Тя - светлозелени очите -

пробляскващо жадни за плен.

Някаква песен, сънливо,

преде си зад мен.

С подскоци, фатално комични,

огъва опасна снага.

Тъй сякаш желания скришни

потръпват с вина.

Защо ли посоката знае?!

Нехайна жестокост в тила

е впила. С изящество вае

безмълвна съдба.

Опашка наивно отпуска,

забравила миша вражда.

Обръща се. После се впуска

и чезне в дъжда.    

Златна есен в тъжен ден

дъждът плаче за лятото,

отминало заедно с мен.

Менят се настроенията

мои

като цвят на есенни листа

и вятърът ги носи на крилете

свои

между радост,щастие,тъга

и ми говори нежно тихо,

че лято пак ще има след

пролетта