От всичко чуто и прочетено досега оставам с впечатлението, че част от сънародниците ни нямат ни най-малка представа какво представлява учителската професия, въпреки че всеки един човек в определен период от време е бил ученик, но... какво от това? Също така не разбират огромното й значение за развитието и просперитета на обществото, за израстването и оформянето като личност на всеки един негов член.
По принцип не гледам махленското предаване на Милен Цветков, но за жалост се случва понякога да попадам на него. Днес още в първите секунди ми направи впечатление, че водещият има крайно отрицателно отношение към учителите, което по един войнствено-агресивен начин натрапва на събеседниците си и на зрителите.
Всъщност неговата позиция не ме изненадва, защото той специално, като личност, в моите очи не е никакъв авторитет. Аз не го харесвам заради липсата му на елементарен такт и уважение, които той е длъжен да проявява към гостите и зрителите. Грубото му и на моменти арогантно поведение спонтанно ме отблъскват, а също така за един човек с висока самомнителност като неговата, и толкова много години стаж като телевизионен работник, е крайно време да се научи грамотно да използва официалната форма, но както забелязвам – до ден-днешен не успял да се развие до такава степен, че да я прилага на практика.
Разбира се, част от хората, които се обаждат в предаването, са от същия дол дренки, понеже намират в негово лице човекът, който ги разбира, подкрепя и приглася в оплюването на учителите.
В краткото време, в което гледах предаването, се обади някаква жена, за да каже, че щяла да съди учителите, които стачкуват, понеже по този начин те са нарушили конституционното право на детето й – правото на образование. И това гениално изказване беше направено с такъв апломб, сякаш тя току-що съобщава на света за някое велико научно откритие.
Дали тази жена е чувала, че стачката е една позволена, законна форма на протест, която се ползва от почти всички (мисля, че на военните и полицаите е забранено това) социални групи в целия свят? Стачката е необичайно състояние на обществената среда, в което интересите на други социални групи са засегнати, и именно в това се състои силата й - да противодейства, да повлияе, да алармира, че някъде нерешените проблеми са твърде много и не търпят по-нататъшно отлагане, а всички други средства за преговори и споразумения с управляващите са вече окончателно изчерпани.
Също така чух изказването на една счетоводителка, която категорично беше против повишаването на учителските заплати, понеже тя, като човек, който е работил в училище, имала поглед върху нещата и виждала, че учителите работят по 3-4 часа, а пък отпуските им били по 4 месеца. Според нея те трябва да стоят плътно в училище от осем до пет.
Много е интересен въпросът за работното време на учителите. За мен е твърде чудно, че хората го измерват само като престой в училище. Сигурно, съдейки по своите професии, а то съвсем не е така. Сериозната работа, свързана с подготовката за следващия ден, се осъществява извън училище: основно у дома и в библиотеката.
Въпросната счетоводителка даже се похвали, че замествала учителката по математика и учителката по химия, когато те отсъствали. Вероятно искаше да каже с това, че да си преподавател, е нещо твърде елементарно, а бе фасулска работа. Всеки го може.
А дали е така наистина? Дали е толкова лесно за всеки човек, едва ли не хванат от улицата, без да се е готвил изобщо, без проблем да влезе в класната стая и да проведе учебен час, като не само преподаде учебния материал ясно и достъпно, но и успее да задържи вниманието на учениците? Защото точно в тези пунктове е трудността, зад която се крие много сериозна подготовка - наричаме я методическа, и тя дава насоки как да се преподава качествено.
И тъй като обичам да илюстрирам думите си, ще дам пример. Ето така изглежда първият урок по математика в първи клас, поместен в учебника, по който работя.
Всички виждате как изглежда страницата от учебника. Друго нищо няма като помощни средства, за да се ползва в часа. Въпросът ми е колко от българските граждани са в състояние, ползвайки и съобразявайки се със страницата в учебника, да проведат с първолаците урок, който да бъде по темата, но без да се подготвят за него? Не бива да се забравя, че за да се изпълни целта на урока, е необходимо да се спазят някои задължителни условия: да се осъществят всички образователни задачи, децата да имат определен обем от знания, получени от този урок, а също така класът да бъде овладян, като от първата до последната минута се задържи интереса на учениците.
Ако прецените, че не е по силите ви да се справите с подобна задача, опитайте се да си представите какво време ще е нужно на един учител, за да конструира теоретически урока, да изработи подходящи нагледни средства, а след това какви придобити професионални умения трябва да притежава, за да го преподаде по един добър начин.
Така. Другата заблуда е, че на учителите не са им нужни пари. Защото 300 лева наистина не могат да се смятат за пари по простата причина, че те не стигат за месечната издръжка на един човек, а за помощ и грижа към останалите членове на семейството да не говорим. С 10 лева на ден учителят трябва да живее: да купува храната си и да плаща сметките си за ток, вода, отопление и т. н. Това е невъзможно при сегашните цени на стоки и услуги. Може би част от съгражданите ни не ни възприемат като обикновени човешки същества, които имат потребност от храна, облекло и средства за покриване на нуждите от първа необходимост, и затова така разсъждат.
Не разбирам изказванията на някои сънародници, че учителите не заслужават по-високи заплати, защото тези мнения издават липса на информираност за естеството на учителската професия. Искам да подчертая, че учителите нямат само задачата да обучават, поддържайки добро ниво на подготовка, което струва време, пари и усилия, но също така имат грижата да опазват живота и здравето на поверените им ученици, докато траят учебните часове. Искам да попитам толкова ли малко струва учителската отговорност? И ако отговорът е – да, бих репликирала опонентите си, че подобен отговор показва колко незаинтересовани са те към своите деца в качеството им на родители, след като така ниско оценяват труда на учителите.
Учителската отговорност трябва да се разглежда като отговорност на най-висше стъпало. Едва, когато това се проумее, и българите престанат да се скъпят за парите, дадени за образованието, нашите деца ще започнат да получават възможно най-добрата подготовка за живота. Защото мисията на училището е именно да подготви младите хора за реализация, за онова, което им предстои да правят през целия си по-нататъшен живот. От учителите, които в никакъв случай не бива да бъдат унижавани с мизерно заплащане и липса на зачитане на работата им, зависи какво ще е нивото на образоваността на нацията, като не бива да се забравя, че реално резултатите от учителския труд се виждат едва след години.
...
Comments14
Професоре, положението е наистина сериозно. Колежката, която замествам, вчера е постъпила в болница по спешност, което значи, че ще отсъства доста по-дълго от седмица. Аз обаче съм поставила моя „ултиматум” на училищното ръководство, че ще остана най-много до петък, защото ще се проваля по друга линия.
Ще се възползвам от темата, за да опиша накратко как изглежда денят на един начален учител, който е на работа в двете смени, като илюстрирам с конкретна ситуация.
Отговорността е свръх голяма, защото с малките ученици си постоянно нащрек и все се оглеждаш да не се случи нещо лошо. След свършването на първа смяна при нас не съществува такова понятие като "обедна почивка", а веднага поемаш децата от занималнята, за да ги организираш за обяд и после за занятия. Придвижването на учителя през целия ден: от 7:40 до 16:30, прилича по-скоро на летене, отколкото на нормално ходене. Тичаш след деца, защото все нещо се случва, или ако седнеш за малко, то е като на тръни и за не повече от минута (даже няма минута), за да си навсякъде, при всекиго и в течение на събитията.
Това обаче не ни застрахова от инциденти.
Вчера единственото ми напускане на мястото, където са децата, беше отиването ми за 15 секунди до съседната стая на пом.-директорката, за да напомня да продължат да търсят заместник в занималнята и почти веднага след мен влезе дете от групата, което ми съобщи, че Алек си е разбил носа. Излетях по най-бързия начин.
Една колежка вече го беше накарала да си вдигне едната ръка, за да спре кръвта. Само че това се прави при слаби кръвоносни съдове, а в случая се оказа, че той си е сцепил отдолу носа на две места, защото някой без да иска го спънал и Алек паднал върху чина. На мен ми прилоша.
Детето не е мой ученик и аз извиках и класната му, която води платената занималня, и медицинската сестра. Според мнението на набързо сформираната „лекарска комисия” положението не беше страшно, но според мен – изобщо не беше безобидно. Цял следобед се взирах в раната и я почиствах, а когато дойде леля му да го вземе, бях удостоена с неодобрителен поглед, от който трябваше да изпитам вина. Тя даже му се развика защо той не се е обадил незабавно на майка си, когато това се случило.
Само че децата винаги поднасят по някоя изненада. Той се обърна към нея и със тон, нетърпящ възражение, каза като един истински малък мъж: „Как така ще се обаждам на мама, за да я тревожа! Нищо страшно не е станало.”. Лелята заяви, че веднага ще го заведе на лекар, а аз цяла вечер снощи премислях какво ли се е случило с детето.
На сутринта, щом видях Алек, първият ми въпрос беше какво е казал лекарят. Той ми отговори, че не са го водили на лекар...
Само че историята за мен не свършва до тук. Тя, като повечето случки в училище, носи по нещо нестандартно. Ще вметна, че моята единствена компенсация за извънредната отговорна работа, която върша, е одобрението на децата. Когато вчера съобщих на моите първолаци, а те почти целия клас ходят на занималня, че ще съм и следобед с тях, реакцията им беше изразена с „мноо яко” и „е** си якото”.
Последва наистина яко... учене и към края на деня вече се съмнявах, че те са останали на същото ласкаво мнение за моето оставане в занималнята, защото никой не успя да изкрънка, а в интерес на истината много опити бяха направени.
Днес вече си мислех, че еуфорията им е преминала, когато за моя изненада, след като вече бяхме си свършили работата и зачакахме да дойдат родителите, същия този Алек с цепнатия нос ми каза, че е помолил майка си да го вземе по-късно. „Защо?” – го попитах аз, а той ми отговори, че понеже вчера му е било хубаво в занималнята, затова днес искал по-дълго да остане в училище. Съответно майка му дойде най-късно, а моят престой в училище се удължи още повече.
От разказаното до тук сигурно вече си помислихте, че това е нелогична ситуация. Да, нелогична е, но обикновено все в такива се попада, когато работиш с деца.При нас вътрешните замествания са нещо нормално и никой не ни пита как успяваме да издържим и в двете смени, да се подготвим за другия ден, да обърнем внимание и на нашите деца.
Все още има директори, които предпочитат и разчитат на шуробаджанащината, а младите и/или по-висококвалифицирани кадри биват пренебрегвани.
Твоето (а и на всчки ни с тази професия) удовлетворение е обичта на децата! Ето този малък сладък мъж, за когото пишеш, я е демонстрирал с желанието си да остане по-дълго при теб, въпреки ранения си нос! Значи с малкото си сърчице той е усетил човешката ти топлина и му е уютно с теб, може би дори повече отколкото вкъщи! И ето това е твоята (а и нашата) награда!
Да обичаме, да утешаваме, да възпитаваме и чак тогава да обучаваме! С поздрав и много уважение!:)
аз съм нова във форума, но отдавна го чета.
Незнам дали ще се съгласите с мен, но статута на занималнята в училище е доста неясен. Истината е, че съвременното българско семейство има нужда от такава училищна дейност, но нейната функция, както и ролята на възпитателя е доста "размита" и недостатъчно регламентирана, а нормативната база безкрайно остаряла. От тук идва и напрежението, и неразбирането и нежеланието на правоспособни педагози да заемат тези работни места.
Работа в тази насока има много, и по организация на средата, и по-организация на учебните дейности и отдиха на децата. Това обаче не стои на дневен ред пред нито една отговорна институция, а ако искаме децата да проявяват интерес към училището, трябва да се помисли и за тези, които прекарват не 6, а 10-12ч там.
ДАЛИ ИМА КОЙ ДА МИСЛИ???...
Кралице, безкрайно Ви съчувствам, защото знам какво е да работиш две смени в училище. Предложете на директора си да се редувате с колегите, докато се намери възпитател. надявам се това да стане по- скоро!
Относно регламентирането на ПИГ в нормативната база е извесно, колко деца са необходими за откриване на ПИГ(но ако финансиращия орган е решил), работното време, организацията на занималните и това че само те могат да бъдат закривани през учебната година. Лично аз съм питала колко деца не трябва да ги има за да се смята, че е неефективна ПИГ, кой може да задължи родителите и кое дете ще издържи въпросните 6 час, независимо от това че се приема 2 часа за ораганизиран отдих, 2 часа за подготовка и 2 часа за занимания по интереси.Представете си смесен ПИГ(такива са по селата) от І-ІV клас и 23 деца вътре, кой ще се справи, може би министър Вълчев ще покаже някъде как да се работи при тези условия? Напълно подкрепям идеята за преосмисляне на функцията на ПИГ.
Надявам се да има ефект, дори минимален, като чета за предстояща конференция по предучилищна педагогика, надявам се да има хора по върховете, за които образованието да не е само Кембридж, а да включва и думата България!
Никак не е лесно да изпълняваш длъжността "възпитател". В моя случай едно единствено дете (дъщеря на колежка!) от цялата група имаше изградени навици да работи самостоятелно. Всички други деца се нуждаеха от индивидуална работа, за да изпълнят добре задачите си, но времето беше невъзможно да ни стигне и у мен оставаше чувството за неудовлетвореност.
Също така не бива да се пренебрегва фактът, че децата, които прекарват цял ден в училище, се уморяват. Само че тяхната умора се проявява като превъзбуденост и пренапрегнатост, а не както при възрастните - със сънливост и отпадналост.
http://bglog.net/Obrazovanie/16844
Тъй като е съвсем по темата, го пиша тук.
Накратко ще разкажа какво се случи в онзи проблемен четвърти клас, за който ви споменавах в други постинги. В него има един „изявен” ученик – хиперактивен, но и със сериозни проблеми във възпитанието. Онзи, който на забележката ми към група търкалящи се на пода деца, да се изправят и допълнението, че не искам да ги виждам легнали, ми отговори, размахвайки пръст - "ще гледаш, щом си учителка, ще гледа-а-аш".
Наблюдавала съм това дете в продължение на 2 години: във ІІ и ІІІ клас. Той дойде в ІІ клас, след като беше сменил няколко училища.
Веднага премина на ресурсно подпомагане, като тогава колегата, който имаше дълъг педагогически опит в помощно училище, буквално си заживя като втори учител в часовете на колежката, защото новият ученик беше неуправляем. Нападаше всички и създаваше големи тревоги, а също така беше невъзможно да се провежда нормален учебен процес.
Колегата напусна и си намери по-спокойна и по-добре платена работа.
Класната напусна тази година, след като си влоши здравето.
След нея дойде колежка пенсионер, която споделяше, че е имала паралелки с по 45 и повече деца, но такова чудо, като в този клас не е виждала. Тя беше блъскана и обиждана ежедневно от това дете и също напусна напусна, обяснявайки ни, че не си заслужава за тези пари да търпи перманентни издевателства и да се разболява.
След това няколко дена пое щафетата една колежка – възпитател, от нашето училище. Тя категорично отказа да поеме класното ръководство, защото по същия начин беше удряна и нагрубявана от детето с изрази „ама-а-а, махай се оттука, ма-а-а” и ред други.
Назначиха колежка – преподавател с добро име в квартала и известна като учител с високо педагогическо майсторство. До този момент е извеждала само отлични випуски.
И тук идва най-интересното, с вчерашна дата. Въпросният ученик, който е едър и набит като физика, я блъска толкова силно, че тя пада на пода. След което той я ритва силно в гърба, а едно друго дете се втурва да я защити, вследствие на което побойникът му нанася силен удар в окото. Учителката от вчера не е на себе си, а майката на удареното дете иска да премести рожбата си в друго училище.
След разговор с директорката учителката се появи в стаята, където бях и аз, и силно разстроена започна да повтаря, че явно тя вече не става за учител и е най-добре да напусне системата. Аз и още една колежка се опитахме да й обясним, че не бива да поема цялата вина върху себе си и че случаят има дълга и ужасна предистория.
Защо разказвам това? Не само, защото темата е предизвикала интерес, тъй като явно има хора, които черпят информация по този въпрос, но и защото искам да подчертая, че вървим към провал. В българското училище учителят е напълно безправен и не може да осигури дори собствената си безопасност и да опази здравето си. Нормално е да настъпи страшен отлив на кадри.
И второ – забележете другия тревожен факт: става въпрос за малки на възраст деца!