, Марсилия).

 

Ако днес е важно, ако не и необходимо, значителен брой изследователи да се съдружат със социалното движение, то това е защото сме изправени пред една глобализационна политика. (Ясно казвам една „глобализационна политика“ и не говоря за „глобализация“, сякаш се отнася до един естествен процес.) Тази политика, в голяма степен, се държи в тайна, що се отнася до нейното производатво и нейното разпространение. И вече само за това се изисква цяла една изследователска работа, за да може тя да се разкрие, преди да бъде приложена. След това, тази политика има ефекти, които могат да бъдат предвидени благодарение на социалната наука, но които в краткосрочен план остават все още невидими за повечето от хората. Друга характеристика на тази политика: от части тя се произвежда от изследователи. И въпросът, който се поставя е дали тези, които предвиждат, изхождайки от научното си знание, пагубните последствия от тази политика, трябва да седят мълчаливи. Или дали в това няма един вид неоказване помощ на човек в опасност. Ако е вярно, че планетата е застрашена от тежки катастрофи, то не е ли дълг на тези, които вярват, че разпознават предварително тези катастрофи, да излезнат от сдържаността, която обикновено си налагат учените?

В главата на повечето учени хора, особено в областта на социалните науки, съществува една дихотомия (раздвояване), която ми изглежда абсолютно пагубна: дихотомията между scholarship и commitment- между тези, които се посвещават на научната работа, правена по научни методи и адресирана към други учени и тези, които се ангажират и носят навън своето знание. Противопоставянето е изкуствено и всъщност е необходимо човек да бъде автономен учен, работещ по правилата на scholarship, за да може да произвежда едно ангажирано знание или с други думи казано, scholarship with commitment. За да бъдеш истински ангажиран учен, легитимно ангажиран, е необходимо да ангажираш (да въвлечеш) знание. И това знание се придобива само в научната работа, подчинена на правилата на научната общност.

Казано с други думи, трябва да се отстранят известен брой съпротиви, които са в главите ни и които представляват начини да се позволяват оставки: започвайки от тази на ученият, затварящ се в своята високомерност. Дихотомията между scholarship и commitment вдъхва доверие на учения в неговата чиста съвест, защото така той получава удобрението на научната общност. Все едно учените да се взимат за двойно учени, защото не правят нищо от науката си. Но когато се касае за биолози, това може да бъде криминално. Но е също толкова тежко, когато се касае за криминолози. Тази сдържаност (резерва), това бягство в чистотата има изключително тежки социални (обществени) последствия. Хора като мен, плащани от държавата, трябвало да пазят грижовно техните резултати за колегите си? Напълно фондаментално е за това, което вярваме, че представлява едно откритие, да бъде даден приоритета на критиката на колегите, но защо да им резервираме (запазваме изключително) знанието, придобито и контролирано колективно?

Струва ми се, че изследователят няма избора днес: ако е убеден, че има корелация (взаимовръзка) между неолибералните политики и нивото на престъпността, между неолибералните политики и нивото на криминалността, между неолибералните политики и нивото на това, което Дюркейм би нарекъл аномията, то как би могъл човек да не го каже? Не само, че няма какво да му се упреква, ами би трябвало да да бъде поздравен за това. (Вероятно правя апология на собствената си позиция...)

Сега, какво ще прави този учен в социалното движение? Най-напред, той няма да раздава уроци – както го правиха някои органични интелектуалци, които не бяха способни да наложат стоките си на научния пазар, където съревнованието е голямо, отивайки да се правят на интлектуалци сред не-интелектуалците, твърдейки същевременно, че интелектуалецът не съществувал. Изследователят не е нито пророк, нито духовен учител. Необходимо му е да изобрети една нова роля, която е особено трудна: той трябва да слуша, трябва да търси и изобретява; трябва да се опита да помага на организмите (организациите, структурите, общностите), даващи си за мисия – все по мекушаво за съжаление, включително и синдикатите – да се противопоставят на неолибералната политика; той трябва да си даде за цел да ги подпомага, доставяйки им инструменти. В частност инструменти срещу символичния ефект, упражняван от ангажираните на страната на големите мултинационални корпорации „експерти“. Нещата трябва да бъдат наричани с истинските им имена. Примерно, настоящата образователна политика се рашава от UNICE, от Трансатлантическия институт, и пр. Достатъчно е да се прочете доклада на Световната търговска организация (СТО) за услугите, за да узнаем образователната политика, която ще имаме след пет години. Министерството на образованието просто прилага поръченията, изработени от юристи, социолози, икономисти, и които веднага щом бъдат приведени във форма по юридически път, се пускат в обръщение.

Изследователите могат също да правят едно по-ново и по-трудно нещо: да благоприятстват първо появата на организационни условия за колективното производство на намерението за сътворяване на политически проект и на второ място организационните условия за успеха на сътворяването на един подобен проект; който естествено ще бъде един колективен проект. В крайна сметка, Учредителното (великото народно) събрание от 1789-а г. и Филаделфското събрание се съставляваха от хора като вас и мен, които имаха багаж на юристи, които бяха чели Монтескю и които изобретиха демократични структури. По същия начин и днес трябва да се изобретят неща... Естествено може да се възрази: „Има парламенти, европейска конфедерация на синдикатите, всякакъв вид институции, които се предполага да се занимават с това.“ Няма да правя демонстрация за това тук, но се налага да констатираме, че те не го правят. Следователно има нужда да се съдадат благоприятните условия за това изобретяване (измайсторяване, сътворяване). Нужно е да се помогне за преодоляването на препиядствията за това сътворяване; препиядствия, които от части се намират в социалното движение, натоварено да ги преодолее – и особено в синдикатите...

Защо можем да бъдем оптимисти? Смятам, че можем да говорим с думи от рода на разумни шансове за успех, че настоящият момент е kairos, подходящия момент. Когато държахме същия вид реч около 1995-а, общото между нас беше фактът да не бъдем чувани и да минаваме за луди. Хората, които подобно на Касандра, предвиждаха катастрофи, бяха усмивани, журналистите ги атакуваха и бяха обиждани. В момента това е намаляло. Защо? Защото беше свършена известна работа. Състоя се Сиатъл и цял куп други манифестации (прояви). И освен това, последствията от неолибералната политика – които абстрактно бяхме предвидили – започват вече да се виждат. И сега хората рзбират... Даже и най-ограничените и най-загубените журналисти знаят, че едно предприятие, което не прави 15% печалба, съкращава. Най-катастрофалните пророчества на пророците на нещастието (които просто бяха по-добре информирани от другите) започват да бъдат осъществявани. Не е твърде рано. Но също така не е и твърде късно. Защото това е просто едно начало, защото катастрофите просто започват. Все още е време да бъдат разтърсени социал-демократическите правителства, за които интелектуалците имат очите на Химена (персонаж от трагикомедията Сид, на Корней), особено когато получават от тях най-различни социални предимства...

Едно европейско социално движение има изгледи за успех, според мен, само, ако обединява три съставни части: синдикати, социално движение и изследователи – при условие, естествено, те да бъдат взаимно-интегрирани, а не поставени едни до други. Казвах вчера на синдикатите, че между социалните движения и синдикатите във всички страни съществува една дълбока разлика, засягаща същевременно съдържанията и начините на действие. Социалните движения дадоха съществувание на политически цели, които синдикатите и партиите бяха изоставили, или забравили, или забулили. От друга страна социалните движения въведоха методи за действие, които синдикатите бяха малко по малко и този път забравили, пренебрегнали или забулили. И в частност лични методи за действие: действието на социалните движения прибягва до символната ефикасност, символна ефикасност, зависеща отчасти от личната ангажираност на тези, които манифестират; лична ангажираност, което е също и телесна ангажираност.

Необходимо е да бъдат поемани рискове. Не става дума да се манифестира рамо до рамо, както традиционно го правят синдикатите (по целия свят, но неи у нас; все още., бел.ред.). Нужно е да се правят акции, окупации на помещения и пр. Което изисква едновременно въображение и смелост. Но ще кажа също: „Внимание, без „синдикалофобия“. Съществува една логика на синдикалните апарати, която трябва да бъде разбрана. Защо казвам на синдикалистите неща, които са близки до гледната точка, кояо социалните движения имат за тях и защо ще кажа на социалните движения неща, които са близки до визията, която синдикатите имат за тях? Защото само при условие, че всяка една от групите се вижда сама себе си, така както вижда и другите групи, ще могат да се преодолеят тези разделения, които допринасят за отслабванато на вече твърде слаби групи. Движението за съпротива на нео-либералните политики е като цяло твърде слабо и е допълнително отслабвано от разделенията си: това е мотор, изразходващ 80% от енергията си в топлина, т.е. под формата на напрежения, търкания, конфликти и пр. И който би могъл да върви много по-бързо и да стигне много по-далеч, ако...

Пречките за създаването на едно единно европейско социално движение са от няколко вида. Съществуват езикови препиядствия, които са изключително големи, примерно при комуникацята (общуването) между синдикати или социални движения – шефовете (фирмените ръководители, босовете) и юпитата (чиновниците им) говорят чуждите езици, а синдикалистите и активистите много по-слабо. Поради тази причина, интернационализирането на социалните движения или на синдикатите е станало изключително трудно. Освен това съществуват и препиядствията свързани с навиците, с начините на мислене, както и със силата на социалните структури, на синдикалните структури. Каква би могла да бъде ролята на изследователите във всичкото това? Тази, да работят за колективното изобретяване на колективни структури за изобретяване, които ще дадат раждането на едно ново социално движение, което ще рече на нови съдържания, на нови цели и на нови международни средства за действие.

Превод от Монд дипломатик: Pour un savoir engagé
"Pour un savoir engagé" in Contre-feux 2, Paris, Liber – Raisons d’agir, 2001, pp. 33-40.
For an Engaged Knowledge by Pierre Bourdieu

Призив за Световен Форум - Наука и Демокрация

"Социалната философия" на Пиер Бурдийо