Каляската отдавна е в музея,
а уморените коне - май в зоопарка.
Изпадна в кома стъклената фея,
сестрите й са мрънкащи клюкарки.

Сънувах те - подкупи кочияша
и литна хергелето към звездите.
Но млъквам. Няма нужда да те плаша.
Когато си готов, ще ме обичаш.

Не оставяй хляба на масата
непокрит
и не гледай небето самотно,
беззвездно.
Това не си ти,
малък къшей самотно небе.

Не тръгвай отчаян и тъжен,
отиваш далеч и пътят е прашен,
безлюден,
но това не си ти-
друмник без цел и посока.

Не отпивай от чашата вино
без наздравица с мен.
Ти не си тук и аз не съм с теб,
но това не сме ние,
празни чаши с устни по ръба.

 

Грехове имат моите мъжки очи,
всяка прелест щом пият до дъно.
После споменът дълго в леглото горчи -
чак дордето се съмне.

И се гмуркат във погледа още жени,
и превръщат зениците в клада,
а клепачите трепкат - две райски врати,
и пропадам към ада.

В кръговрата-живот аз прегръщам греха
и очите се молят за още,
че когато внезапно ги склопи смъртта,
те навеки ще постят.

Този свят е създаден за обич и грях.
Празен поглед бледнее - не свети.
Затова ще съм грешник пред Бога си с тях,
с очите си жадни - и двете!

* * *

Обърнат стих. Наопаки започва.
И вместо с край,
завършва със начало.
Написа го в една дъждовна вечер
съседката, живееща отляво.
За пръв път пишеше
и беше гневна
на музиката в мойта прашна стая.
Тя учеше за изпит в свойта дневна,
а аз пък бях отишъл да пикая.
И може би, получи се прекрасно,
че тропаше,
но много, много слабо.
Ядосана изглеждаше ужасно.
Поне така си я представях...
Тя тропаше, а после си отишла,
но пъхнала писмо изпод вратата.
Парфюмът й ухаеше на вишни -
усетих го по краищата на листата.
А там написано със грозен почерк,
открих това, което ме учуди :
„Поне да беше фен на Моцарт,
а не да слушаш Бах – токати, фуги...
Поне да беше по-красив, но жалко,
не може всеки да е знатен рицар...”
Признавам си, ядосах й се малко
Но после я поканих на мекици...

Този стих е по идея на Недялко Йорданов от последната му пиеса.


Подреждам със химикала
своята тънка съдба.
Чети! Не си ли разбрала
за дантелената луна.

Кротко от листа гледа
парче от мойта душа,
разношрифтово бледа
като дантелена луна...

Вплетени са въпроси
на една бедна страна.
Ехото кресливо ги носи
към дантелената луна.

Обич също ще видиш
в образа на жена...
Ти днес открий силата
в дантелената луна!

Всяка буква - звездица...
Нижа ги в свобода...
Ето ти, родна шевица
с дантелената луна...

Животът ми е дантела.
Мисълта ми - луна.
Всичко ли си прочела?
Кой стих не разбра?

Аз ще ти кажа само
стихът ми е светлина...
Усети моето рамо!
Аз съм тази луна!

На всички жени, които ме обичат.




Бъди жена! - ще кажа нежно аз.

Защо със друго пак да те сравнявам.

На твоя поглед и на твоя глас

не се научих как да устоявам.


Преследвана и търсена бъди.

Мишена за очите на мъжете.

Да бъдеш друга просто не върви -

така са те създали боговете.


Пали пожар във мъжките сърца

с тайнството, което притежаваш.

Накратко казано - бъди жена,

загадки продължавай да създаваш.


Загадка даже ти си остани,

така ще бъдеш по-недостижима.

Дори животът да се измени -

теб просто трябва, трябва да те има!

Звезди. Море. Вълни. Разходка. Вятър.

Целувка. Смях. Целувка. Свобода.

Мечти. Пейзаж. Часовник. Чайка. Пясък.

Прегръдка. Вяра. Грях. Сълзи. Жена.


Игра. Любов. Очи. Пожари. Шепот.

Страх. Целувка. Страх. Море. Дъга.

Раздяла. Болка. Рамка. Миг. Пътека.

Усещане. Молитва. Бяг. Жена.


Тревога. Крясък. Чайка. Случка. Вечер.

Тъга. Сърце. Поема. Самота.

Изкачване. Хотел. Надежда. Среща.

Любов. Целувка. Щастие. Жена.

Грехове имат моите мъжки очи,

всяка прелест щом пият до дъно.

После споменът дълго в леглото горчи -

чак дордето се съмне.


И се гмуркат във погледа още жени,

и превръщат зениците в клада,

а клепачите трепкат - две райски врати,

и пропадам към ада.


В кръговрата-живот аз прегръщам греха

и очите се молят за още,

че когато внезапно ги склопи смъртта,

те навеки ще постят.


Този свят е създаден за обич и грях.

Празен поглед бледнее - не свети.

Затова ще съм грешник пред Бога си с тях,

с очите си жадни - и двете!

Как ухаеш на… истина!

Ще те вдишвам с наслада,

ще настръхвам от допира с теб,

ще те търся във мислите;

щом далеч си - ще страдам -

като всеки обичащ човек!


Как ухаеш на истина!

В мен убиваш лъжите

и след - миг ще ухая на теб.

Аромата ще плиснем

на света във очите -

да ухае и в идния век.


Любовта ще ни води,

ще се вдишваме двама,

ще живеем във нашия рай.

Прегърни ме - до болка,

прегърни ме - до рана,

прегърни - без да мислиш за край!

В очите ти виждам - разпалва се жар,

струи топлината към мен.

За тебе ще стана танцьор-нестинар

в незнайния утрешен ден.


И в огъня смело ще вляза, дори

на факла превърнал се сам,

че аз го разпалвах във твойте очи

и моето място е там.


Но не със икона ще бъда в ръце,

когато нагазвам в жарта.

За мен са икона твойто лице

и твоята чиста душа.