Тази вечер конякът върви,

а кръчмарят чертичките драска.

Все едно е дали ще свали

от пиячите грозните маски.


И по масите - дъх на печал

като тежка мъгла се разстила.

Всяка чаша е вид огледало,

малък спомен на дъното скрила.


Пепелниците, пълни с пожар

на душите - във изповед грешни.

Как боли всеки фас догорял,

който може в сълза да проблесне.


Ти, кръчмарю, наливай коняк,

удави всяка мъка в заблуда,

изпразни всички чаши от мрак,

напълни ги догоре със лудост.

Ще те целуна както никой досега.

Ще те притисна с двете си ръце,

за да усетиш пулса на страстта

и нежноста на мъжкото сърце.


Ще те погаля както никой друг.

Ще ти прошепна тези две слова -

„Обичам те!”, но отговора глух

аз няма да дочакам вечерта…


Ще си отида в мъжкият си свят.

Ще поридая, сграбчил самотата,

а споменът ще храни моят глад

за досега - до същността на красотата…


А времето - лечител на мъже -

пак монотонно ще тече към нещо…

Течението ще ме отведе

във храма до изгарящите свещи.


И, Господи, прости ми дързостта:

сърцето ми не иска днес да спира

То е подвластно на една звезда -

Коя звезда като свещта умира?


Коя звезда превръща се във миг?

Коя звезда се крие от очите?

Мълчанието стряска като вик,

за да блестят в очите ни звездите!


Аз споря с Бога, ти сега мълчиш

и безучастна с мен се съгласяваш.

А огъня и двама ни гори,

след който пепелта ни ще остане…


Ще ни разпръсне вятъра навред,

прахът ни ще посее любовта…

И може би ще се роди поет

да продължи стиха и песента…

Ела със бяла рокля на смъртта ми.

Гримирана и весела ела.

На мойта смърт ще липсват бели дами,

а много ще са черните петна.


Вместо цветя - сложи ми стиховете,

вместо сълзи - изпей ми песента.

Недей да пееш всичките куплети,

че няма да те чувам след смъртта.


Гримът ще бъде маска на лицето.

Теб няма да те крие чер воал.

Дали ще пари мъка във сърцето -

аз мъката не съм я опознал.


Вместо целувки ти ми се усмихвай

и ако другите не те търпят,

запей отново, силно, не притихвай,

накарай ги във ужас да стоят!


Ще станеш просто прицел на презрение,

не се плаши - така е по-добре,

а другите ще бъдат вдъхновение

на следващия, който ще умре.

Сълзите ми попиваха в нощта
и се превръщаха в блестящи кехлибари.
За някого Луната бе дъга,
ала за мен тя всъщност бе олтарът,

пред който коленичих и шептях
молитвите, в които ти искреше.
Но тя бе неотключена врата
и вечерта ръждясала тежеше.

И моите сълзи чертаха път,
белеещ над почерненото време.
Той беше млечен, сякаш че денят
поникнал бе във нощното безвремие.

Разпръснати жълтици, като дъжд
сълзите ми дълбаеха небето.
(А бях, привидно уж, нормален мъж,
с достойнство и характер, общо взето...)

Луната се изпълваше с печал
и като моите сълзи просветна.
Загърнах се с молитвения шал
и се превърнах в нежно нощно цвете...

Защо ли да ухая в тъмнина?
Заспали са цветарките без време.
Но в мислите ми някаква сърна
дойде при мен, че беше и студено...

На 2 ноември петък в Читалище Николай Хайтов до кино Изток в София , от 18,30 часа ще се състои представяне на стихосбирката "Приятна свобода".Имам честа да съм неин автор и да ви поканя да съпреживеем нейният празник в столицата.Произведената за случая кайсиева ракия е в мен и количеството дори и да не стигне за всички - ще размирише региона.Очаквам ви приятели!

Светлина. Светлина,
отразена от пясъка...
Погали ме! Сега.
Майната му на блясъка

и на светската суета,
съразмерност, цинизъм.
Впечатлена от мъдростта,
днес не ми е до визия.

 

     Едно стихотворение от поредицата  Чужда муза

 

Осъме,сребрист Осъме,

помниш ли лунната вечер?

Вятърът  волно  развея

гордите стройни тополи    

златният месец огрея

твоите къдри сребърни

“Стратеша”тихо зашепна

страшни хайдушки легенди.

 

Бяхме край теб със нея,

моята мила Лиляна….

Вятър повея-развея

нейните черни къдрици,

месецът пламна –запали

две любими звездици

две очи мили за мене…

 

....Осъме,сребрист Осъме,

как да си братко,разсея

черната мъка по нея?

 

…..Ти ще я братко,измиеш

в твоите води студени.

“Стратеша” ще си запее

старите песни хайдушки

и ще се братко разтуша.

     ( със съкращения)

 

* * *

Под сгушените покриви
на сгради,
накацани от пъстри птици
рисува пламналата
есен
черти на влюбени
и романтици.
Докосва капките
със нежни устни
и ги разлива по листата.
Това е поривът на вятъра,
при който
тревите се целуват във съня си.
Със полъха
на лек парфюм от кестен
и житни класове, размесили боите
измисля дъжд
със аромат на праскови
и го търкулва
по косите ти...

Познах те. Носеше вода
за мен в пожара на нощта.
С очи косите ми разплете,
мореше ги отровно цвете.

От стъпките шума съблече, 
на моя сън да не попречи. 
А сутрин ме посрещат ведро, 
очи, изпълнени със щедрост.