Човекът, който направи киното зрящо

         Свалям шапка на програмните редактори на TV7 – от няколко седмици насам всеки четвъртък в праймтайма им от 21.00 тече панорама на творчеството на безсмъртния Чарли Чаплин. 
        Филмите на Чаплин, с които израстна не едно поколение, са, може би, най-задължителния багаж за нас от богатия на превратности 20 век. Сигурно няма човек по земното кълбо, който да не се е възхищавал на таланта на великия комик, пресътворил на черно-белия екран безподобно образа на “малкия човек”. Дори такива сатрапи като Сталин и Мао са изпадали в делириум от ненадминатите гегове на Малкия-Голям Чаплин.
        Но само геговете ли са всъщност нещото, донесло на твореца неувяхваща слава? При все, че за повечето от тях Чаплин спокойно би могъл да претендира за авторски патент, основното в неговите филми прекрачва далеч отвъд набиващия се на очи гег. 
        И хубавото на тези филмови ретропанорами е, че човек може да усети цялостното израстване на твореца, а заедно с това и израстването на самото изкуство. Във всеки следващ филм зрителят е свидетел как Чаплин все по-дълбоко навлиза в човешката душа, а погледът му става по-точен, по-остър. И в същото време по-обърнат към наболелите проблеми, способни истински да разкрият човешкото в човека.
        Няма филм на Чаплин, който да не е смешен. Но колко по-различен е смехът във “Великия диктатор” от този в “Треска за злато”!
        Много филмови критици на времето обвиняват световния кумир в неглижиране на прохождащото през 30-те години на миналия век звуково кино. Без да си дават сметка, че звукът в киното за вечни времена слага един твърде нелицеприятен етикет на всичко, сътворено преди него. “Нямото кино” става демоде и това никого не учудва – от средата на 30-те та чак до средата на 50-те еуфорията от звука в киното е толкова силна, че са били необходими още няколко десетилетия, за да може кинокритиците да отбележат един неоспорим факт: в първата двадесетица филми за всички времена немите филми са няколко, три от които - на безсмъртния Чаплин...
        В четвъртък предстои да гледаме “Светлините на града”. Създаден в залеза на “нямото кино” (1931 г.), този филм обаче идва да ни покаже колко много неща вече е можело да сподели с нас то. От просто забавление за градския плебс в началото на века със задължителните влакове, коли,  файтони и цял реквизит от плоски гегове, киното междувременно се е превърнало в истинско изкуство. И то най-демократичното от всички, щом като за майстор е обявен един довчерашен уличен клоун. 
        Само за някакви си 20 – 30 години смешните картинки, които са се преразказвали от уста на уста редом с анекдотите по кръчмите се превръщат в престижно занимание за познавачи, чиято работа става обект за оценка на цели филмови академии!
        Питам се и сега – какво ли би станало, ако Чарлз Спенсър Чаплин бе насочил другаде своя талант? Би ли прогледнало киното към животрептящите проблеми на обикновения, на малкия човек? И то в една такава съвсем младенческа възраст като тази на “нямото кино”? По всяка вероятност, не... 
        Ние често казваме за такива творци – “изпреварил времето си”. Не, Чарли Чаплин се появява на точното място и то тъкмо навреме, за да предаде на прохождащото ново изкуство онова виждане за живота и нещата от живота, което в края на краищата направи киното на 20 век ЗРЯЩО.
        Зрящо в момент, когато и в Европа, и в Азия започват да набират сила тоталитарните режими, хвърлили само след няколко години света в ада на Втората световна война. Да, киното успя да надмогне трескавите въжделения на вождове като Хитлер, Мусолини и Ленин, но не се знае дали то нямаше да си остане онази сляпа цветарка, ако един на вид малък и смешен човек не бе вече сътворил чудото...