Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
-
Неравенството не е икономическо или технологично: то е идеологическо и политическо. Това, без съмнение, е най-очевидният извод от историческото проучване, на което е посветена книгата. - Казано с други думи, пазарът и конкуренцията, печалбата и заплатите, капиталът и дългът, квалифицираните и неквалифицирани работници, гражданите и чужденците, данъчните убежища и конкурентоспособността не съществуват такива, каквито ни се представят. Това са социални и исторически конструкции, които изцяло зависят от правната, данъчната, образователната и политическата система, която избираме да установим, както и от категориите, които ние си определяме. Тези избори се отнасят преди всичко до представите, които всяко общество си създава за социалната справедливост и за справедливата икономика, за политико-идеологическото съотношение на силите между съществуващите различни групи и дискурси. Важното е, че това съотношение на силите не е само в материален аспект, но също така – и преди всичко, е интелектуално и идеологическо. -
С други думи, онова, което има значение в историята, са идеите и идеологиите. Те ни позволяват постоянно да си представяме и структурираме нови светове и различни общества, в които винаги са възможни множество траектории. -
Този подход не е типичен за консервативното говорене, което има за цел да обясни, че за оформянето на неравенствата съществуват „естествени“ причини. -
Не е изненадващо, че елитите на различните общества, в различните епохи и от различните географски ширини, са често пъти склонни да „натурализират“ неравенствата, тоест, да се опитат да им дадат естествени и обективни основания, да обяснят, че съществуващите социални различия са (както и трябва да бъдат) в интерес на най-бедните и на обществото като цяло; и че във всеки случай тяхната настояща структура е единствената, която човек може да си представи, и която не би могла да се промени съществено, без да причини огромни нещастия. -
Историческият опит показва обратното: неравенствата са подчертано различни по своя обхват и структура в зависимост от времето и пространството. Те са различни и заради новите условия, а скоростта, с която се променят, е била трудно прогнозируема няколко десетилетия по-рано. Това понякога води до нещастия. Но като цяло, различните разриви и революционни, и политически процеси, които са дали възможност да се намалят и трансформират минали неравенства, се радват на огромен успех и са в основата на най-ценните ни институции, именно онези, които дават шанс идеята за прогрес на човечеството да се превърне в реалност (общо избирателно право, безплатно и задължително училище, универсално здравно осигуряване, прогресивно данъчно облагане). -
Много е вероятно подобни неща да се случат и в бъдеще. Настоящите неравенства и съществуващи институции не са единствено възможните, без значение какво си мислят консерваторите. И те ще бъдат призовани да се трансформират и постоянно да се изобретяват наново. -
Но този подход, фокусиран върху идеологиите, институциите и разнообразието от възможни траектории, се разграничава от някои доктрини, понякога наричани „марксистки“, според които състоянието на икономическите сили и производствените отношения почти механично определят идеологическата „надстройка“ на всяко едно общество. Аз обаче настоявам на обратното – че съществува истинска автономия в сферата на идеите, тоест, в идейно-политическата сфера. -
За едно и също състояние на развитие на икономиката и на производителните сили (доколкото тези думи означават нещо, което не е сигурно), винаги има множество от режими – идеологически, политически и с потенциални неравенства. -
Например, теорията за механичния преход от „феодализъм“ към „капитализъм“ след индустриалната революция не дава възможност да се отчете сложността и многообразието на историческите и политико-идеологическите траектории, наблюдавани в различните страни и региони по света, особено при колонизиращите и колонизирани региони, както и в рамките на различни обединения; но най-вече не ни позволява да извлечем най-полезните уроци за следващите стъпки. -
Следвайки нишката на тази история, ние виждаме, че винаги са съществували и съществуват алтернативи. На всички нива на развитие има много начини да се структурира икономическата, социалната и политическата система, да се определят отношенията на собственост, да се организира данъчният или образователният режим, да се реши проблемът с дълга към държавата или към частно лице, да се регулират взаимоотношенията между отделните общности и т.н. Винаги има редица възможни начини да се организира едно общество, както и отношенията, свързани с властта и собствеността в него, и разликите при тях не се отнасят само до детайли, тъкмо напротив. По-специално съществуват много начини да се организират отношенията на собственост през XXI век, като някои от тях могат да се окажат много по-реално изпреварване на капитализма, отколкото пътят, обещаващ разрушения, без грижа какво ще последва. Проучването на различните исторически траектории и на множеството разклонения от миналото, все още недовършени, представлява най-добрата противоотрова както на елитарния консерватизъм, така и на революционната политика „да почакаме и ще видим“ по отношение на така наречената „Голяма вечер“[1]. -
Такова отношение на изчакване често пъти освобождава от отговорност да се мисли за институционалния и политическия режим, реално еманципиращ, който да се въведе след „Голямата вечер“, и като цяло води до осланяне на една държавна власт, едновременно и хипертрофирана, и неопределена. Това може да бъде също толкова опасно, колкото и сакрализацията на притежаването, на което, твърди се, ние се противопоставяме. Подобно отношение нанесе значителни щети на XX век – човешки и политически, на които все още продължаваме да плащаме цената. -
Обстоятелството, че посткомунизмът в началото на XXI век (в руския му вариант, както и в китайската му версия, а в известна степен и в източноевропейския му вариант, независимо от всички различия при трите траектории) се е превърнал в най-добрия съюзник на хиперкапитализма, е пряка последица от комунистическите ужаси –сталинистки и маоистки – и произтеклият от това отказ от всички амбиции, свързани с равенство и интернационализъм. Катастрофиралият комунизъм дори успя да постави на втори план щетите, причинени от идеологиите, занимаващи се с проблемите на колониализма, расизма и робовладелчеството, както и дълбоките връзки, които ги обвързват с хиперкапиталистическата идеология и с идеологията на увеличаване на притежанията. А това не е никак малък подвиг.
(…) -
Но да си дойдем на думата. Прогресът на човечеството съществува, но е крехък и по всяко време може да се разбие в производните продукти на неравенствата и идентичностите. Прогресът на човечеството съществува: и за да се убедим, е достатъчно да наблюдаваме как в световен мащаб се развиват здравеопазването и образованието през последните два века (…). -
Очакваната продължителност на живота се е увеличила от около 26 години през 1820 г. на 72 години през 2020 г. В началото на XIX век в световен мащаб детската смъртност е около 20%, като тук се включват ненавършилите една година. В сравнение с днес виждаме, че тази бройка е под един процент. А ако погледнем данните каква продължителност на живота е очаквал човек, след като е прескочил критичната първа година, наблюдаваме, че тя се е увеличила от около 32 години през 1820 г. на 73 години през 2020 г. -
Бихме могли да увеличим разглежданите показатели, като включим и каква е вероятността новороденото да достигне 10-годишна възраст; какъв процент от възрастните достигат 60-годишна възраст; какъв дял от пенсионерите се радват на добро здраве през първите пет до десет години от периода, в който получават пенсия. При всички тези показатели регистрираме впечатляващо подобрение в дългосрочен план. Разбира се, можем да посочим държави и периоди, в които продължителността на живот е намалявала, включително и в мирни времена, като например в Съветския съюз през 70-те години на ХХ век или в Съединените щати през 2010 г., но това като цяло не е добър знак за политическите режими в съответните държави. В дългосрочен план обаче тенденцията към подобряване е безспорна във всички части на света, независимо от някои ограничения в работата с наличните демографски източници. -
Днес здравословното състояние на човечеството е най-доброто в сравнение с когато и да било; освен това никога до сега не е имало такъв достъп до образование и култура, както днес. -
В началото на XIX век ЮНЕСКО все още не съществува, за да даде определение за грамотност. Това е направено през 1958 г., когато под този термин се разбира способността на човек „да чете и пише, разбирайки смисъла, на кратки и несложни твърдения, отнасящи се до ежедневието му“. Но независимо от несъществуващата дефиниция, данните, събрани в резултат на множество проучвания и преброявания, отчитат, че само 10% от световното население над 15-годишна възраст са били грамотни в началото на XIX век в сравнение с днес, когато грамотността е над 85 процента. -
Има и по-детайлни показатели, като например средно по колко години ученикът прекарва в училище – едва една година преди два века, а днес – повече от осем, като в най-развитите страни този период е над 12 години. -
По времето на Джейн Остин и Оноре дьо Балзак по-малко от 10% от населението са завършвали основно училище; а днес, в епохата на Карлос Фуентес и Чимаманда Нгози Адичи[2], повече от половината от младите поколения в богатите държави влизат в университета: така нещо, което по принцип е било класова привилегия, днес става достъпно за мнозинството. -
За да си дадем сметка за мащаба на протичащите трансформации, трябва да си припомним, че броят на населението, също както и средният доход, са се увеличили над 10 пъти в сравнение с XVIII век. По първия показател скокът е от около 600 милиона души през 1700 г. на над 7 милиарда през 2020 г., а по втория – доколкото той може да се измери на база средна покупателна способност – около 1700 г. жителят на планетата е разполагал с едва 80 евро на месец, докато през 2020 г. той вече разполага с около 1000 евро на месец. -
Не е сигурно обаче дали този значителен количествен напредък представлява „прогрес“ в смисъла на безспорния успех, постигнат по отношение на здравословното състояние и на образованието. За този напредък е полезно да си припомняме, че средно годишният темп на растеж и при броя на населението, и при покупателната способност е едва 0.8% (вярно, увеличение, при което има натрупване в продължение на три века – доказателство, че не е необходимо да се стремим към 5% годишен ръст, за да постигнем пълното щастие на земята). -
И при двата случая – единият, отнасящ се до състоянието на обществото (здравно и образователно), а вторият – до ръста в броя на населението и покупателната способност – интерпретациите са нееднозначни и отварят поле за сложни дебати за бъдещето. -
Демографският ръст отразява отчасти намаляване на детската смъртност и факта, че все повече родители виждат как децата им растат и доживяват средна възраст – обстоятелство, което никак не е без значение. Ако населението продължава да се увеличава със същото темпо, в рамките на три века то ще е над 70 милиарда души, което, по отношение състоянието на планетата, едва ли е желателно и поносимо. -
Нарастването на средния доход на човек отразява в немалка степен реалното подобряване на условията на живот (през XVIII век три четвърти от населението на света живеят на ръба на екзистенц-минимума, докато за сравнение днес броят на тези хора е под една пета), както и новите възможности за пътувания, срещи, свободно време и еманципация. Въпреки това, цитираните тук данни от така наречените „национални сметки“, с които описваме дългосрочната еволюция при средния доход на човек, създават проблем. От момента на тяхното въвеждане в края на XVII и в началото на XVIII век във Великобритания и Франция с тях се правят опити да се изчисли националният доход, т.е. брутният вътрешен продукт, а понякога и националният капитал. -
Освен това, те са фокусирани върху средните стойности и сборове, като изобщо не отчитат неравенствата, заради което и твърде бавно започват да „преработват“ въпроса за устойчивостта, за човешкия капитал и природните богатства. -
От друга страна, не трябва да се надценява капацитетът им да обобщават в един единствен индикатор многостранните трансформации в условията на живот и покупателната способност на човек в едни толкова дълги периоди от време. -
Като цяло, реалният прогрес, който наблюдаваме по отношение на здравеопазването, образованието и покупателната способност, прикрива огромни неравенства и дисбаланси. През 2018 г. делът на детска смъртност до първата година от живота бе под 0.1% в най-богатите държави в Европа, Северна Америка и Азия, но същевременно той бе близо 10% в най-бедните държави в Африка. Средностатистически за света, средният месечен доход на човек достигна 1000 евро, но той бе едва 100-200 евро на месец в най-бедните страни, а в най-богатите надхвърли месечно 3 000 – 4 000 евро, а дори и повече в няколко страни – данъчни убежища, които някои анализатори подозират (не без основание), че са ограбили останалия свят. И в конкретния случай не говорим за страна, чийто просперитет се дължи на въглеродните емисии и на предстоящото глобално затопляне. Естествено, постигнат е известен напредък, но той не променя факта, че е напълно възможно да се направи и по-добре. Във всеки случай, човек трябва сериозно да се замисли как би могъл да извърши подобренията, вместо да се отдава на блаженото задоволство какви големи успехи светът е постигнал. Но преди всичко, ако сравним условията на живот през XVIII век и в началото на XXI век, то този безспорен прогрес в средностатистическото състояние на човека не трябва да ни кара да забравяме, че тази дългосрочна еволюция е била придружавана от ужасяващи фази на неравенства и цивилизационен регрес. Просвещението в Европа и в Америка, както и индустриалната революция, разчитат на изключително насилствени системи с доминиране по отношение на собствеността, робовладелчеството и колониализма, безпрецедентни по своя мащаб в продължение на три столетия – XVIII век, XIX век и XX век, но преди периода 1914 – 1945 година, когато европейските сили потъват във фаза на геноцидно самоунищожение. След това виждаме как същите тези сили си налагат деколонизация в периода 1950 – 1960 година в момент, в който американските власти приключват с процеса на разширяване на гражданските права за потомците на роби.
След разпадането на СССР през 1989-1991 година хората бавно започват да забравят за ужаса от атомния апокалипсис, провокиран от конфликта между комунизма и капитализма; през 1991 – 1994 година в Южна Африка апартейдът бавно е премахнат и тъкмо светът да си отдъхне, срещу него се изправя ново предизвикателство. От 2000 – 2010 година светът отново е в ступор – глобално затопляне и всеобща тенденция към разделение и ксенофобия; и всичко това в контекста на безпрецедентен ръст на социално-икономически неравенства, но не между отделните страни, а в границите на самите държави. Тези неравенства се оформят в периода 1980 – 1990 година и се задълбочават от една особено радикална нова идеология, проповядваща още повече собственост. -
Да се твърди, че всички тези епизоди, наблюдавани от XVIII до XXI век, са били необходими и същностни, за да се осъществи прогресът на човечеството, е пълна безсмислица. Причината е, че са били възможни и други траектории, и други режими на неравенства по същия начин, по който човечеството е можело да допусне и други развития, изпълнени с много повече справедливост и егалитаризъм. -
Ако трябва да извлечем един единствен урок от световната история от последните три века, това е, че прогресът на човечеството не е линеен и че ние много ще сбъркаме, ако хипотетично допуснем, че всичко върви винаги към по-добро и че свободната конкуренция – както между отделните държави, така и между отделните икономически субекти, е достатъчна, за да ни отведе, като по чудо, до социална и повсеместна хармония. Да, прогресът на човечеството съществува, но той е борба. И преди всичко трябва да се опира на аргументиран анализ на минали исторически развития, отчитайки всички техни добри и лоши приноси.
Ето как можем накратко да обобщим най-същественото в аргумента, който идеологията, проповядваща увеличаване на собствеността, формулира, и който присъства по не твърде видим начин в различните декларации в защита на човешките права и в отделните конституции, а същевременно по много по-категоричен – заема място в политическите дебати за собствеността, водени както по време на Френската революция, така и в продължение на целия XIX век. -
Ако в името на една идея за социална справедливост, вярно, заслужаваща уважение, но неизбежно несъвършено формулирана, недотам добре приета и с невъзможност да спечели пълен консенсус, ние започнем да поставяме под съмнение придобитото в миналото право на собственост и свързаното с него неравенство, то нима няма риск да не знаем къде да спрем този опасен процес? Нима няма риск да отидем твърде вдясно, в посока на политическата нестабилност и постоянния хаос, които в крайна сметка ще се обърнат срещу най-скромните? Безкомпромисният отговор на изповядващите идеологията на увеличаване на собствеността гласи: такъв риск не трябва да се поема и тази кутия на Пандора с преразпределянето на собствеността не трябва никога да се отваря. -
Този тип аргументи постоянно се чуват по време на Френската революция и те обясняват много от наблюдаваните неясноти и колебания, по-специално между „историческия“ и „лингвистичния“ подход при старите права и тяхното пренаписване като нови права на собственост. Ако поставим под съмнение ангажиментите на работещите за феодала и прехвърлянето на собствеността върху земята на него, то тогава не рискуваме ли да поставим под въпрос и отдаването под наем, и като цяло правото на собственост? Ще открием тези аргументи в така наречените „общества на собствениците“ от XIX век и началото на ХХI век, като ще видим, че те продължават да играят основна роля и в съвременните политически дебати, особено със завръщането на говоренето за новия тип собственичество от края на ХХ век. -
Сакрализацията на частната собственост е в същността си естествен отговор на страха от празнотата. От момента, в който човек изостави трифункционалната схема, предлагаща решения как да се постигне баланс между властта на военните и властта на духовниците, до голяма степен опиращи се на религиозната трансцендентност (от съществено значение, за да се осигури легитимност на духовниците и на мъдрите им съвети), следва да се намерят нови отговори, които да гарантират стабилността на обществото. -
Безпрекословното спазване правата на собственост, придобити в миналото, осигурява нова трансцендентност, която има за цел да избегне всеобщия хаос и да запълни празнотата, която оставя след себе си краят на трифункционалната идеология. Сакрализацията на собствеността е в някакъв смисъл отговор на края на религията под формата на изрична политическа идеология. -
Струва ми се, че въз основа на историческия опит и на структурирането на рационално знание на база преживяното, е все пак възможно да подминем този естествен и разбираем отговор, който е както нихилистичен и вял, така и едновременно донякъде оптимистичен спрямо човешката природа. -
В тази книга ще се опитам да убедя читателя, че човек може да се опре на уроците от историята, за да определи някакъв стандарт на справедливост и равенство, по-строг по отношение регулации и разпределяне на собственост в сравнение с най-обикновеното сакрализиране на правата, произтичащи от миналото. Това е норма, която със сигурност може да бъде единствено и само еволюционна, подложена на постоянно обсъждане, но която е не по-малко удовлетворяваща от удобния вариант да приемем за даденост придобитите позиции и да натурализираме неравенствата, произведени от „пазара“. Впрочем, именно на тази база – прагматична, емпирична и историческа – се развиват социалдемократическите общества през ХХ век (общества, които, въпреки всичките си недостатъци, показаха, че екстремните материални неравенства от XIX век по никакъв начин не са от съществено значение за стабилността и просперитета – дори напротив), а в началото на ХХI век успяват да се конструират новаторските идеологии и политически движения. -
Голямата слабост на идеологията, проповядваща увеличаване на собствеността, е, че правата на собственост, произтичащи от миналото, създават сериозен проблем по отношение на легитимността си. Това вече го видяхме с Френската революция, която, без да се замисля, превърна домакините, обгрижващи феодалите, в наематели. Ние още много пъти ще се сблъскваме с този труден проблем, особено по отношение робството и неговото премахване във френските и британските колонии ( там бе решено, че е от съществено значение да се компенсират собствениците, а не робите). Ние още много ще се борим с предизвикателствата на посткомунистическата приватизация и с ограбването на природните ресурси, извършвано от частни лица. -
В по-общ план, проблемът е, че независимо от въпроса за насилствения или нелегитимен произход на първоначалната собственост, материалните неравенства постоянно се възстановяват – значителни, трайни, до голяма степен произволни, като това се случва и в старите, и в съвременните хиперкапиталистически общества. -
И все пак, да се определи стандарт за справедливост, който да е приемлив за възможно най-голям брой хора, създава значителни проблеми и ние няма да бъдем в състояние да се справим с този сложен въпрос, освен след като приключим с проучването (тоест,прочетем книгата „Капитал и идеология“ – бел. ред.), след като изследваме различните исторически опити и по-специално решаващите казуси на ХХ век, свързани с данъчното прогресивно облагане, а в по-общ план – с преразпределянето на собствеността. Натрупаният исторически опит демонстрира, че крайното неравенство не е непременно задължително по същия начин, по който не са абсолютно задължителни и конкретните, и оперативни познания за нивата на равенствата и неравенствата. Тях бихме могли да ги имаме предвид в някаква минимална степен. -
Във всеки случай, аргументът на собственика, основан на необходимостта от институционална стабилност, трябва да бъде приет сериозно и преценен точно поне толкова, колкото и меритократичният аргумент, настояващ в по-голяма степен на индивидуалните заслуги. Аргумент, който има не толкова централна роля в идеологията на ХIХ век, проповядваща увеличаване на собствеността, колкото в преформулирането на новата идеология на собственост в сила от края на ХХ век. Ние ще имаме достатъчно възможности да се връщаме към тези различни политически и идеологически развития. -
Като цяло, жестоката идеология, проповядваща увеличаване на собствеността, трябва да се анализира от гледна точка на това, което е: сложно говорене, което принципно звучи убедително по определени точки (причината е, че частната собственост, когато е коректно преформулирана с отчитане на ограниченията й и свързаните с нея права, е в действителност част от институционалните договорености и дава възможност на различни индивидуални стремежи и субективности да намерят израз и конструктивно да взаимодействат помежду си). В същото време, това е и една идеология на неравенствата, която в своята най-екстремна и сурова форма има за цел единствено да оправдае определена форма на социално господство, често преувеличавайки фактите или представяйки ги като карикатура. -
Всъщност, става въпрос за една много практична идеология, обслужваща онези, които се намират на върха. Това важи както за неравенствата между отделните хора, така и за неравенствата между нациите. Най-богатите личности успяват да намерят аргументи, с които да оправдаят положението си пред най-бедните. То е заради техните усилия и заслуги, но също и в името на необходимостта от стабилност, от която цялото общество извлича полза. -
Най-богатите държави също могат да намерят причини да оправдаят доминиращата си роля върху най-бедните, като го правят в името на предполагаемото превъзходство на техните правила и институции. Проблемът е, че тези аргументи и фактически доказателства не винаги звучат особено убедително. Но преди да анализираме тези развития и кризи, е важно да започнем да проучваме еволюцията на така наречените „общества на собствениците“ от XIX век. Във Франция и в други европейски държави. В края на основополагащото и многозначно събитие, на историческия момент, какъвто е Френската революция. -
Тома Пикети
Монд, 04.09.2019
Преведе от френски Иван Николов
[1] Grand soir – в буквален превод „голяма вечер“ – това понятие е ключово за комунистическата идеология от края на XIX век, то маркира връзката между комунисти и анархисти и определя момента, в който ще бъде премахната както капиталистическата система, така и действащите социални норми.
[2] Чимаманда Нгози Адичи (1977) е известна нигерийска писателка, феминистка. -
Източник:
http://kweekly.bg/publication/4797
Вестник К - бившият Култура (спира да съществува на края на тази година...)
- Тома Пикети: Историята опровергава говоренето, че неравенствата са неизбежни -
- Амбицията е голяма: да се разкаже световната история на неравенствата в обем от над 1200 страници, като същевременно се „разглобят“ големите разкази от всички епохи, които ги оправдават. В новата си книга „Капитал и идеология“, издадена от Seuil на 12 септември (с цена 25 евро), икономистът Тома Пикети продължава разсъжденията си за взаимодействието между социална справедливост, данъчно облагане и идеология. Той ги разширява, включвайки Индия и бившите колонии. Стремежът му е да покаже, че в Съединените щати и в Европа политическите режими могат да бъдат реформирани така, че да няма толкова неравенства. -
– Предишната ви книга „Капиталът. XXI век“ (Seuil, 2013) е преведена на 40 езика и продадена в 2.5 милиона копия. Защо издавате нова книга?
- – След като излезе предишната ми книга, пътувах много в Азия, Южна Америка и Африка. Срещнах се с много читатели, студенти, изследователи, журналисти, които ми помогнаха да получа нови данни, като оказваха натиск върху административните власти. Това важи особено за Индия и Бразилия. -
Благодарение на тези пътувания научих много за други части на света, които не присъстват в „Капиталът. XXI век“, тъй като тази книга бе фокусирана предимно върху Запада. Исках да преодолея тези недостатъци, като разработя по-глобален проблем и в основата на разсъжденията си поставя въпроса за идеологиите. -
– В новата си книга показвате, че винаги има и други варианти на политики и на данъчни облагания, различни от тези, избрани от правителствата, които по-ефективно могат да намаляват неравенствата. Много често обаче има консенсус по въпроса, че тези опции са невъзможни. Защо?
- – Историята опровергава цялото това говорене, че неравенствата са естествени, ненарушими, неизбежни, защото са свързани с икономиката или технологиите. Неравенствата са политически и идеологически: винаги съществуват алтернативни начини за организиране на обществото, собствеността, образованието, данъците – варианти, които вече са изпробвани в миналото в различни държави. Трудността е в това, че говоренето, обосноваващо неравенствата, винаги разчита, че звучи правдоподобно и че защитава определен идеал. -
– Като необходимостта от стабилност?
- – Точно така. Трифункционалното общество на Стария ред, например, се опира на идеала за равновесие, където интелектуалният дневен ред на духовенството се уравновесява от дневния ред на силата, упражнявана от военното благородничество. Факт е, че третата група – на третото съсловие – е доминирана от първите две, но взети заедно, трите групи са стабилни и в равновесие.
Френската революция въвежда равни права за всички: на теория всеки може да има достъп до собственост. С течение на времето този идеал се превръща в сакрализация на собствеността, също толкова силна, колкото и сакрализацията в църквата по време на Стария ред. Но сакрализация, способна да ожесточи още повече отношенията в обществото. -
– Какъв вид насилие произведе този култ към собствеността?
- – Един от най-крайните примери е робството и колониализмът. Когато робството е премахнато, съответните западни държави решават да въведат обезщетение за собствениците на роби, а не толкова за самите роби. По онова време тази тема се обсъжда много внимателно: ако някой откаже да обезщети собствениците, тогава как да се процедира с онези хора, които преди няколко години са продали робите си и сега притежават недвижими имоти, промишлени или финансови активи? Къде да се спре? Тогава имаше една „кутия на Пандора“, която правителствата избраха да не отварят.
- – Тази „сакрализация“, за която говорите, принадлежи ли на миналото?
- – Не. Тя все още е жива в нашите общества, наследници на идеологията от XIX век, проповядваща увеличаване на собствеността. По същия начин, по който си съществува и „кутията на Пандора“, на която попадаме, когато говорим за данъчно облагане на богатствата на милиардерите, дебати, при които бързо се парализираме от страх да не знаем къде да спрем и заради предполагаемата невъзможност да определим „привилегированите“ нива на данъчно облагане.
- През ХХ век обаче тази сакрализация на собствеността е поставена под въпрос след дълги интелектуални и политически борби: пример за това са земеделските реформи в Ирландия и Индия, силно прогресивните данъци в англосаксонските държави и някои форми на съвместно управление в немскоезичните и скандинавски държави.
- – Вие настоявате, че неравенствата не са естествени. Някои култури, като тези в скандинавските страни, изглежда тръгват малко по-отдалеч…
- – Случаят с Швеция е удивителен, защото ясно показва, че няма култура, която по своята същност да е егалитарна или обратното – пълна с неравенства. Тази страна от времето на викингите е давана като пример за модел на егалитарно общество, докато Индия винаги е била страна на неравенствата – страна с кастова система. Но в случая с Швеция това не е вярно – до 1911 г. Швеция е една от европейските държави с най-много неравенства. Там само най-богатите са имали право на глас, пропорционален на богатството им. По този начин на парламентарни избори един човек е можел да „акумулира“ до 100 гласа. За общинските избори няма таван, така че в десетки шведски общини вотът на един човек е равен на 50% от гласовете! Дори предприятията са можели да гласуват в зависимост от капитала си и плащаните данъци.
- Необходима е изключително силна всенародна и идеологическа мобилизация, за да се въведе социалдемокрацията, след което режимът да се трансформира и да се наложи равенството. Но това е все още крехка идеологическа и институционална конструкция.
- – Защо прогресивният данък е въведен толкова късно във Франция, въпреки идеалите за равенство, съществуващи от времето на Революцията?
- – Вярно е, че още по време на Революцията от 1789 г. се обсъждат проекти за прогресивно данъчно облагане. В крайна сметка, те не са приети, но това е било възможно: в историята са възможни множество точки на бифуркация. Понякога е необходимо време, за да се разпространят идеите, при чието експериментиране е постигнат успех.
- Във Франция през 1920 г. Националният блок, най-дясната партия в историята на Третата република, гласува за въвеждане на прогресивен данък върху дохода със ставка от 60 процента. През 1914 г. същите тези депутати са отхвърлили данък върху дохода при ставка едва 2 процента.
- – В следвоенния период социалдемокрацията успява драстично да намали неравенствата в западните държави. Как се получава това?
- – Между 1945 г. и 80-те години на ХХ век социалдемокрацията успява да създаде не само общество с високо ниво на социален прогрес, но и води до безпрецедентен икономически растеж. Това е доказателство, че ярките неравенства, наблюдавани през 1914 г., не са били полезни за растежа, противно на аргументите, повтаряни по онова време, а и повтаряни отново и днес. Един от основните двигатели, на които дължим този сериозен икономически растеж, е широкият достъп до образование.
- – Но защо тогава неравенствата отново се увеличават през 80-те години?
- – Преходът от една система, в която целта е широк достъп до основно и средно образование, към система с широк достъп до висше образование, нарушава политическото и идеологическото равновесие. Постелекторалните проучвания от последните петдесет години показват, че във Франция, в Съединените щати, в Обединеното кралство и като цяло в западните страни между 1950 г. и 1980 г. социалдемокрацията се радва на най-голяма популярност заради идеите си по отношение на образованието, доходите и богатството. Тогава партийното обособяване по отношение критерий „образование“ тотално се преобръща: работническите партии и социалдемократическите движения се превръщат в политическите сили на хората с дипломи. Но това не е резултат на съзнателна стратегия: онези, които печелят от еманципирането си благодарение на образованието, остават верни на тези партии; а тези, които имат по-малко успехи, остават с впечатление, че са изоставени или дори презрени от социалдемократите. Ето защо мнозина се обръщат към движенията, твърде бързо етикетирани като популистки. Аз предпочитам да ги наричам „социалнативисти“.
- – Други фактори не играят ли роля?
- – Комунизмът отдавна замрази всякакви разсъждения по въпроса за преразпределението. След неговия крах всяка идея за напускане на капиталистическата система се дискредитира. През 90-те години започна фаза на неолиберализъм, начело на който застанаха и френските социалисти, подкрепящи модела на Европейския съюз, основан на конкуренция и свободно движение на капитали, но без съответните регулации.
- Те обаче пропуснаха нещо важно – когато свободното движение на капитали не е придружено от политическа координация и автоматично предаване на данъчни данни, то подкопава прогресивността на данъчното облагане и ефективността на преразпределението: ние не знаем кой какво притежава в страната. Това провокира раздразнение сред част от населението. И тази недоволна част се обърна към партиите, които заявяват, че единственото нещо, което държавите все още могат да контролират, са границите и идентичността им.
- – Другата линия на счупване, както вие обяснявате, е Европа.
- – Днес има реален разрив между проевропейските висши социални прослойки и средната класа, състояща се от разочаровани хора от европейския проект. Това е сериозна заплаха. Наблюдаваме разриви във всички страни: както по време на референдумите от 1992 г. и 2005 г., така и при гласуването за „Брекзит“ във Великобритания най-бедните 70% гласуват срещу Европа, докато най-богатите 30% гласуват за нея. И този разрив няма да намери решение, докато не се предложи реален дневен ред за промяна. Но това изключва както неясното обещание на Франсоа Оланд за предоговаряне на договорите с ЕС, така и дадената дума на Жан-Люк Меланшон,че Франция ще напусне ЕС – нещо, което може и да предизвика движение по инерция, но без ясни предложения.
- – Вие какво предлагате?
- – Вероятно единственият начин да отговоря на въпроса ви е следният: на национално ниво следва да се премине към социализъм на участието с установяване на равенство в образованието и в социалната и временна собственост (по-широк достъп до възможностите за съвместно управление, циркулация на собствеността чрез прогресивно данъчно облагане и възможности за отпускане на безвъзмездни субсидии на младежите на 25-годишна възраст). В същото време, на европейско и международно ниво следва да се премине към социален федерализъм, като се постави като условие стремежът към свободна търговия и свободно движение на капитали с цел провеждане на политики на преразпределение и на общи данъци. И всичко това може да започне от една малка група държави.
- – Как средната класа може да се съгласи да промени начина си на живот, след като най-богатите продължават да замърсяват?
- – За да се възстанови доверието, подкопавано от национализма във всичките му форми в продължение на десет години, е от съществено значение да се постави въпросът за финансовите трансфери между отделните държави. И не трябва да се заблуждаваме: днес истинското предизвикателство не е да се намалят неравенствата между страните от еврозоната – средният доход при тях е много близък – а да се намалят неравенствата в рамките на самите национални държави. За решаването на този проблем би допринесло въвеждането на общ данък върху компаниите или увеличаване на доходите. Тези данъци могат да бъдат гласувани от Европейския парламент, като във вота участват както евродепутати, така и депутати от националните парламенти.
- – Г-7 и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) работят за въвеждането на така наречения „световен минимален данък печалба“. Тези действия в правилната посока ли са?
- – Когато се правят гръмки декларации, подхождам с особено внимание. Тези действия няма да имат успех, ако не са придружени от конкретни и проверими цели. Не е достатъчно да се декларира, че между страните се извършва обмен на фискални данни. Ако това наистина е така, данъчните администрации следва да могат да публикуват подробни статистически данни както за недвижимите имоти и финансовите активи на територията на Франция и в чужбина, така и за плащаните върху тях данъци. Не трябва да се забравя, че целта на този обмен на данъчна информация не е самоцелното осигуряване на прозрачност, колкото възстановяването на данъчната справедливост. Тук водещо е подозрението, че най-богатите избягват плащането на данъци. И когато някой твърди, че е решил този проблем, той трябва да го докаже.
- – Търговска война, „Брекзит“, геополитическо напрежение… Изправени лице в лице срещу хаоса, не рискуваме ли разсъжденията за препроектиране на капитализма да бъдат изместени на заден план?
- – В изброените кризи решението е политическо. Каквото и да се случи, независимо от деконструкциите, които вероятно ще разклатят Европейския съюз, доверието и добрите отношения между страните членки трябва да се възстановят. За целта ние трябва да се подготвим – и най-добрият възможен вариант е още днес да започнем дискусии и разсъждения върху алтернативите.
- – Как да съгласуваме това с необходимия екологичен преход?
- – Дори и без да засягаме екологичната тема, днес ни е необходимо да надскочим сегашните граници, в които функционират капитализмът и системите на собственост. Оказва се обаче, че това е и единственият начин да започнем да икономисваме енергия и да намаляваме въглеродните емисии. Но как средната класа да се съгласи да промени начина си на живот, ако най-богатите продължават да замърсяват? Това е драмата и от началото на мандата на Еманюел Макрон, който унищожи идеята за въвеждане на данък върху въглеродните емисии, използвайки резултата от нея в името на приоритети, които нямат нищо общо с финансирането на екологичния преход. Това беше драматична грешка.
- – Правят се и много други предложения от страна на различни партии, от гражданското общество…
- – Да, така е. Но това, което ме притеснява, са както тези, които заплашително размахват опасността от климатичните промени само и само за да получат повече гласове, така и онези, които призовават към промяна на модела, но без да предлагат конкретни алтернативи или задълбочен размисъл по повод данъчната справедливост и системите на собственост. Въпреки всичко съм оптимист. Все пак се появяват все повече и повече предложения, като например в Обединеното кралство и в Съединените щати.
- Преди всичко, в тези дискусии има право да участва всеки. Твърде често медиите, гражданите, политиците и социалните учени оставят икономическите въпроси в ръцете на така наречените „експерти“. Прекалено дълго време икономическата сфера бе извадена извън демократичното поле, сякаш бе нещо недостъпно. Това е дълбоко погрешно. И пречи да достигнем до решенията, от които всички имаме нужда. - -
Разговора води Мари Шарел
Монд, 12.09.2019
ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ НА СОЦИАЛНИЯ СТАТУС: ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛНОПСИХОЛОГИЧЕСКИ ЕФЕКТИ ОТ СТАТУСНОТО СЪРЕВНОВАНИЕ НА ПАЗАРИТЕ, НА КОИТО ПОБЕДИТЕЛИТЕ ПОЛУЧАВАТ ВСИЧКО
Проф. д-р Теодор Седларски Стр. 211 - 277 https://www.ceeol.com/search/article-detail?id=772417
Несвободното възникване на свободния пазар - "Великата трансформация" на Карл Полани
The great transformation
The Political and Economic Origins of Our Time
by Polanyi, Karl, 1886-1964
https://archive.org/details/greattransformat00pola Достъп до изданието от 1957 г.
Summary of The Great Transformation by Karl Polanyi
January, 2019
https://era.org.au/summary-of-the-great-transformation-by-karl-polanyi/
Economic Reform Australia
April 2013
By Kari Polyani Levitt
https://fernwoodpublishing.ca/book/from-the-great-transformation-to-the-great-financialization
Critical books for critical thinkers
Jul 11, 2018 (video)
Да ограничим неравенството, за да създадем възможности
Директорката на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева публикува своя статия, в която призовава за борба срещу неравенствата чрез прогресивно данъчно облагане и повече разходи за социална защита
Our efforts to reduce greenhouse gas emissions through various mitigation measures—phasing out fossil fuels, increasing energy efficiency, adopting renewable energy sources, improving land use and agricultural practices—continue to move forward, but the pace is too slow, argues IMF Managing Director
in this editorial.
К. Георгиева хвали Мадрид за лява политика. За София мълчи
Шефката на МВФ насърчи новото испанско правителство в плановете му за по-справедливо разпределение на благата и за вдигане с 44,5% на минималната заплата у тях, която е 950 евро. Кога ще каже същото и на управляващите в България?
КАПИТАЛЪТ в 21ви ВЕК е адаптацията на една от най-важните книги за последнитегодини.
Смесвайки референции от поп културата и изказвания на някои от най-влиятелните експерти на епохата ни, филмът е пътуване насред модерната история на нашите общества. Той поставя в перспектива богатството и властта от една страна и от другата – социалния прогрес и неравенствата.
Един необходим размисъл за разбирането на съвременния свят.
Зелената сделка на ЕС е грандиозно упражнение по грийнуошинг*
- Solidbul | февр. 24, 2020 |
Предложението на Урсула фон дер Лайен изземва лозунгите на зеления активизъм, но не включва нищо от съдържанието му
Янис Варуфакис и Дейвид Адлер
- Спешните ситуации разкриват кои са нашите истински приоритети. Ако къщата ни гори или ни залее потоп, грабваме това, което ценим най-много и изоставяме всичко останало. -
Преди десетина години европейските лидери бяха в подобна ситуация. Когато френските и германските банки изпаднаха в безтегловност, европейските политици направиха всичко необходимо, за да ги спасят. Между 2009 и 2013 г. европейските правителства изляха 1,6 трилиона евро в ръцете на банкерите, а в същото време наложиха строги икономии на гражданите, на които обещаха да служат. През 2015 г. осъзнаха, че е нужна още по-голяма подкрепа и Европейската централна банка напечата още 2,6 трилиона евро само за четири години. - Сега Европа се сблъсква с много по-тежка криза: екологичната, която изисква бързи реакции.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!