Действието се развива точно преди една година. Участници - учители, синдикати, родители, ученици, общественост (ще използвам тази дума поради липса на друга).
Ретроспекция или малко преди основното действие.
Няколко години назад във времето. Заговаря се за стачка в учителските среди, но не ефективна, а символична. Защо символична, а не ефективна? Ако стачкуваме ефективно, няма да има кой да гледа децата на хората и те няма да могат да отидат на работа. Ето я и първата грешка. Точно някои от същите тези хора, за които ние мислехме назад в годините, може би бяха първите, които започнаха да хвърлят "камъни" миналата есен по време на ефективната стачка.
Дойде есен и синдикатите отново заговарориха за стачка, но вече ефективна.
Отново е есен, отново е септември, пак преди някоя и друга година. Синдикалната на организацията в детското заведение в което работех ни казва, че този път вече е сериозно, ако правителството не се съгласи на исканията ни, ще има стачка и то ефективна. Денят е 14-ти септември. На следващия ден: Не, няма да има ефективна стачка. Подписано е споразумение за десет процента увеличение. Кога успяха да го подпишат не зная, но видях как угасна пламъчето в очите на колегите.
И така много есени - ще има, не, няма да има, подписано е споразумение. Накрая стана нещо, като в приказката за лъжливото овчарче. Синдикатите не вярваха, че учителите ама наистина ще се откажат от и без това символичните си заплати и ще излязат в безсрочна ефективна стачка. Имаше едни протестни действия, някъде там, в центъра на София. Редуваха се колеги да ходят. Аз не бях там. Все още не беше узрял моментът според мен. Ето че вече е 2007 година. В края на учебната година се заговаря за стачка. Отново. Размина се и този път. Мина лятото. Дойде есента. Отново се заговори за стачка. Никой не вярваше, че този път ще се случи. Колко пъти до сега щеше и "не щеше". Да, обаче някой си беше направил криво сметките.
Този път учителите бяха решили наистина да стачкуват и то ефективно.
Ако искайте вярвайте, но като гледах нашите така наречени синдикални лидери останах с впечатлението, че и те самите не вярваха на това, което виждаха.
Денят е 24-ти септември. Учители отиват на работните си места, но учебни часове не провеждат. С една дума, учителите наистина като да "застачкуваха". Някои повече, други по-малко. Някои от първия до последния ден. Други започваха, спираха и отново се включваха.
Разказ на очевидци и участници в събитието. Първи ден.
Стояхме цял ден на работното си място и се питахме това ли е чудото, наречено стачка. Седиш и нищо не правиш, а не си свикнал на такава екстра.
Втори ден. Не, не може така. Следобед май ще се събираме някъде там, пред историческия музей. Вече сме там. От всякъде се присъединяват към не голямата все още група учители с плакати и знамена. От едната страна стоят учителите, това е едната групичка, от другата страна синдикалистите и те на една групичка. Това бяха двете групички, които не правят една група. Стоят си те отстрани, гледат към учителите и като да се чудят какво да ги правят. Тогава, синдикатите "яхнаха"стачката.
Пореден ден. Мястото на срещата се променя. Учителите отново са там. Стачен фолклор, стихове, песни, плакати, знамена. Някой би казал - купон! Не, не беше купон!
Беше натрупано недоволство. Ако ме попитате мен защо излязох на улицата, отговорът ми е: Уморих се да не разбирам какво искат от мен. Програми, коя от коя по забравяща, че детските градини се посещават от деца, промени, реформи, увеличаване броя на децата за тяхна сметка. Учудена бях, че хората не знаят, че в детските градини работят детски учители, а не гледачки, възпитателки, гувернантки. Как отреагираха някои близки, дори роднини? Станах изкупителна жертва за всички учителски прегрешения до девето коляно назад: Какво искате толкова, а майка ти каква пенсия взима? Как се живее със сто лева пенсия? Професията ми беше противопоставена на професията на брат ми и още, и още. Други близки, които работят в същата сфера, но на други позиции /както е модерно днес да се казва/ също недоволстваха пред мен, че те също участват ефективно, а с техните заплати какво става..
Всеки ден учителите от София излизаха пред Министерския съвет и чакаха или бяха в очакване на Годо. Равносметка на деня, стачен фолклор, знамена, плакати и...прибиране в къщи с празни ръце. Всеки ден чувахме: Усмихвайте се! / аз също често го използвам като пожелание /. Да, но в момент на мрачни мисли ме налягаха едни други мисли: Детето ми се радва, когато му се усмихвам, но усмивки не яде. Сещах се и за: Като няма хляб, яжте пасти!?!? Знаете какво е последвало.
И така, ден след ден. В главата ми се настаняват неканени мисли. Това ли е? Така ли трябва да е? Нещо не е както трябва.И всички очакваха националните митинги. Те ме накараха да усетя, че живея, че един път и аз в живота си имах правото да се държа "неприлично", да свиркам, да пея и да чакам. Какво? Онова, липсващото парче от пъзела, което да ми даде усещането за пълнота. И отново хули! Що бре, хора? Това, че си учител не те прави извънземно. Както във всяка работа има ги и такива, и такива. И учителят вечер се прибира у дома, и той хляб яде, и той дрехи носи, и той влиза в магазина. Там не плаща със служебна бележка на която пише: Учител - с право да не плаща.Точно по това време всички като да се сетиха за всички неприятни спомени от своите ученически години. Аз - също. Сетих се и за всички напрегнати моменти и мигове в учителското ми ежедневие, за всички моменти, когато лишавах своето дете, за да бъда с вашите деца. Пред очите ми бяха картини: Моето момиче протяга ръце към мен и ме моли: Мамо, хайде днес да не ходиш на работа, да си бъдем само двечките, да си поиграем. Така е, нашите ги гледат, за да гледаме вашите. Може и да не повярвате, но в екстрени ситуации се е случвало да изключвам от мислите си моето дете. То е там, някъде и някой се грижи за него, а пред мен са от 25 до 30 деца и аз /както и всички колеги с тази професия/ отговаряме за здравето и живота им, за възпитанието и обучението им. Някой би казал: Това ви е професията. Да, така е.
Отново пред очите ми са националните митинги. За пръв път през живота си виждах толкова много хора на едно място. Стачката на българските учители беше нещо много съществено като събитие през последните двайсетина години. Да, стачка имаше, но тя беше дело на ЕНСК и на учителите. Ако ги нямаше тези два фактора, самата стачка нямаше да я има или щеше да приключи бързо, бързо. Недоволство, натрупано с години, сякаш бяха чакали точно този момент и сякаш предчувстваха с постоянното трениране да имат усет към нещата от живота, че дори да не успеят да постигнат своите искания, следващ такъв момент скоро може и да няма: Да бъдат едно цяло, един дъх, една песен, един стих - от София до Малко Търново и обратно.
Гледах хилядите ведри лица и им се радвах. Тези хора, учителите излязоха на улицата, заради себе си, заради учениците си. Излязоха да покажат, че ги има, а се оказа че са алчни и ненаситни. Да, викаха, за да ги чуе и глухия цар /ако го има/, че така повече не може и не бива. Да се взима в ръце, който трябва да се взима. Оказа се обаче, че седянка си правят. Голяма седянка беше. Като нищо може да се впише в рекордите на Гинес - говореше се за 120 000-но присъствие.Свидетел съм на присъстващите. Поименна проверка не е правена, а и не беше необходимо.
За втория национален митинг се събудих сутринта с мисълта за колегите от Благоевград. Събуждам се и си казвам: Днес отивам да си видя колегите състуденти. Като ще е седянка, поне да е истинска. В къщи ми беше отговорено, че това ми хрумване е равносилно да търсиш игла в купа сено, сред хиляди. Да, обаче се открихме точно сред стотици хиляди. Младежка интуиция, какво ли? Не е за вярване! Вървиш и търсиш лица от преди двадесет години. Не сме и престарели, си казвах, все нещо от погледа и усмивката се е запазило в нас. Четиридесет години е възрастта, онази възраст, когато преценяваш живота си. Какво си направил до сега? Какво си искал да промениш и не си успял. Време за житейска равносметка. Понякога си мисля, че ние сме ощетеното поколение. Нас ни учеха как и ни показваха как не трябва да е. Учителят ми по физическо възпитание обичаше да казва: А сега ученици ще ви се покаже как не трябва да се изпълнява упражнението.
Вървя си аз с групата и....плакат от южен град, ето този плакат ще ме отведе при колегите, които търся и искам да видя....Заслужаваше си. Заради ето този миг - срещата с младостта, си заслужаваше да я има стачката. Нещо е свило гърлото ми. Не мога да говоря. Ето това са онези де ги ди, луди млади години, които търсех. Бяхме там заради нас. Заради обещаното светло бъдеще. В момента никого не обвинявам за това, че ни ограбиха младостта, надеждите и мечтите и пак намираме сили да учим децата да мечтаят, да преследват и постигат мечтите си. Имаше го само мига на двадесетгодишното ни необременено с отпечатъка на времето ни приятелство. Бях отново на двадесет, мечтател и идеалист, написал в разпределението - Странджа Сакар /така и не отидох там, отпаднаха разпределенията/. Днешното младо поколение може да ни обвини, че сме плод на друго време, но точно това друго време може би ни помогна през годините да бъдем и да останем в редовете на учителите. Същите тези учители, които поради наличие на възпитание, за да не обидят "някого" се справяха с всевъзможни измислици в сферата на образованието. Ако някъде има грешка, да се търси грешката. Учителите приемаха всяко нововъведение и се отнасяха с него като с палаво дете. Опитваха се да го приспособят към съвременните условия като го включват в училищния живот. Имали правото да избират учебниците. Зависи измежду какви учебници ще избираш. Другото е факти.
Опитах се да не използвам факти,тях ги знаете. Опитах се да опиша емоциите и вътрешното усещане, чувствата, които ме завладяха миналата есен. Кое, как беше? Свърши ли стачката или я "свършиха"? Какво се случва, когато не се подпише споразумение? Арбитър, съд. Защо хората се настроиха срещу учителите? Защо миналата година обществото се нахвърли срещу учителите? Не е само, заради неприятни ученически спомени. От човешкото чувство - тези да взимат, а ние - не? От не-любов към ученето? Защото не им изнасяше да са на мястото на учителите?
Понякога си мисля, ей така, просто си мисля: Недоволството от живота, който живее българина миналата есен катализира в омраза /ако откриете друга, по -точна дума, с по-меко звучене, кажете я/ към учителите. Нещо като грешен адресант. Ако не беше стачката, същото това общество нямаше да изпусне парата на собственото си недоволство.
Горе написаното написах собственоръчно аз, една детска учителка, която не се срамува от професията си, от една държава, наречена България, завършила в най-красивия южен град - Благоевград при едни от най-квалифицирани преподаватели в сферата на Предучилищната педагогика.
Не, не ме гонят сантименти. В живота ни има минало, настояще и бъдеще. Често се сещам за една мисъл: Погледнеш ли в очите на дете, поглеждаш в бъдещето. По-скоро живеем с бъдещето на тази държава и сега е момента на равносметка. За да не звучи в ушите ни:
Студени улици, студени здания. студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния, които толкоз често ни делят.
Гнезда си свиваме под чужди стрехи1 от болката на друг не ни боли
и става тъй, че в новите си дрехи не сме това, което сме били.
И често пъти, като зимен вятър,един въпрос плющи над съвестта:
Защо ли топлината на сърцата изхвърлихме заедно с бедността
.................................................................................................
от митинги и провалени срещи най-често си оставам сам.
Ако някъде греша думите,извинете. Песен от студентството, актуална и днес. Не се сещам текста на кой поет беше.
Заспахме в момента в който се събудихме. Като "спря" стачката се оказа че сме там, където се събудихме, дори крачка назад. В момента сме в крачката назад.
Останалото е една много дълга история, и мълчание, и равносметка........
.
Затова аз влизам в ролята си на ООН и решавам да въведа някакъв ред в „територията”, която всеки смята за своя. Първата решителна стъпка е да направя график на „владеене”. На отпора, който ми дават” враждуващите страни”, даскалски вдигам пръст и заявявам на сина си, който е бъдещ деветокласник, че трябва да започне да чете литературните произведения за девети клас. Той ме поглежда ужасено
, а аз се запътвам към библиотеката, вземам първата книга, която ми идва на ума от списъка и му я връчвам. „Илиада”! 
Той сърдито се тръшва на дивана, но все пак отваря книгата. Дъщеря ми, бъдеща първокласничка, бързо си „обира крушите” и се затваря в детската стая. Аз доволно се настанявам пред компютъра – най-после ще мога необезпокоявана да странствам във виртуалното пространство
. Но не минават и няколко минути и синът ми ми навира книгата пред очите, заявявайки с типичната за възрастта си наглост, че тази книга той няма да я прочете. „Защо?”- вероятно в този момент и баба Яга е била по-симпатична от мен. „Защото, това е тъпо, безинтересно и нищо не схващам”.
Позор! „Цунами” от гневни думи и упреци се стоварва върху тинейжърската му глава. Между тях е следната реплика:”Никога няма да видиш по- висока оценка от четворка, ако не четеш литературните произведения!” Изреждам отличниците в класа, давам ги за пример и предполагам, че те вече са прочели Омировото произведение. Той ми отвръща „Глупости!”. Сега вече съм на път да го „изям”.
Усещайки заплахата от „атентат”, синът ми смекчава тона и тогава чувам нещо, което ме втрещява: „Мамо, и те/отличниците/ няма да я прочетат. Просто ще си назубрят материала, за да „минат” за шестица. Но, ако поискаш да ти я разкажат, ще ти разкажат толкова, колкото и аз. Само, че аз няма да излъжа, че съм я чел.” Занемях. 
Доводите ми свършиха и „бих отбой”. Накарах го да си избере книга и все пак да почете. Избра някакво криминале и се отправи към стаята…А аз останах да размишлявам, как да го накарам да прочете „Илиада”. Та това е световна класика!!!!И тъй като нищо не измислих реших да попитам вас…. Как да мотивирам сина си да прочете задължителните произведения от старобългарската и старогръцката литература????
Comments13
Абсолютно недопустимо е директор и учител да влизат в пререкание пред ученици/родители. Това особено важи за директора, защото той (тя) би трябвало да бъде образец за поведение на подчинените си и на учениците.
Ти си учител и не е твоя работа да слагаш ключалки или да прибираш ценни вещи. Не ти плащат за това, нали?
Най-лесно е да се измият ръцете и отговорността да бъде прехвърлена на друг. А най-удобно е това да бъде учителят (за съжаление).
А дали децата трябва да имат скъпи вещи... Това е решение на родителите. Аз обаче не съм длъжна да нося отговорност и за вещите на децата. Не дай си, Боже, да ги оберат на път за дома...Какво ще означава това? Може би ще ни вменят в задълженията на 8 часовия работен ден и да съпровождаме децата лично до домовете им?
Родителите държат да имат постоянна връзка с децата си и им купуват мобилни телефони. Това положение взе да се превръща в необходимост в днешно време. Пък и ние, учителите, нямаме думата. Както казва Атлантик, решението е на родителите.
Написах поста най-вече заради архаичния начин на мислене, който ни пречи да се сработваме родители, учители и ръководство. Синдромът "кой е виновен" продължава да е по-силен от принципа "да решаваме проблемите заедно, чрез диалог".
Атлантик, не е въпросът учителят да носи отговорност за вещите на децата, а в училище да се направи възможното да няма кражби. Много правилно е подходил родителят и много добре е разбрала Куини неговото предложение за обсъждане. Пом-директорката не е на място в цялата картина. Директорката да видим какво място ще заеме?!
Куини, нищо че са светли празници, моля не забравяй да ни кажеш каква е реакцията на върховната власт в училище. Ужасно е тъжно, когато най-сетне имаме нормална родителка реакция, срещу нея училището да предложи - ненормална такава.
Абе хора ,в моето бившо училище беше наказана дисциплинарно колежка за това ,че след часовете й изчезна дневника,при положение,че нито е последната за деня в този клас,нито е първата на другия ден.Твърдението на известната ви от писанията ни директорка е ,че тя носи отговорност за това.Не ни е ясно дали трябва да го скрие под възглавницата си вечер класния или рпосто трябва да ношува в у-ще до поставката за дневниците...
Нали знаете класният е виновен и за озоновата дупка
Куини, на този етап от еволюцията на отношенията подчинени-ръководство най-добре работи приципът - помогни си сам, та да не те набедят "без вина виновен"! Иначе, си постъпила правилно, но не познаваш "добре" зам.-директорската психика! Те са като диспетчери - или да те изпратят при директора да ти реши проблема(тогава за какво са те?) или да ти се развикат,симулирайки дейност, вместо да решат нещо! Гадното е, когато е пред родители, а още по-гадно пред ученици! Дано директорката ви е в час! Апропо, пише ли някъде в служебната ти характеристика, че трябва да опазваш или съхраняваш чуждо имущество? Ако не, тогава какво искат....
С поздрав!
Написаното от Куини породи в мен следните мисли.
1. В българското училище все още не се полагат достатъчно (да не кажа никакви) грижи ВСЕКИ - било то ученик или преподавател - да има местенце, в което да е SAFE, да е неприкосновен, т. е. да се чувства защитен. Обърнете внимание на детските игри. Във всяка от тях има елемент от сорта на понятието "къща"(неприконсовено пространство). Грижейки се за децата, българското образование в лицето главно на неговите работодатели: министри, инспекторат и директори трябва да предостави достатъчни по количество и качество условия, в които детето да се чувства неприконсовено. Това на първо място трябва да са отделни шкафчета-lockers, включително и в съблекалните. Това е така, защото първото и необходимо условие за всяко уважаващо себе си общество е сигурността.
2. Изумявам се от възпитаността и толерантността, проявена от родителя. При положение, че не за пръв път се случва от детето му да откраднат GSM. Та той идва не да търси сметка, а да съдейства проблемът да бъде отстранен. Това означава, че той е мислил предварително, какво ще е най-добре да се направи. И в крайна сметка не е бил изслушан докрай. или пък му е било възпрепятствано да даде, може би, добър съвет. И това е, смея да твърдя, практика почти във всяко училище.
3. Отново се връщаме на темата за парите, но парите са от ключово значение. А в българското образование парите винаги са били в хроничен недостиг. Живеейки във финансова криза с отдавнашно начало и с неизвестен във времето финал, българското училище за съжаление все още пребивава във фазата "Казах, оправяйте се сами!". Все ми се струва, че у нас разговорите за пари са нещо като грижите за обществените тоалетни и бани - всички знаят, че без тях не може и в същото време никой не си мърда пръста да направи нещо за подобряването им. Защото за шкафчетата, споменати по-горе някой трябва да плати, както и за това, че на учителя му се вменява като задължение да урежда и имуществени спорове. Но нашите управляващи чиновници, щом разговорът засегне темата с парите, се държат винаги като ущипани госпожици. И НИЕ ИМ ПРОЩАВАМЕ ТОВА ТЯХНО ДЪРЖАНЕ.
Всъщност какви са задълженията, отговорностите и правата на учителите? Конкретизирани ли са те в длъжностната му характеристика? Или в нея изобилстват общи фрази от сорта на 'да следи за реда в училището' и т.н.
hoaxer, задълженията и отговорностите не са конкретизирани и затова са се превърнали в разтегливо понятие. Под „ред в училището” може да се разбира всичко, което не го нарушава. Дори и опазването на личните вещи на учениците спокойно би могло да се вмени като задължение на учителя. А за правата на учителите – не се сещам на практика в какво по-точно се изразяват.
Stormbringer, това е отговорът. Не се бях сетила за него, а в толкова много американски филми ми е правило впечатление, че учениците си имат свое лично шкафче, което си заключват. Наистина то е защитено и удобно място за всяко дете. Голяма част от нещата, които се ползват в училище, могат да си стоят там, а да не се носят вкъщи. Дано написаното от теб даде повод на някой управленец да реализира страхотната идея. Пари знаем, че има. Само воля липсва.
Таткото е рядко интелигентен и възпитан родител, с успешен бизнес и бивш възпитаник на училището ни. Всъщност с него се познаваме от времето, когато аз бях деветнайсетгодишна учителка, все още незавършила висше образование, а той – осмокласник, и всяка седмица играехме волейбол във физкултурния салон. Повери ми детето си заради някогашното ни познанство.
professor, както казва hoaxer, не пише в длъжностната ми характеристика да опазвам лично имущество, но пък общите лафове могат всякак да се разтълкуват.
nikoq, не ни остава друго освен да се молим да не ни се случва…
MariaD, реакцията на моята мила директорка – харесва я тази жена, защото ми изглежда чист човек – беше, че хората са различни. Съгласи се с всичките ми оплаквания и за нищо не ме обвини. Гледаше ме с поглед, който красноречиво ми казваше – аз те разбирам напълно и съм на твоя страна, но пом.-директорката ми е помощник и никой няма интерес от конфликт между мен и нея.
Съгласна съм, че има и по-лошо. Винаги има. Причина ли е това да харесваме недостатъчно доброто? И да сме непрестанно благодарни на съдбата, че не сме още по-зле?
ПП. Чудя се дали пом.дир. ви е нов или си е старичкият,....който си е работил доста години със злото същество, което ви беше директор до миналата година?