За кожата на един Коук – 3

Отиде в кухнята и хвана да мие кафеварката. О ето я и комшийката. Мале, какво парче! Беше се нанесла в съседния блок преди деветдесет и два дни. Знаеше точната бройка, защото всяка сутрин наблюдаваше ритуала й по събуждането. Тя ставаше, събличаше се и отиваше в банята. Излизаше по ефирен халат и ходеше без бельо няколко часа. Обожаваше да я гледа. Беше жестока. Вярно, не беше руса, но изглеждаше идеално. И с тези нежни влажни къдрици. Дори и мръсния й прозорец не му правеше никакво впечатление...

Коук отърси глава. Кафето беше готово. Върна се обратно в стаята с две димящи чаши. Ароматът беше невероятен и накара момичето в леглото да се усмихне. Имаше невероятна усмивка. Идея си нямаше, как може такова момиче с такива качества да работи като диспечер при нет доставчиците. А също така си нямаше и никаква идея къде точно работи тя.

...

Савина се наслаждаваше на сутрешния въздух. Хвърли няколко незабелязани погледа на Коук и се увери, че е добре. И как няма да е добре, като лично Дарла се грижеше за сигурността му. Тя бе най-добрата. Щом можеше толкова време да го следи изкъсо. Ето и в момента лежеше в кревата му. Мъничко й завидя.

Дарла бе единствената й връзка със службата. Всъщност и идея си нямаше за каква служба става въпрос. Просто един ден една красива жена й предложи работа и тя прие. Не знаеше нищо и за жената. Само едно име и толкоз. Но работата беше интересна, пък и добре плащаха.

Погледна прозореца, точно в момента, когато поредната нещастна конска муха се разби с леко 'пук' и остави широка кървава точка, която бавно се деформира и разтече надолу по прозореца. „Уф, колко мухи има в този квартал!“ - мислеше си момичето и се запъти към прозореца. Нямаше належаща работа, можеше да почегърта малко. Всъщност мухите не бяха много в квартала. Дори и в София нямаше много мухи. Просто повечето от тях се скупчваха обикновено край нейното жилище. Където и да беше, все я намираха.

Отвори прозореца. Майсторите бяха започнали да поставят топлоизолационните плоскости на осмия етаж на блока на Коук. Единият висеше на седалка, овързана с въже, а другият държеше въжето долу и се пулеше към Савина. Тя се усмихна и отвори прозореца. Махна му за поздрав, но неочаквания полъх на сутрешния ветрец свали ефирната наметка от гърба й. Този долу не издържа и пусна въжето. Не чу и смъртния писък на колегата си.

...

Бай Милчо Симеоновски караше боклуджийския камион с пълна газ по малката уличка. Старият касетофон дънеше стар хит на Джони - „Гонила ме, мале“. Погледна поредните кофи – бяха празни. В периферното му зрение се мярна нещо. Не можа да повярва на очите си. От прозореца на втория етаж се бе показала най-жестоката мацка, която бе виждал някога. И беше чисто гола! И му махаше май. Сърцето му прехлопа и се сви като камък. Изпусна управлението на камиона и с мръсна газ се качи на тротоара. Десните колелета подскочиха от внезапно появилата се глава, снабдена с пластмасова каска. Двигателят изрева и понесе машината през стената на изоставен трафопост. Премина през цялото здание и се спря в електрическото табло. Дълги години след изваждането му от комата, в която изпадна след инфаркта и токовия удар, Милчо Симеоновски носеше гордия боен прякор Малчо Фазомера.

...

„Леле к'во падане!“ - мислеше си майсторът и благодареше на всички богове, че е оцелял след падането от осмия етаж. Няколко секунди по-късно през главата му минаха пет гуми, заедно с цялата тежест на препълнен боклуджийски камьон.

...

Някъде далеч в Колумбия, се извисяваше впечатляваща двадесет етажна сграда. На върха гордо се извисяваха пет метрови неонови букви, които уведомяваха околностите за най-голямото компютърно издателство по тези географски ширини - „Калъмбиа ИТ“. Главната редакторка приключваше новия брой на списанието „Кой кой е на кулумбийския ИТ пазар“, когато интеркомът изпиука:

- Ейми, мила, заповядай при шефа.

Тонът на секретарката подсказваше за нещо спешно. Не можеха ли да почакат да приключи броя. Все пак стана и се запъти към кабинета на шефа си.

На махагоновата врата със златни букви беше написано „Лади Оусън – Изключителен директор“. Много мразеше тази титла. Напомняше и за социализма от детството й в България. Почука и влезе. Зад бюрото седеше възрастен мъж с къса подстрижка и коса на кичури. Зад сините контактни лещи я гледаха страшни очи. Имаше чувството, че самата смърт наднича от там. А й изглеждаше толкова познат. Имаше чувството, че цял живот го е гледала.

- Заминаваш си за родината, малката. Надушили са следите на Коук. Имаме неоспорими доказателства, че той съществува. За съжаление системните администратори пак са прекалили с опиатите и закъсняваме с цял ден! Така че – време няма! Въпроси?

- А по-лошата новина?

- Ха-ха, хитра си, малката. Да, има и по-лоша новина. Не можем да ти покрием пътните, защото сме на червено тия дни. Ще трябва сама да се оправяш.

Изобщо не се учуди. Изрече едно сухо „Ясно“ и се обърна към изхода.

...

На тринадесето, последно подземно ниво в столичното НДК, в малка стаичка, пропита от влагата на подпочвените води. Седяха четирима души. Две млади момичета редактираха някакви текстове, а една видимо по-зряла жена и един младеж пиеха бира и пускаха по някой майтап към момичетата. Те обожаваха да играят тази игра, когато чакаха Шефката. Караха колегата си – столичният левент Насо Тарана да пише разни текстове, а те после се състезаваха, коя ще го редактира по-бързо. Яна и Михаила бяха почти равностойни в това си начинание и често влизаха в жестоки словесни двубои, докато не взеха единодушно решение, по-опитната им колежка Павлина да играе ролята на арбитър.

В щаб-квартирата на ПАЗАЧА предстоеше сутрешна оперативка. Зад абревиатурата се криеше известното на малцина име Професионалната Асоциация за Защита на АТипикоБГчовеците от Черногледата Асимилация. Службата се занимаваше именно с това, докато не дойде времето на терористични заплахи. Тогава се принудиха да обучат и агенти за внедряване в някои по-особени случаи. Четирима от петимата щатни сътрудници на агенцията чакаха Шефката си за инструктаж. Отчетливият тропот на токчета ги накара да оставят заниманията си и да отправят поглед към вратата. Насо и Павлина удариха остатъка от бирата си на екс.

На вратата се появи симпатична дама, на видима възраст около трийсетте. Всъщност бе малко по-възрастна, но никой от служителите и охажорите й не предполагаше това. Застана на метър пред служителите си и заговори на най-еротичния пловдивски език, който Насо беше чувал някога:

- И така, милички, промяна в плановете. Имаме две изчезнали момичета. Направо не повярвах като разбрах. Нели е изчезнала по-време на отпуската си. Нямаме информация. Ирина също е изчезнала снощи във Варна. Връзките и на двете са неоткриваеми.

- Ъъъ... - започна Насо, но бе грубо прекъснат от Директорката.

- Не съм свършила! Нашето момче се е разболяло и трябва да отскочи до лекаря. Насо ще се погрижи, да го направи и гледай да не го повредиш, че ще ти откъсна топките. Павлина и Фроска заминават за Твърдица и Варна да търсят момичетата. Винка чака.

- Ама аз имам среща с две яки мадами! - Насо запротестира. Беше си уредил вечеринка с най-жестоките парчета, които бе срещал някога. Две руси надарени близначки. Тъкмо бяха станали пълнолетни...

Телефонът на Шефката им звънна. Последва кратък разговор:

- Таня ... да ... да ... не! ... да ... разбрано!

Последва мълчание. Таня слушаше, а ликът и се променяше през минута. Накрая с мъка успя да отрони:

- Липсваш ми, Жорко. Кога ще те видя най-сетне. - Разплака се. Послуша още малко и се усмихна – И аз те обичам, малчо ... чакам с нетърпение.

Затвори.

- Нова промяна. Винка да си търси работа на летището. Като че ли ще очакваме гости. Насо си свършва работата и отива към ВИП-а. Обичаш ли, Щатите, Насо?