61 - Неканената гостенка

Мейкърът все още не можеше да се опомни, беше действал по инстинкт, къде вроден, къде много добре трениран. За секунди помисли, че всичко е било сън, сигурно беше задрямал на креслото, а мадамата бе просто халюцинация, която се прожектираше тук и сега от унесеното му в други измерения съзнание. Но защо по дяволите е на крака, а не удобно разположен в скъпата и хладка кожа?... За да се събуди като хората му трябваше голяма чаша, и то пълна до горе. Посегна към бутилката Смирноф – и изненадан откри, че тя наистина бе разпръсната като искрящо диамантено допълнение към мозайката-шедьовър на пода, специална поръчка от Венеция. Майната и' на бутилката, ама скъпоценното и' съдържание също се бе разпиляло! В този момент усети погледа на блондинката. Каква жена, спира дъха! Но имаше нещо в нея, което го безпокоеше. Частта с летенето или каквото беше там не го притесни, с днешната техника това не беше проблем. Изваяното и' тяло с божествени извивки, подчертани от роклята и меката коса, падаща на вълни, го „притесняваше“ от гледна точка на смаляващия му се панталон. Не беше това, имаше нещо друго... дали е от погледа и'? Да, очите! Очите са, цветът на очите – никога не бе виждал такива светло сиви очи, все едно са от стъкло, прозрачни почти, а от тях се излъчваше такава сила! Толкова пронизителни очи! Той се чувстваше, все едно е парализиран и същевременно гол-голеничък, а неканената гостенка може не само да гледа през него и вътре него, но и в неговите мисли и чувства.

Което и' се отдаваше донякъде, но само донякъде. Беше прекалено вглъбена в собствените си мисли, защото от една страна искаше да измъкне информация от него (след като го разпозна), а от друга не й се искаше да се издаде. Все пак беше прекарала известно време като мъж на земята в тяхната клика без особени успехи, може би пък новата тактика ще е по-успешна. А и усети енергията на Лорда, който много целенасочено се опитваше да се свърже с нея. Естествено че помнеше и първата им среща. Беше си извоювал уважението й благодарение на силната си воля. Повечето духове дори не разбираха, че е дошла за тях, а той се бори мъжествено и достойно. И затова му сваляше качулка. Въпреки целия си опит все още й беше трудно да разбира начина на мислене на хората: Той я бе приел като враг. А тя просто си вършеше работата съвестно както винаги, нищо лично против него. При други обстоятелства би отишла да се разберат, особено предвид безсмъртието му, но сега можеше спокойно да се възползва от ситуацията...

Мейкърът тръсна глава, сякаш да прекъсне невидимата връзка между двамата и верен на най-добре тренирания си инстинкт тръгна към бара и ловко извади нова бутилка Смирноф и чаша за себе си. „За теб също?“ „Не, благодаря, предпочитам вино“. Още в средата на изречението той бе предусетил края и вече наливаше добре охладен Ризлинг-Айсвайн от далечната 1995. Женорята винаги си падат по тези безумно сладки почти безалкохолни ... той не намираше думи да изрази възмущението си, но го поля обилно с водка. Нямаше обаче време за бръщолевене, а и можеше да си представи по-приятни занимания с мадамата от говорене, затова изплю директно: „На какво дължа това посещение и коя си ти, да те еба?“ Реши да е дръзка: „И това може, ама после - нека първо да ти отговоря на въпроса: коя съм за момента няма значение, а какво правя тук - инстинктът ми ме доведе насам и не е сбъркал. Особено при такъв домакин“ - и вдигна чашата за наздраве. „А и моята поява ти спаси живота, инъче вместо Смирноф твоята кръв щеше да се лее по изящната мозайка“.

Едва сега събитията отново преминаха пред очите му като на забавен каданс. Изстрелът, снайперът, чичкото, червеното сияние. „И ся кво, цял живот ли да ти се кланям ли?“ Тънка усмивка се заформи на лицето й вместо отговор и тя впи устни в неговите и завъртя главата си така, че да може да чете светещия екран на лаптопа...