<?xml:namespace prefix="o"?>
* * * *
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отмина, ще забравя?
Аз вярвам в мълчаливата любов!
На Гита
Аз вярвам в мълчаливата любов…
Без думи, без красиви обещания,
Без упреци, без молещи уста.
Аз вярвам само в нямото страдание,
В сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледът не гасне,
докосването нежно на ръце –
от клетви, от несдържан плач по–ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.
Защото те обичам,
затуй си ти красива!
но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!
Късна среща
Каква съдба след толкова години
събра ни в този душен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии,
гнети, пропукан, ниският таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас.
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия…
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да изровиш,
да съживиш мъртвеца във пръстта?
…Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други,
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен – в нощта,
в дъжда – навън.
Колко трудно е да се убие
любовта, в сърцето корен впила?
Гледаш, неочаквано тя крие
несломима, страшна сила!
Колко лесно е да се убие
любовта, в сърцето корен впила?
Дума само, поглед може би й
стига - да я видиш мъртва, мила…
Не ме лъжи, че си щастлива!
Кому е нужно туй сега!
Под маска весела не скривай
неугасимата тъга!
Не ме лъжи! Ти тайно плачеш:
аз скръб в очите ти съзрях!
Какво ли твойте думи значат?
Какво – фалшивият ти смях?
Не срещнах аз голямата любов!
А чаках я – и търсех непрестанно…
Не се откликна тя на моя зов,
над мен не грейна нейното сияние.
Пресичаха миражи моя път,
отровиха сърцето ми измами!
боли ме, че годините вървят,
че вече отминава младостта ми…
Тя може би е някъде край мен!
Тя може би зад сто моря блуждае.
Нима тъй ще умра, неозарен,
без любовта голяма да узная?
Обяснения
Премина любовта ни в обяснения,
в съмнения, взаимни обвинения…
И кой беше виновният – за мен
остана си въпрос неразрешен.
Сърцето ми изпълват съжаления:
защо ми бяха нужни обяснения?
Защо не те целувах всеки ден
и всеки миг – когато беше с мен?
Жената е поезия и проза.
Поезия, когато тя цъфти
уханна и разкошна като роза -
и твоето сърце от страст пламти.
Поезия, когато тя танцува
и пъстрата й рокля шумоли,
когато е щастлива и целува
кога се смее и се весели.
Поезия, когато вънка май е,
и тя ти шепне влюбено слова,
каквито тя едничка само знае,
отпуснала на твойта гръд глава.
А проза е, когато те уплита
в досадни грижи, в дребни хитрини,
когато е намръщена, сърдита
и прави мрачни всички твои дни.
Когато ти мърмори недоволно,
че късно се прибираш вечерта,
когато и детенцето е болно,
когато си отива младостта…
Да, прозата е друга, друга, друга!
Не я познава нейният любим!
Тя пада се изцяло на съпруга,
като вериги, гнет непоносим!
Несправедлив е жребият ни, братко!
Не искам аз да гледам примирен
как граби друг поезията сладка
и предоставя прозата на мен!
Comments