Всичко 2

[ Заглавие "Всичко 2", разноцветни букви. Преминаване към прозрачност. ]

[ Общ план. Черен фон. Актьорът е седнал на стол. Сложил е десния крак върху левия. Облечен е в блузата с дълъг ръкав, която е като картина отпред. Тъмносини дънки, тъмносини маратонки.]


Трябваше да се ходи във Виена... През юли...

Актьорът, изправен. Ходи бързо по каменна пътека в гора. Половината му лице е като на машина, без кожа.
Общ план, анфас, за няколко секунди. Среден план.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

[Пауза. Завърта си главата под ъгъл. Общ план за няколко секунди. Среден план.]

- Какво красиво намират в това?


[Поглежда настрани. Камерата се завърта с главата му. После се връща. Блестящ метален скелет и тяло, в среден план. Общ план. Ходи бързо.]

[ Среден план. Металът е потъмнял и одраскан. Машината започва леко да куца. ]


- Защо искат да наблюдават как телата им се повреждат?
 
Камерата слиза надолу до краката. Освен куцането, ходенето е по-бавно от преди. Камерата се вдига нагоре до среден план.
  Металът е по-потъмнял и одраскан. Червените зеници се свиват и разширяват бавно.
  Главата леко се клати наляво-надясно, бавно.

Близък план.

- Защо искат да се чувстват все по-зле и по-зле?

Започва да куца още повече. Общ план.

Среден план. Още по-потъмнял и надраскан метал. Счупени места. Зениците се променят по-бързо.

- Защо искат да виждат все повече от това?

Поглежда настрани. Кадър, в който се вижда очукания му череп и преминаващи надгробни плочи.

Поглежда на другата страна - в първия момент към камерата. Тя се завърта бързо на другата страна: отново надгробни плочи.

Камерата се връща към главата. Роботът отново поглежда на другата страна. Пак надгробни плочи.

Среден план.

- За какво им е всичко това?

Още по-силно куцане. Влачи единия си крак. Вратът му е леко извит настрани.

Общ план. Пада и започва да пълзи.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

Среден план, ниска гледна точка. Раменете обхващат екрана.

Последен замах, зацикляне на част от движенията. Изключване, вратът и ръцете се отпускат.

Пауза. Общ план, пътеката се е превърнала в гробище. Още по-общ план - всичко е гробище.


[ Пауза. Потъмняване към черно и изсветляване. ]


Блестящ робот ходи изправен бързо. Общ план. Среден план. Накланяне на главата. Близък план.

- Хората са глупаци. Не искат да ги изключат тогава, когато блестят и се движат бързо. Искат да пълзят. Лостовете в тях да са изпочупени и металът да е окислен и изподраскан. Кабелите им да са скъсани и схемите им да са изгорели. Пълни глупаци!


До роботът притичва млад мъж, на ръст колкото робота. Роботът ходи.

Мъжът:

- Защо да си отиваш, когато всичко в теб работи добре? Когато блестиш? Имаш ресурс. Безсмислено е, да го хвърляш на вятъра.

- Хахаха... - издрънчава гласът на машината. - Не съзнаваш ли, че и на 20, и на 120, цялото ти минало е един миг за теб, човече. Настоящето винаги е само един миг. Когато него вече го няма, няма да има никакво значение какво е било миналото и колко е продължило.

- Душите на хората са вечни! Не живеем напразно! Ти нямаш душа!


["Ти нямаш душа" се повтаря няколко пъти с гневна интонация, преминаваща в отчаяна."]

- Аз нямам душа! - отговаря машината с ледена интонация, обръща се към камерата с блестящия си и вечно засмян сребрист череп, заради оголените му зъби. - А ти сигурен ли си, че имаш?


[ Пауза. Преход към черно. ]


Героят е умислен. Върви по главна улица с много хора. Красиви девойки, ходещи сами. Групи младежи. Усмихнати влюбени двойки, които разговарят.

Героят се вглежда във всички и се спира на една от девойките и започва да я следва с очи. Сърцето му ускорява ударите си. Земята внезапно започва да се движи под краката му, хората също сякаш политат напред с огромна скорост и след секунди той се озовава на автобусна гара с фотоапарат в ръка.

Той започва да разглежда неочаквано появилия се фотоапарат и да си играе с него. Оглежда се. Разхожда се. Сърцето му забавя ударите си. Героят вижда хора, които чакат да пристигне международен автобус. Сакове и куфари лежат до пейки, на които са насядали хора.

Автобусът пристига. Минават нови хора, които привличат вниманието му. Сърцето му отново започва да ускорява много бързо.

Героят чува разговор зад гърба си, пулсът му се забавя до скорост малко над нормалната. Той се обръща към млади мъж и жена и ги слуша. Пулсът му не се ускорява по време на разговора.

- Страх ме е. Могат да ти се случат толкова ужасни неща в автобус... Може да катастрофираме и да умрем. Или дори по-лошо - да останем инвалиди... - казва жената.
- Недей така! Може просто да ни спрат на някоя митница и да ни бавят. Ние не носим нищо нелегално, така че... - опитва се да я успокои мъжът и я държи за ръката.
- A ако ни подхвърлят нещо в багажа? Ще ни затворят, без да сме виновни!?
- Успокой се, всичко ще бъде наред. Повярвай ми! - настоява мъжът и я гали по ръката.

Героят отново поглежда към автобуса и вижда нещо цветно. Нещо го очарова. Очите му се разширяват. Пулсът му се ускорява.

- Има и по-страшни неща. - казва някой, който седи до мъжа и жената на пейката.

Тръпка минава през героя, докато го чува. Очите му се разширяват и свиват и той трескаво снима. Качва се в автобуса, загледан в някого, от когото не може да откъсне очи.

Героят вече е в автобуса, който е започнал да се движи. Пулсът е бърз.
Върви песента "Nie genug" на Кристина Щюрмер. Унесено лице.





Автобусът спира на непознато място. Музиката продължава. Пулсът се забавя малко. Героят слиза и вижда златен паметник Альоша и улици, които му изглеждат познати. (Преходи между кадри на подобните места, камерата се върти около героя и понякога се превключва от гледната точка на героя.)


Песента отива към край. Пулсът отново се ускорява.
Заедно със завършването на песента лицето на героя започва да се изкривява от болка. Той присвива очи и стиска зъби.

Песента свършва. Няколко секунди пауза.

Героят отваря очи. Намира се на прекрасна зелена поляна. Пулсът му се забавя и постепенно спира.

Следва действието от фоторазказа "Альоша и аз":



Вместо "край" след последния кадър има преход от черно към рисунката "Crushed". Вижда се целият лист с посвещение.



Сълза пада върху листа. Ръка хваща рисунката и смачква намачканата хартия на топка.

Върви песента "Сън" на Милена.