Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
На 1 Май във Варна, на протестно шествие излизаме работници от различни сектори и градове, но с общи проблеми. Всички ние и нашите семейства сме пряко засегнати от картелните споразумения между работодателите, поддържащи заплатите в цялата страна изкуствено ниски. Всички сме потърпевши от масовото укриване на осигуровки, което ни лишава от базови трудови права, като справедливо обезщетение при безработица и спокойствие за бъдещето, като в същото време нанася удар срещу и без това мизерните пенсии на сегашните пенсионери. Всички сме потърпевши от повсеместното погазване на трудовото законодателство чрез произволното увеличение на работния ден, незаплатения извънреден труд, лошите условия и т.н. Повечето от нас са сменяли не един работодател през годините, и сме се нагледали на всичко – от натиск от страна на управата да не използваме полагащите ни се почивки, до психологически тормоз и унизително отношение на работното място.
Всичко това се случва на фона на все по-тежкото социално положение в страната. Българските работници продължават да са най-бедните и най-обезправените в цяла Европа, като нито една политическа сила в страната не смее дори да излъже, че може да предложи някаква стратегия за отлепяне от дъното. Нещо повече – цялата икономическа стратегия за развитието на България се гради на схема за социален дъмпинг, който е официална политика на всяко следващо правителство. Това е политиката на привличане на чуждестранни инвеститори чрез данъчни облекчения и обещания за евтина работна ръка. Политика, целяща да осигури бързи и лесни печалби за представителите на родния и чуждестранния бизнес елит, на гърба на работещите хора, които са тези, които плащат сметката.
Само че чуждите компании така и не се втурнаха към България, като към 2018 г, основния „чуждестранен инвеститор” в страната си остават българските работници в чужбина, които наливат милиарди в българската икономика, изпращайки пари на своите семейства. От данъчните облекчения и хилядите привилегии за бизнеса се възползваха най-вече родните едри бизнесмени и олигарси, които натрупаха базнословни печалби, разорявайки страната. Унесени във вихъра на лесните печалби и обслужвани от всички значими политически сили у нас, те лобираха за въвеждането на радикален данъчен експеримент в страната – плоския данък, чрез който прехвърлиха данъчната тежест върху гърба на работниците и оставиха социалните системи, като здравеопазване и образование, трайно недофинансирани и доведени до колапс. След десетилетия на пазарни реформи, образователната система се е запътила към пропастта, а здравеопазването вече е там. 2018 година ни посрещна с новините за десетки нови закрити училища и болници из цялата страна, като в същото време стана ясно, че българинът доплаща най-много за здравни услуги в целия ЕС. На фона на тази социална катастрофа, статистиката за демографския срив в страната и масовата емиграция не би трябвало да ни учудва. Единственото, което трябва да ни учудва е търпенето на българския народ. Но и то си има граници.
На униженията и произвола трябва и ще бъде сложен край!
Решенията на всички тези проблеми минават през обединението на работещите хора. Наивно е да вярваме, че някой ще се пребори за правата ни вместо нас. Това трябва да свършим ние, както сме го правили винаги в историята. Историята на международния ден на труда – 1 Май е история на борба. Той започва да се отбелязва в цял свят, след като на 1 Май през 1886г. в Чикаго, хиляди работници организират демонстрация с искания за 8 часов работен ден. Властта разпръсква с насилие техния протест, а 8 работници са осъдени и обесени заради участието си в демонстрацията. Делото срещу тях се превръща във фарс и международен скандал, като няколко години след обесването на работниците, съдът е принуден да признае, че те са били напълно невинни. Драмата в Чикаго дава още повече сили и решимост на борбите на работещите хора, като борбата за 8 часов работен ден се разпространява по цялото земно кълбо, а 1 Май започва да се отбелязва, като ден – символ на борбата на всички работници по света. Борбените работнически движения и синдикати успяха да спечелят не само битката за 8 часовия работен ден, но и всички придобивки, на които се радваме днес, като трудови договори, социални и медицински осигуровки, почивни дни и обедни почивки и т.н. Всички те са извоювани от работещите хора преди нас, които чрез протести и стачки неведнъж са карали властта да затрепери и нервно да разписва документите официализиращи правата, които работниците вече са извоювали на улицата. Именно това ще направим и сега, изправяйки се срещу паразитите, които ни докараха до това отчайващо положение. Призоваваме всички работници от частния и от публичния сектор, да се присъединят към общата борба. Присъединете се към автономния синдикализъм, който набира все по-голяма сила в страната. Да излезем заедно на 1 Май и да станем част от борбата за социална промяна в страната! Силата е в обединението и солидарността между работещите. Силата е в синдиката!
СРЕЩУ РАБОТОДАТЕЛСКИЯ ПРОИЗВОЛ!
СРЕЩУ СОЦИАЛНИЯ ДЪМПИНГ!
НЕЗАБАВНО УВЕЛИЧЕНИЕ НА ЗАПЛАТИ, ПЕНСИИ, МАЙЧИНСКИ И ДЕТСКИ НАДБАВКИ!
ЗА ДОСТОЙНО ЗАПЛАЩАНЕ И УСЛОВИЯ НА ТРУД!
Шествието ще започне от Козирката в 11:00 и ще завърши на площад „Съединение” (Червения Площад, с-у Младежкия Дом).
Към шествието на варненските работници се присъединяват и работници от секциите на автономния синдикат в София и Видин, работници от Неохим – Димитровград, бивши служители на “Макс телеком” и “Пикадили”, работници от Велико Търново, Пловдив и Стара Загора, работници от градския транспорт, както и бивши работници от корабостроителницата и варненските пенсионерски организации солидарни с борбата срещу работодателския произвол.
Източник:
+ Периодичният БЮЛЕТИН на АРС:
Хайде да видим кой е прасенцето тук
Във Варна Автономният работнически синдикат съществува от 2-3 години, в София – малко по-отдавна. Истина е, че тепърва се изграждаме като стабилна организация на работническата класа. Но нещата се случват бързо – за последната година синдикатът е утроил членовете си, бяха създадени и секции в няколко града, в които досега нямаше такива.
Сблъскваме се с много проблеми, най-вече с работодателите. Получаваме закани и заплахи, като някои от тях не остават празни думи. Един от активните синдикалисти от нашата организация беше нападнат и пребит от мутри на шефовете, при опит да създаде синдикална организация в частна компания.
Но това не са неща, които не сме очаквали, и с които не сме готови да се справим. Всички сме наясно, че активният синдикализъм носи със себе си рискове, особено в страна като България, в която представителите на бизнеса се радват на абсолютен политически и идеологически комфорт и пълна безнаказаност.
Но най-големите проблеми, с които се сблъскваме, са липсата на синдикална култура и опит сред работещите – в това число в самите нас. За съжаление по време на т.нар. „преход“ истински синдикални организации у нас бяха до голяма степен обезличени и изпразнени от съдържание. Не е далеч от истината да кажем, че в момента градим всичко от нулата, дори от минус две.
Автономният синдикализъм (анархосиндикализъм или grass-roots/базов синдикализъм), който ние практикуваме, е едно от най-мощните оръжия на работническата класа в много европейски (и не само) страни, но в същото време е почти напълно непознат за България.
Идеята му е в насърчаването на прякото действие на работниците, при което те се самоорганизират и защитават правата си сами и с помощта на останалите работници от други фирми и сектори, които са солидарни с борбата им, без да разчитат на благоволението на някоя синдикална или партийна централа да ги организира и поведе.
Ние вярваме, че синдикатите трябва да са създадени и управлявани от самите работници, а не от някакъв бюрократичен синдикален елит. В нашите организации всички решения се взимат на принципите на пряката демокрация и всички членове са равнопоставени. Това ни помага да организираме защитата на правата си и синдикалните борби по-гъвкаво, без тромавата и корумпирана бюрокрация, характерна за казионните организации. При нас професия синдикалист не съществува, а членския внос е доброволен. Ние сме класова организация, не вярваме в така наречения “социален диалог”. Не се стремим да участваме в Националния съвет за тристранно сътрудничество, нито в каквито и да било други съглашения и схеми с представителите на бизнеса и държавата. Борим се за радикална социална промяна – искаме да живеем в общество, изградено на принципите на солидарността, взаимопомощта и равенството.
Това, което ни дава сили е, че не сме сами в борбата. Последните години виждаме как все повече работници в страната прилагат анархосиндикалистки практики в защита на своите права, като например множеството нерегламентирани стачки и преки действия на миньорите от последните години, чрез които те успяха да извоюват някои победи сами. Всъщност, тази тенденция се разпростира далеч отвъд миньорските градчета. Покрай кампанията срещу работодателския произвол, която организирахме миналата година, с изненада открихме, че в някои предприятия в страната, работниците спонтанно са създали автономни синдикални организации. С една от тях успяхме да изградим стабилни връзки през изминалата година и тази пролет се обединихме в обща солидарна мрежа.
Надяваме се все повече работници да осъзнаят, че не можем да стоим и да чакаме някой великодушен политик или щедър бизнесмен да реши проблемите ни. Трябва да направим това сами, както винаги сме го правили в историята.
Работните места с минимална заплата са физически изтощителни, имат непредсказуеми графици и не позволяват на работниците дори да спестят достатъчно, за да се опитат да продължат напред.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!