“Що е Просвещение?” Има ли духът на Просвещението някаква връзка с нашето съвремие? А Кант?

   Кант за Просвещението или защо все още (трябва да?) учим философия

През 1784 год. великият германски философ Имануел Кант публикува една кратка статия във весник със заглавие: “Отговор на въпроса : “Що е Просвещение?””

   Можем ли и ние сега да си зададем този въпрос? Актуален ли е той за нас? Има ли духът на Просвещението някаква връзка с нашето съвремие? А Кант?

"Проблемът със средствата се решава от проекта за новата реформа..."

   И така, нека да се опитаме да си зададем и ние този въпрос : Що е Просвещение? Стандартният отговор по правило отпраща към един период от Европейската история с неясни граници, но обикновено гравитиращ около XVIII век, който се характеризира с духовен прелом в културата, изразяващ се в безгранична вяра в човешкият разум, свободата, науката, прогреса и съответно отхвърляне на  всичко това, което спира тяхното развитие – невежеството, деспотизма, суеверието, фанатизма. Просвещението е време на оптимизъм и надежда, че напредъкът в знанието ще направи хора по-мъдри, по-добри, по-щасливи. Епоха, която вижда своя дълг в това да просвещава, т.е. да образова, убедена че само така може да освободи и спаси човечеството от всички беди, които го сполетяват. Неслучайно тогава се поставят основите на масовото образование и всички, на които сега училището е работно място сме малко или много наследници на духа на Просвещението.

   Показателно е и името на тази епоха. Ако за предишни периоди водещи и определящи са били събития от областта на историята, религията, икономиката или политиката, то това време взема своето наименование от сферата на мисълта, знанието и образованието. Просвещението е също и първата епоха, която назовава сама себе си. Хората през Античността или Средновековието са нямали представа, че живеят през Античност или Средновековие, тези имена се появяват впоследствие. Хората през XVIII век обаче са имали ясна представа, че живеят във века на Просвещението и статията на Кант е показателна за това ново светоусещане. Това е време, което има съзнание за себе си, защото пита за себе си и само се определя, т.е. развило е самосъзнание, а при човек това е един от признаците за навлизане в зрялост. И отговорът на Кант е точно в този дух, сравнявайки Просвещението с определенден етап от човешкото развитие. Неговата дефиниция гласи : “Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг.”

   Явно за Кант изходът от непълнолетие и навлизането в зрялост е свързано с възможността на човек да мисли и взема решения самостоятелно, без наставник и ръководител. И това е още една от характерните черти на Просвещението – съмнение в авторитетите, оспорване на догмите, критика на всичко, което дотогава се е приемало за безвъпросно. А Кант е par excellence философа на Критиката. Той обаче използва думата критика не толкова в съвременното и значение на : да опровергаеш и разобличиш, а в по-стария и смисъл на : да различиш и оцениш. Да критикуваш означава да различиш правилно от грешно, да оцениш коя мисъл е коректна от коя некоректна и да поставиш граница между тях. И в “Критика на чистия разум” Кант прави точно това – сочи предела на човешкото познание и поставя граница между това, за което е възможно познанието и това, за което той счита, че е невъзможно. В резултат на неговата критика следва и едно  друго разграничение, което разделя окончателно пътищата на философията, религията и науката.

   Векове наред тези сфери не са били ясно разграничени. Талес, Питагор, Платон, Тома Аквински, Декарт, Паскал, Лайбниц и т.н., сега може да ги изучаваме като философи, но в техните разсъждения не може категорично да се прокара ясна граница, кои касаят научното естествознание, кои математиката, религията или философията. Показателно, доколко в Европа сме привикнали вече с това разделение, е когато се срещнем с други култури, където то все още липсва и започваме да го поставяме изкуствено, задавайки си въпроси, които местните трудно биха разбрали. Будизма религия ли е или философия? Шанкара религиозен реформатор на Индуизма или метафизик от школата Веданта? Конфуций с Исус ли да го сравняваме или със Сократ? Какъв е Авицена – учен, лекар, поет, теолог или философ? Но така е било и в Европа до времето на Просвещението, тогава започва да се налага това разграничение, превръщайки го в една от спецификите на западната цивилизация. Дори Нютон, живял век преди Кант, е писал повече трактати по теология и отделил повече време на алхимията отколкото на физиката, която той все още именува натурфилософия. Но в наше време разбира се Нютон го изучаваме само като гениален физик с огромен принос за развитието на науката и най-много спомогнал за безрезервната вяра на Просвещението в нея, а теологията му никой не чете, тя свидетелства за друго време.

   За разлика от предходният период на Ренесанса, когато учени като Бруно и Галилей са били съдени от Инквизицията, то през Просвещението възходът и ползата от науката са вече безспорни. Църквата започва да губи част от своя авторитет и за пръв път се появяват мислители, които открито да я критикуват. Философията заедно с религията също започва да губи позиции за сметка на науката, превърнала се в новия авторитет за истина. Нищо чудно и нея да я беше сполетяла съдбата на други забравени знания като древното магьосничество и античните техники за гадаене, средновековната схоластика или ренесансовата алхимия. Мисловни опити да се обясни и въздейства на света погълнали толкова много време и усилия, но на които сега не гледаме много сериозно и вече нямат място в средното образование, защото не се съвместяват със съвременния ни научен светоглед .

   В това средно образование философията също можеше да отсъства. Тя щеше да е интригуващ период от Европейската история продължил повече от две хиляди години, показващ ни само колко странно са мислели и заблуждавали някои хора преди появата на съвременната наука, и върху нея щяхме да хвърляме любопитен поглед по начина, по който сега четем примерно митовете на древните народи. Тогава Талес щеше да се споменава като първия естествоизпитател, Аристотел да се изучава само по логика, а Августин, Русо, Ницше или Сартр да се анализират в час по литература. Защо не, нима теологията не е сполетя подобна съдба, изучавана по времето на Кант все още във висшия факултет на университетите, а философията обхващаща целокупното дотогава знание си стояше в низшия като начална степен на образование. Че още тогава е съществувало подобно отношение към философията свидетелства и самия Кант :           “Бе време, когато тя се наричаше царица на всички науки.....Сега вече модата на века е напълно да я презираме..”

   Основния въпрос на Кант - “Възможна ли е метафизиката като наука?”, свидетелства за този дух на времето и предизвикателство, което възходът на науката отправя към философията. За разлика обаче от много други мислители преди, а и след него, които са се надявали да поставят философията на строги научни основи, то на този въпрос Кант дава категоричния ортговор, че метафизиката по начина, по който поставя своите проблеми и търси своите отговори не може да бъде наука. Същевременно отхвърляйки старата метафизика като ненаучна, той открива едно ново поле за изследване пред философията, което тя е длъжна да осъществи – “критика на способността на разума изобщо с оглед на всички познания, към които той може да се стреми”. Така философията няма да е повече знание за последните безусловни истини, а трябва да се превърне в критика към всяко знание, изследваща неговите условия, възможмости и граници.

   До голяма степен благодарение на критиката осъществена от Кант философията започва да се оформя като обособена учебна дисциплина, независима от всички останали, които се изучават в училище. Тя вече може и да не е “царица на всички науки”, но е запазила своите претенции за универсалност и не загубва връзката си с науката, т.е. философията е все още нещо сериозно, което си заслужава да бъде изучавано. Безспорно не трябва да приписваме всички заслуги за това обособяване и отделяне на философията само на Кант, то е в духа на времето и той като един от най-ярките му представители просто е съумял да го заяви и постави по-ясно и категорично от някой други. Цената на това обособяване обаче е, че след него философията все повече се превръща в едно тясно специализирано знание достъпно за ограничен кръг от хора усвоили съответния жаргон.

   Показателно за това специализиране и институционализиране на философията е и фигурата на Кант. Той е първия от големите философи на Новото време, който е университетски преподавател. Ако през Просвещението философията е все още любимо занимание на всеки уважаваш себе си гражданин с претенции за интелигентност, то на Кант това му е работата и след него това ще е правило, а не изключение. Философията от дарба и призвание, ще се превърне в професия. За тази трудно достъпност спомага и новия стил на писане, който се налага с Кант. Философите на Просвещението преди него като Волтер, Дидро или Русо искайки да просвещават, са писали на достъпен език за широката публика и те все още могат да бъдат разбрани от някой съвременен ученик, ако случайно реши да ги прочете. Но колко от тях, ако също случайно решат да четат Кант биха разбрали, какво означава “трансцендентална аналитика”, “антиномии на чистия разум” или “Как са възможни синтетични съждения a priori?”, а това всъщност е основния въпрос в “Критика на чистия разум”. След Кант философията от любима тема за разсъждение и разговор достъпни за всеки образован, ще се превърне в някакво подобие на езотерично знание, до което достъп имат само просветените. От сега нататък, за да говориш, четеш и пишеш за философия - трябва да си учил философия.  

   Но донякъде това е цената на всяко знание, спечелило си привилегията да се превърне в учебна дисциплина. То трябва да се изучава под настойничеството на преподавател, който също го е учил, но пет години в университета, за да е усвоил цялата тази сложна проблематика. Университетът като институция обаче възниква още през Средновековието и за него винаги е бил характерен един специализиран език и подбрана публика, но не така е с масовото образование, което започва да се появява през Просвещението. Под да просвещават, мислителите тогава на първо място са имали впредвид да осъществят промята в светогледа, за да спрат хората да вярват в духове и заклинания, и да повярват в силата на човешкия разум. Въпреки че тогава се налага модела за “общото образование”, т.е. че всеки ученик трябва да получи всестранно знание по всички предмети, то държавната власт, която започва да открива училища и в по-малките населени места, не цели толкова да направи всеки селянин или занаятчия гениален  физик или математик, а да даде на техните деца един минимум от знание, т.е. да могат да четат, пишат и смятат. Но през XVIII век нито науките са толкова много, нито обхвата на знанието толкова голям, но всичко това за няколко века се променя и изискуемия минимум от знание става все по-голям и по-труден за усвояване.

   Още повече, че с масовото образование се променя и самото отношение към ученето. Векове наред да се докоснеш до знанието е било вид свещенодействие, а философите по-близко до статута на пророци и духовни водачи, отколкото на кабинетни учени. Образованието е било привилегия за избрани, а не задължително право на всеки.  Колкото и да величаем древно-гръцките философски школи, то не всеки е имал достъп до тях. Анаксагор е учител на Перикъл, Сократ на Платон и Алкивиад, а Аристотел на Александър Велики. Но с масовото образование и това се променя, да учиш от привилегия става задължение, а знанието от нещо свещено, за много от учениците се превръща в досада, която насила трябва да зубрят. Учене, в което не виждат никакъв смисъл освен изкарването на оценки и вземането на диплома накрая.

   Трябва ли примерно да се изучава Кант в средното образование? Ако питате някой ученик – сигурно не, за какво му е, ако попитате учителя – сигурно да, щом има предмет философия и присъства в държавните образователни изисквания. Няма как без него, все едно в курса по биология да отсъства Дарвин, по физика Нютон или по литература Шекспир. Но по същата логика философията не може и без Сократ, Платон, Аристотел, Декарт, Хегел, Ницше, Хайдегер, Витгенщайн и т.н., и т.н. Къде да спрем в изискуемия минимум, кое име да пропуснем и кое не? Стандартните антологии по философия за ученици сочат поне 20-30 имена спечелили си статуса на класици и следователно задължителни за изучаване. А впрочем зад всяко от тези имена стои философия, която също никак не е лесна за усвояване. Как се преподава примерно Кант в един учебен час от 40 минути, в който учениците за пръв път чуват това име от учителя, а голяма част от тях нямат и желание да го чуят, в които също така трябва да изпиташ някой, да помолиш друг да пази тишина, трети да си изключи джиесема и в оставащите минути и между поддържането на дисциплината да споменеш, че написал “Критика на чистия разум” и да се опиташ да обясниш в няколко изречения какво пише в нея. И така е по повечето учебни дисциплини, където важното за изучаване е не по-малко, сложността на материала не по-лесна, а на учениците все по не им се слуша.

   В крайна сметка цялото това желание за многознание създава по-скоро едно        полу-знание, в който изобилието на информация на принципа “за всекиго по нещо” е за сметка на задълбочеността и аналитичността. Масовото образование може и да се справя с масовата неграмотност, но резултата от това е създаването на една нова масова полу-грамотност така характерна за съвременния ученик. Той може да чете, но не чете, с изключения от рода на жълтата преса, може да пише, но не пише, ако не броим чатенето в интернет, може да смята, но до там, че да си преброи парите, а относно Кант най-много да сети, че е германски философ с четири букви от решаването на кръстословици. Безспорно не всички ученици могат да се припознаят в така описания профил, както и че написаното може да послужи за идеално оправдание на всеки учител не справящ се добре със задълженията си. Да знаеш много не е достатъчно, за да го преподаваш добре.

   Кант търсейки причините за досегашната липсата на просвещение, също сочи в статията си, че самопричиненото ни непълнолетие “не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваме от него” и “мързел и малодушие са причините, поради които една толкова голяма част от хората ..... остават все пак през целия си живот непълнолетни”. Явно само наличието на разсъдък не е достатъчно за напредък в мисълта, а се изискват и качества като решителност, смелост, трудолюбие, упоритост и т.н. Качества, които обаче се възпитават, а не се учат от учебници.

   И тука можем да посочим едно от слабите места в проекта на Просвещението и вярата, че прогресът в знанието е самодостатъчен, за да реши всичките проблеми на човечеството. Вяра, която още в епохата на Просвешението намира своя най-изявен критик в лицето на Жан-Жак Русо. За него напредъкът  в науките не прави хората нито по-добри, нито по-умни, нито обществото ни по-справедливо. И имайки впредвид всички жестокости извършени от човек последните два века, за съжаление трябва да признаем, че песимизмът на Русо се е оказал много по-близко до действителността отколкото оптимизмът на съвременниците му. Защото и тази велика епоха, време на толкова много вяра и надежда, в крайна сметка също завършва с кръв и убийства, с терора по време на Френската революция, масовите екзекуции на гилотината и завоевателните войни на Наполеон. Оказа се, че вярата в Богът Разум може да е не по-малко фанатична и в името на “свобода, братство и равенство” да се убива с не по-малка жестокост. По същото това време испанския художник Франсиско Гоя рисува една мрачна картина със странно заглавие : “Сънят на разума ражда чудовища” и това е може би един от най-важните уроци на Просвещението.

   Но следва ли от тук да заключим, че цялото Просвещение е един провал? Не, неговият край и всички злодейства случили се след това по-скоро показват някои от недостатъците в реализирането на неговия проект. Разум без човешко лице, свобода без отговорност, равенство без солидарност, ходене на работа или училище без желание, правене на наука без морал, трупане на знание без мислене, образование без възпитание и т.н., подобна едностранчивост неизбежно води до извращение. Но дали за всичко това трябва да обвиняваме само Просвещението или подобно на Кант да заключим, че всъщност все още ние не сме достатъчно просветени. “Ако се постави въпросът : Живеем ли сега в просветена епоха?, отговорът ще е : Не, но ние живеем в епоха на Просвещение. Твърде много още ни липсва....”

   Е, това и ние можем да го заявим, но два века по-късно. Просвещението е непрекъснат процес и неговите идеали са още живи - поне за някои, сега може би само противниците пред него са други. Ако през XVIII са се борили с фанатизма, сега вместо него властва нихилизма, вместо суеверието – бездуховността, вместо догматизма – конформизма, вместо подчинението – арогантността, но резултатът е сходен, все още голяма част от човечеството отказва да мисли самостоятелно и все още не сме пораснали достатъчно, за да излезем от непълнолетието, а отговорът на Кант защо е така си е още актуален : “Та колко е удобно да си непълнолетен! Щом имам книга, която има разсъдък вместо мен, духовен пастир, който има съвест вместо мен....Аз не съм принуден и да мисля, след като мога само да плащам : нека другите поемат заради мен досадните неща.” Явно да си пълнолетен, т.е. да мислиш и вземаш решения самостоятелно и тогава и сега не е много лесно.

   И ако сега отново се върнем на въпроса защо трябва да изучаваме философия, то до голяма степен в целите на Просвещението се съдържа и отговора. В своята хилядолетна традиция философията също е искала да просвещава, за да направи хората по-умни, по-добри или по-щастливи. Идеалите на Просвещението не се различават много от тези на философията. Тя винаги е била една покана за мислене и желание за знание, а това е и мотото, което Кант приписва на Просвещението : Sapere aude – в превод от латински : Осмели се да бъдеш мъдър. А точно философията беше любов към мъдростта и с това тя винаги е претендирала да се отличава от другите науки. И Кант също подчертава тази и отлика : “Науката... е тясната порта, която води към учението за мъдростта, .....което трябва да служи на учителите като ръководство, за да прокарат добре и ясно пътя към мъдростта.... една наука, чийто пазител трябва винаги да си остане философията, в чието тънко изследване публиката не трябва да участва, а по-скоро трябва да участва в ученията, които едва след една такава обработка могат да станат напълно ясни.”

  С това Кант завършва “Критика на практическия разум” – етическото си съчинение и, ако с този цитат той защитава необходимостта от изучаване на философията, той също е показателен и за нейното затваряне, “в чието тънко изследване публиката не трябва да участва”. Но това “тънко изследване” ще си остане затворено в университета за подбраната публика, където на Кант могат да се отделят не 40 минути, а няколко месеца за изучаване на всичките му тънкости, въпреки че за някои университетски преподаватели сигурно и това е малко. А за масовото образование ще си остане това, което Кант дефинира като “естествена заложба”. Заложба, която обаче той не изследва, а само споменава в увода си, доколкото не издържа на научния му идеал.                                

  “...и метафизиката съществува, ако и не като наука, все пак като естествена заложба. Защото човешкият разум, подтикван от собствена нужда, без да се определя от това само да знае много, неудържимо се стреми към такива въпроси, на които не може да отговори с никаква опитна употреба на разума”.

   Но може би точно този недостатък на метафизиката е и нейното предимство. Да, тя все още няма безспорните истини на науките, в нея нищо не е сигурно и въпросите и са повече от отговорите, но пък все още това са въпросите, които всеки може и трябва да си зададе. Точно това прави от философията едно свободно поле за питане и мислене, в което истината не се дава наготово и отговорите не се знаят предварително. И в този опит за мислене, за разлика от “тънкото изследване”, всеки ученик може да участва стига да има нужното желание.

  Или отново цитирайки на Кант : “Имай смелостта да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението”, и това също може да е девизът и на философията . Но в тази покана към разсъдъка да мисли се съдържа също и един призив за повече смелост, самостоятелност и свобода.

 Ивайло Стоянов
http://gate.cas.bg/publication.php?id=118

Използвана литература :

   Имануел Кант, Отговор на въпроса : “Що е Просвещение?”

   Имануел Кант, Критика на чистия разум

   Имануел Кант, Критика на практическия разум

   Мишел Фуко,  Що е просвещение?