КАПИТАЛ и ИДЕОЛОГИЯ - новата книга на Тома Пикети

Thomas Piketty on Twitter‏
12 sept.

Страницата на Пикети на платформата на
École d'Économie de Paris - Paris School of Economics
с графиките от книгата,
както и представянето ѝ - къса и дълга версия
на френски и английски:

http://piketty.pse.ens.fr/fr/ideology
​​
Неравенството е идеологическо и политическо

На 12 септември френският икономист Тома Пикети публикува в издателство „Seuil” „Capital et Idéologie” („Капитал и идеология“). В книгата се изследват процесите на формиране на неравенствата и причините за тях. Вестник „Монд” получи специално разрешение да публикува най-интересните пасажи.

 Да се отнесем сериозно към идеологията

-

Неравенството не е икономическо или технологично: то е идеологическо и политическо. Това, без съмнение, е най-очевидният извод от историческото проучване, на което е посветена книгата.
-
Казано с други думи, пазарът и конкуренцията, печалбата и заплатите, капиталът и дългът, квалифицираните и неквалифицирани работници, гражданите и чужденците, данъчните убежища и конкурентоспособността не съществуват такива, каквито ни се представят. Това са социални и исторически конструкции, които изцяло зависят от правната, данъчната, образователната и политическата система, която избираме да установим, както и от категориите, които ние си определяме. Тези избори се отнасят преди всичко до представите, които всяко общество си създава за социалната справедливост и за справедливата икономика, за политико-идеологическото съотношение на силите между съществуващите различни групи и дискурси. Важното е, че това съотношение на силите не е само в материален аспект, но също така – и преди всичко, е интелектуално и идеологическо.
-

С други думи, онова, което има значение в историята, са идеите и идеологиите. Те ни позволяват постоянно да си представяме и структурираме нови светове и различни общества, в които винаги са възможни множество траектории.
-

Този подход не е типичен за консервативното говорене, което има за цел да обясни, че за оформянето на неравенствата съществуват „естествени“ причини.
-

Не е изненадващо, че елитите на различните общества, в различните епохи и от различните географски ширини, са често пъти склонни да „натурализират“ неравенствата, тоест, да се опитат да им дадат естествени и обективни основания, да обяснят, че съществуващите социални различия са (както и трябва да бъдат) в интерес на най-бедните и на обществото като цяло; и че във всеки случай тяхната настояща структура е единствената, която човек може да си представи, и която не би могла да се промени съществено, без да причини огромни нещастия.
-

Историческият опит показва обратното: неравенствата са подчертано различни по своя обхват и структура в зависимост от времето и пространството. Те са различни и заради новите условия, а скоростта, с която се променят, е била трудно прогнозируема няколко десетилетия по-рано. Това понякога води до нещастия. Но като цяло, различните разриви и революционни, и политически процеси, които са дали възможност да се намалят и трансформират минали неравенства, се радват на огромен успех и са в основата на най-ценните ни институции, именно онези, които дават шанс идеята за прогрес на човечеството да се превърне в реалност (общо избирателно право, безплатно и задължително училище, универсално здравно осигуряване, прогресивно данъчно облагане).
-

Много е вероятно подобни неща да се случат и в бъдеще. Настоящите неравенства и съществуващи институции не са единствено възможните, без значение какво си мислят консерваторите. И те ще бъдат призовани да се трансформират и постоянно да се изобретяват наново.
-

Но този подход, фокусиран върху идеологиите, институциите и разнообразието от възможни траектории, се разграничава от някои доктрини, понякога наричани „марксистки“, според които състоянието на икономическите сили и производствените отношения почти механично определят идеологическата „надстройка“ на всяко едно общество. Аз обаче настоявам на обратното – че съществува истинска автономия в сферата на идеите, тоест, в идейно-политическата сфера.
-

За едно и също състояние на развитие на икономиката и на производителните сили (доколкото тези думи означават нещо, което не е сигурно), винаги има множество от режими – идеологически, политически и с потенциални неравенства.
-

Например, теорията за механичния преход от „феодализъм“ към „капитализъм“ след индустриалната революция не дава възможност да се отчете сложността и многообразието на историческите и политико-идеологическите траектории, наблюдавани в различните страни и региони по света, особено при колонизиращите и колонизирани региони, както и в рамките на различни обединения; но най-вече не ни позволява да извлечем най-полезните уроци за следващите стъпки.
-

Следвайки нишката на тази история, ние виждаме, че винаги са съществували и съществуват алтернативи. На всички нива на развитие има много начини да се структурира икономическата, социалната и политическата система, да се определят отношенията на собственост, да се организира данъчният или образователният режим, да се реши проблемът с дълга към държавата или към частно лице, да се регулират взаимоотношенията между отделните общности и т.н. Винаги има редица възможни начини да се организира едно общество, както и отношенията, свързани с властта и собствеността в него, и разликите при тях не се отнасят само до детайли, тъкмо напротив. По-специално съществуват много начини да се организират отношенията на собственост през XXI век, като някои от тях могат да се окажат много по-реално изпреварване на капитализма, отколкото пътят, обещаващ разрушения, без грижа какво ще последва. Проучването на различните исторически траектории и на множеството разклонения от миналото, все още недовършени, представлява най-добрата противоотрова както на елитарния консерватизъм, така и на революционната политика „да почакаме и ще видим“ по отношение на така наречената „Голяма вечер“[1].
-

Такова отношение на изчакване често пъти освобождава от отговорност да се мисли за институционалния и политическия режим, реално еманципиращ, който да се въведе след „Голямата вечер“, и като цяло води до осланяне на една държавна власт, едновременно и хипертрофирана, и неопределена. Това може да бъде също толкова опасно, колкото и сакрализацията на притежаването, на което, твърди се, ние се противопоставяме. Подобно отношение нанесе значителни щети на XX век – човешки и политически, на които все още продължаваме да плащаме цената.
-

Обстоятелството, че посткомунизмът в началото на XXI век (в руския му вариант, както и в китайската му версия, а в известна степен и в източноевропейския му вариант, независимо от всички различия при трите траектории) се е превърнал в най-добрия съюзник на хиперкапитализма, е пряка последица от комунистическите ужаси –сталинистки и маоистки – и произтеклият от това отказ от всички амбиции, свързани с равенство и интернационализъм. Катастрофиралият комунизъм дори успя да постави на втори план щетите, причинени от идеологиите, занимаващи се с проблемите на колониализма, расизма и робовладелчеството, както и дълбоките връзки, които ги обвързват с хиперкапиталистическата идеология и с идеологията на увеличаване на притежанията. А това не е никак малък подвиг.

(…)
-

Прогресът на човечеството, връщането на неравенствата, многообразието в света

-

Но да си дойдем на думата. Прогресът на човечеството съществува, но е крехък и по всяко време може да се разбие в производните продукти на неравенствата и идентичностите. Прогресът на човечеството съществува: и за да се убедим, е достатъчно да наблюдаваме как в световен мащаб се развиват здравеопазването и образованието през последните два века (…).
-

Очакваната продължителност на живота се е увеличила от около 26 години през 1820 г. на 72 години през 2020 г. В началото на XIX век в световен мащаб детската смъртност е около 20%, като тук се включват ненавършилите една година. В сравнение с днес виждаме, че тази бройка е под един процент. А ако погледнем данните каква продължителност на живота е очаквал човек, след като е прескочил критичната първа година, наблюдаваме, че тя се е увеличила от около 32 години през 1820 г. на 73 години през 2020 г.
-

Бихме могли да увеличим разглежданите показатели, като включим и каква е вероятността новороденото да достигне 10-годишна възраст; какъв процент от възрастните достигат 60-годишна възраст; какъв дял от пенсионерите се радват на добро здраве през първите пет до десет години от периода, в който получават пенсия. При всички тези показатели регистрираме впечатляващо подобрение в дългосрочен план. Разбира се, можем да посочим държави и периоди, в които продължителността на живот е намалявала, включително и в мирни времена, като например в Съветския съюз през 70-те години на ХХ век или в Съединените щати през 2010 г., но това като цяло не е добър знак за политическите режими в съответните държави. В дългосрочен план обаче тенденцията към подобряване е безспорна във всички части на света, независимо от някои ограничения в работата с наличните демографски източници.
-

Днес здравословното състояние на човечеството е най-доброто в сравнение с когато и да било; освен това никога до сега не е имало такъв достъп до образование и култура, както днес.
-

В началото на XIX век ЮНЕСКО все още не съществува, за да даде определение за грамотност. Това е направено през 1958 г., когато под този термин се разбира способността на човек „да чете и пише, разбирайки смисъла, на кратки и несложни твърдения, отнасящи се до ежедневието му“. Но независимо от несъществуващата дефиниция, данните, събрани в резултат на множество проучвания и преброявания, отчитат, че само 10% от световното население над 15-годишна възраст са били грамотни в началото на XIX век в сравнение с днес, когато грамотността е над 85 процента.
-

Има и по-детайлни показатели, като например средно по колко години ученикът прекарва в училище – едва една година преди два века, а днес – повече от осем, като в най-развитите страни този период е над 12 години.
-

По времето на Джейн Остин и Оноре дьо Балзак по-малко от 10% от населението са завършвали основно училище; а днес, в епохата на Карлос Фуентес и Чимаманда Нгози Адичи[2], повече от половината от младите поколения в богатите държави влизат в университета: така нещо, което по принцип е било класова привилегия, днес става достъпно за мнозинството.
-

За да си дадем сметка за мащаба на протичащите трансформации, трябва да си припомним, че броят на населението, също както и средният доход, са се увеличили над 10 пъти в сравнение с XVIII век.
По първия показател скокът е от около 600 милиона души през 1700 г. на над 7 милиарда през 2020 г., а по втория – доколкото той може да се измери на база средна покупателна способност – около 1700 г. жителят на планетата е разполагал с едва 80 евро на месец, докато през 2020 г. той вече разполага с около 1000 евро на месец.
-

Не е сигурно обаче дали този значителен количествен напредък представлява „прогрес“ в смисъла на безспорния успех, постигнат по отношение на здравословното състояние и на образованието. За този напредък е полезно да си припомняме, че средно годишният темп на растеж и при броя на населението, и при покупателната способност е едва 0.8% (вярно, увеличение, при което има натрупване в продължение на три века – доказателство, че не е необходимо да се стремим към 5% годишен ръст, за да постигнем пълното щастие на земята).
-

И при двата случая – единият, отнасящ се до състоянието на обществото (здравно и образователно), а вторият – до ръста в броя на населението и покупателната способност – интерпретациите са нееднозначни и отварят поле за сложни дебати за бъдещето.
-

Демографският ръст отразява отчасти намаляване на детската смъртност и факта, че все повече родители виждат как децата им растат и доживяват средна възраст – обстоятелство, което никак не е без значение. Ако населението продължава да се увеличава със същото темпо, в рамките на три века то ще е над 70 милиарда души, което, по отношение състоянието на планетата, едва ли е желателно и поносимо.
-

Нарастването на средния доход на човек отразява в немалка степен реалното подобряване на условията на живот (през XVIII век три четвърти от населението на света живеят на ръба на екзистенц-минимума, докато за сравнение днес броят на тези хора е под една пета), както и новите възможности за пътувания, срещи, свободно време и еманципация. Въпреки това, цитираните тук данни от така наречените „национални сметки“, с които описваме дългосрочната еволюция при средния доход на човек, създават проблем. От момента на тяхното въвеждане в края на XVII и в началото на XVIII век във Великобритания и Франция с тях се правят опити да се изчисли националният доход, т.е. брутният вътрешен продукт, а понякога и националният капитал.
-

Освен това, те са фокусирани върху средните стойности и сборове, като изобщо не отчитат неравенствата, заради което и твърде бавно започват да „преработват“ въпроса за устойчивостта, за човешкия капитал и природните богатства.
-

От друга страна, не трябва да се надценява капацитетът им да обобщават в един единствен индикатор многостранните трансформации в условията на живот и покупателната способност на човек в едни толкова дълги периоди от време.
-

Като цяло, реалният прогрес, който наблюдаваме по отношение на здравеопазването, образованието и покупателната способност, прикрива огромни неравенства и дисбаланси. През 2018 г. делът на детска смъртност до първата година от живота бе под 0.1% в най-богатите държави в Европа, Северна Америка и Азия, но същевременно той бе близо 10% в най-бедните държави в Африка. Средностатистически за света, средният месечен доход на човек достигна 1000 евро, но той бе едва 100-200 евро на месец в най-бедните страни, а в най-богатите надхвърли месечно 3 000 – 4 000 евро, а дори и повече в няколко страни – данъчни убежища, които някои анализатори подозират (не без основание), че са ограбили останалия свят. И в конкретния случай не говорим за страна, чийто просперитет се дължи на въглеродните емисии и на предстоящото глобално затопляне. Естествено, постигнат е известен напредък, но той не променя факта, че е напълно възможно да се направи и по-добре. Във всеки случай, човек трябва сериозно да се замисли как би могъл да извърши подобренията, вместо да се отдава на блаженото задоволство какви големи успехи светът е постигнал. Но преди всичко, ако сравним условията на живот през XVIII век и в началото на XXI век, то този безспорен прогрес в средностатистическото състояние на човека не трябва да ни кара да забравяме, че тази дългосрочна еволюция е била придружавана от ужасяващи фази на неравенства и цивилизационен регрес. Просвещението в Европа и в Америка, както и индустриалната революция, разчитат на изключително насилствени системи с доминиране по отношение на собствеността, робовладелчеството и колониализма, безпрецедентни по своя мащаб в продължение на три столетия – XVIII век, XIX век и XX век, но преди периода 1914 – 1945 година, когато европейските сили потъват във фаза на геноцидно самоунищожение. След това виждаме как същите тези сили си налагат деколонизация в периода 1950 – 1960 година в момент, в който американските власти приключват с процеса на разширяване на гражданските права за потомците на роби.

След разпадането на СССР през 1989-1991 година хората бавно започват да забравят за ужаса от атомния апокалипсис, провокиран от конфликта между комунизма и капитализма; през 1991 – 1994 година в Южна Африка апартейдът бавно е премахнат и тъкмо светът да си отдъхне, срещу него се изправя ново предизвикателство. От 2000 – 2010 година светът отново е в ступор – глобално затопляне и всеобща тенденция към разделение и ксенофобия; и всичко това в контекста на безпрецедентен ръст на социално-икономически неравенства, но не между отделните страни, а в границите на самите държави. Тези неравенства се оформят в периода 1980 – 1990 година и се задълбочават от една особено радикална нова идеология, проповядваща още повече собственост.
-

Да се твърди, че всички тези епизоди, наблюдавани от XVIII до XXI век, са били необходими и същностни, за да се осъществи прогресът на човечеството, е пълна безсмислица. Причината е, че са били възможни и други траектории, и други режими на неравенства по същия начин, по който човечеството е можело да допусне и други развития, изпълнени с много повече справедливост и егалитаризъм.
-

Ако трябва да извлечем един единствен урок от световната история от последните три века, това е, че прогресът на човечеството не е линеен и че ние много ще сбъркаме, ако хипотетично допуснем, че всичко върви винаги към по-добро и че свободната конкуренция – както между отделните държави, така и между отделните икономически субекти, е достатъчна, за да ни отведе, като по чудо, до социална и повсеместна хармония. Да, прогресът на човечеството съществува, но той е борба. И преди всичко трябва да се опира на аргументиран анализ на минали исторически развития, отчитайки всички техни добри и лоши приноси.

(…)
-

Обосноваване на неравенствата в общества от собственици

-

Ето как можем накратко да обобщим най-същественото в аргумента, който идеологията, проповядваща увеличаване на собствеността, формулира, и който присъства по не твърде видим начин в различните декларации в защита на човешките права и в отделните конституции, а същевременно по много по-категоричен – заема място в политическите дебати за собствеността, водени както по време на Френската революция, така и в продължение на целия XIX век.
-

Ако в името на една идея за социална справедливост, вярно, заслужаваща уважение, но неизбежно несъвършено формулирана, недотам добре приета и с невъзможност да спечели пълен консенсус, ние започнем да поставяме под съмнение придобитото в миналото право на собственост и свързаното с него неравенство, то нима няма риск да не знаем къде да спрем този опасен процес? Нима няма риск да отидем твърде вдясно, в посока на политическата нестабилност и постоянния хаос, които в крайна сметка ще се обърнат срещу най-скромните? Безкомпромисният отговор на изповядващите идеологията на увеличаване на собствеността гласи: такъв риск не трябва да се поема и тази кутия на Пандора с преразпределянето на собствеността не трябва никога да се отваря.
-

Този тип аргументи постоянно се чуват по време на Френската революция и те обясняват много от наблюдаваните неясноти и колебания, по-специално между „историческия“ и „лингвистичния“ подход при старите права и тяхното пренаписване като нови права на собственост. Ако поставим под съмнение ангажиментите на работещите за феодала и прехвърлянето на собствеността върху земята на него, то тогава не рискуваме ли да поставим под въпрос и отдаването под наем, и като цяло правото на собственост? Ще открием тези аргументи в така наречените „общества на собствениците“ от XIX век и началото на ХХI век, като ще видим, че те продължават да играят основна роля и в съвременните политически дебати, особено със завръщането на говоренето за новия тип собственичество от края на ХХ век.
-

Сакрализацията на частната собственост е в същността си естествен отговор на страха от празнотата.
От момента, в който човек изостави трифункционалната схема, предлагаща решения как да се постигне баланс между властта на военните и властта на духовниците, до голяма степен опиращи се на религиозната трансцендентност (от съществено значение, за да се осигури легитимност на духовниците и на мъдрите им съвети), следва да се намерят нови отговори, които да гарантират стабилността на обществото.
-

Безпрекословното спазване правата на собственост, придобити в миналото, осигурява нова трансцендентност, която има за цел да избегне всеобщия хаос и да запълни празнотата, която оставя след себе си краят на трифункционалната идеология. Сакрализацията на собствеността е в някакъв смисъл отговор на края на религията под формата на изрична политическа идеология.
-

Струва ми се, че въз основа на историческия опит и на структурирането на рационално знание на база преживяното, е все пак възможно да подминем този естествен и разбираем отговор, който е както нихилистичен и вял, така и едновременно донякъде оптимистичен спрямо човешката природа.
-

В тази книга ще се опитам да убедя читателя, че човек може да се опре на уроците от историята, за да определи някакъв стандарт на справедливост и равенство, по-строг по отношение регулации и разпределяне на собственост в сравнение с най-обикновеното сакрализиране на правата, произтичащи от миналото. Това е норма, която със сигурност може да бъде единствено и само еволюционна, подложена на постоянно обсъждане, но която е не по-малко удовлетворяваща от удобния вариант да приемем за даденост придобитите позиции и да натурализираме неравенствата, произведени от „пазара“. Впрочем, именно на тази база – прагматична, емпирична и историческа – се развиват социалдемократическите общества през ХХ век (общества, които, въпреки всичките си недостатъци, показаха, че екстремните материални неравенства от XIX век по никакъв начин не са от съществено значение за стабилността и просперитета – дори напротив), а в началото на ХХI век успяват да се конструират новаторските идеологии и политически движения.
-

Голямата слабост на идеологията, проповядваща увеличаване на собствеността, е, че правата на собственост, произтичащи от миналото, създават сериозен проблем по отношение на легитимността си. Това вече го видяхме с Френската революция, която, без да се замисля, превърна домакините, обгрижващи феодалите, в наематели. Ние още много пъти ще се сблъскваме с този труден проблем, особено по отношение робството и неговото премахване във френските и британските колонии ( там бе решено, че е от съществено значение да се компенсират собствениците, а не робите). Ние още много ще се борим с предизвикателствата на посткомунистическата приватизация и с ограбването на природните ресурси, извършвано от частни лица.
-

В по-общ план, проблемът е, че независимо от въпроса за насилствения или нелегитимен произход на първоначалната собственост, материалните неравенства постоянно се възстановяват – значителни, трайни, до голяма степен произволни, като това се случва и в старите, и в съвременните хиперкапиталистически общества.
-

И все пак, да се определи стандарт за справедливост, който да е приемлив за възможно най-голям брой хора, създава значителни проблеми и ние няма да бъдем в състояние да се справим с този сложен въпрос, освен след като приключим с проучването (тоест,прочетем книгата „Капитал и идеология“ – бел. ред.), след като изследваме различните исторически опити и по-специално решаващите казуси на ХХ век, свързани с данъчното прогресивно облагане, а в по-общ план – с преразпределянето на собствеността. Натрупаният исторически опит демонстрира, че крайното неравенство не е непременно задължително по същия начин, по който не са абсолютно задължителни и конкретните, и оперативни познания за нивата на равенствата и неравенствата. Тях бихме могли да ги имаме предвид в някаква минимална степен.
-

Във всеки случай, аргументът на собственика, основан на необходимостта от институционална стабилност, трябва да бъде приет сериозно и преценен точно поне толкова, колкото и меритократичният аргумент, настояващ в по-голяма степен на индивидуалните заслуги. Аргумент, който има не толкова централна роля в идеологията на ХIХ век, проповядваща увеличаване на собствеността, колкото в преформулирането на новата идеология на собственост в сила от края на ХХ век. Ние ще имаме достатъчно възможности да се връщаме към тези различни политически и идеологически развития.
-

Като цяло, жестоката идеология, проповядваща увеличаване на собствеността, трябва да се анализира от гледна точка на това, което е: сложно говорене, което принципно звучи убедително по определени точки (причината е, че частната собственост, когато е коректно преформулирана с отчитане на ограниченията й и свързаните с нея права, е в действителност част от институционалните договорености и дава възможност на различни индивидуални стремежи и субективности да намерят израз и конструктивно да взаимодействат помежду си). В същото време, това е и една идеология на неравенствата, която в своята най-екстремна и сурова форма има за цел единствено да оправдае определена форма на социално господство, често преувеличавайки фактите или представяйки ги като карикатура.
-

Всъщност, става въпрос за една много практична идеология, обслужваща онези, които се намират на върха. Това важи както за неравенствата между отделните хора, така и за неравенствата между нациите. Най-богатите личности успяват да намерят аргументи, с които да оправдаят положението си пред най-бедните. То е заради техните усилия и заслуги, но също и в името на необходимостта от стабилност, от която цялото общество извлича полза.
-

Най-богатите държави също могат да намерят причини да оправдаят доминиращата си роля върху най-бедните, като го правят в името на предполагаемото превъзходство на техните правила и институции. Проблемът е, че тези аргументи и фактически доказателства не винаги звучат особено убедително. Но преди да анализираме тези развития и кризи, е важно да започнем да проучваме еволюцията на така наречените „общества на собствениците“ от XIX век. Във Франция и в други европейски държави. В края на основополагащото и многозначно събитие, на историческия момент, какъвто е Френската революция.
-

Тома Пикети

Монд, 04.09.2019

Преведе от френски Иван Николов

 

[1] Grand soir – в буквален превод „голяма вечер“ – това понятие е ключово за комунистическата идеология от края на XIX век, то маркира връзката между комунисти и анархисти и определя момента, в който ще бъде премахната както капиталистическата система, така и действащите социални норми.

[2] Чимаманда Нгози Адичи (1977) е известна нигерийска писателка, феминистка.
-

Източник:

http://kweekly.bg/publication/4797

Вестник К - бившият Култура
(спира да съществува на края на тази година...)

Виж също: