Жалка съм, щом мечтая,

жалка съм, щом летя,

жалко, че искам да пея,

щом като все ще мълча.

Жалко за всички идеи,

дето разхвърлям навред.

Жалко за песните спрели

и за стиха ми тъй блед,

щом като муза ми липсва,

щом като няма мечти,

щом като аз съм излишна,

жалка във ваште очи.

Всичко напразно било е.

Жалко, че плаках за вас.

Но можех ли друго да сторя –

обичам ви плачейки аз.

Такава е нашата обич –

мъчителна, пареща, зла

и макар, че със нея се боря,

жалко прекланям глава.

Завръщане

Надскочих възможностите си,

надхитрих съдбата.

И в стълкновение... победих...

Помирих непримиримите,

чудеса постигнах и стигнах...

през хиляди житейски истини

до себе си. И тайни нечувани,

и маски изкусни, грим и перуки свалих.

Постигнах, достигнах и пак се завърнах

при моите чувства. Голяма пораснала,

мъдра, презряла, а отвътре останах

голямо дете... с наивни въпроси изпълнено,

миловидно и нежно... ранимо...

Не ме поучавай, не ме сравнявай или порицавай

според това, което си мислиш, че познаваш.

Просто топло тук и сега ме прегърни и позволи

да оставим в сърцата си този спомен мил!

За мен, за вас и за всички останали !!! (23.03.2007)

        Ще опитам да бъда оптимист, нещо което не ми се отдава по принцип,когато става въпрос за мен, но когато става въпрос за другите... винагисе опитвам да давам съвети, за да не допускат моите грешки. Това е еднаот причините да бъда толкова открит, макар че 90% от хората не миобръщат внимание и си мислят, че съм поредния глупак, който се прави намъченик и т.н. (само искам да кажа нещо на тези хора – не ви се сърдя,всеки има право на мнение, но на мен не ми пука за вашето) ... но мипука за един куп други неща: за нещата които съм преживял, за нещатакоито съм загубил, за приятелите ми, за хората които обичам, за хоратакоито са преживели подобни неща и все още се крепят... проблемът е, чемалко по малко силите изчезват, накрая не знам какво ще стане.. но тованяма значение... аз живея сега и искам хората около мен да са щастливи,защото знам какво е да си сам и нещастен, защото знам какво е чувствотокогато никой не ти обръща внимание.... чувствал съм се като бездомник.... и за тях също ми пука, аз поне си имам дом, където мога да ида...приятели, с които мога да споделя... приятели, които не бих заменил занищо на света... и въпреки това...  нещо лисва... но не какво да енещо... природата е така устроена, че човек не може да живее сам (леле,кой го казва) ... е, може ... но липсва голяма част, липсва онази част,без която „животът губи смисъл”... любовта ... липсва това да има някойдо теб, да знаеш че някой го е грижа за теб и би ти помогнал винаги,когато имаш нужда... разбира се и приятелите правят това (за което съмим безкрайно благодарен) ... но това което липсва е много повече отприятел... разликата между обичта в приятелството и истинската любов еот земята до небето и затова едната не може да замени другата... съвсемдруго е когато облегнеш глава на този човек и се чувстваш някак сисигурен, като че ли нищо не може да те нарани, като че ли света епрекрасен и не те вълнува нищо друго... но света никога не е билперфектен, никога няма и да бъде, никога няма да има перфектни хора...само такива, чиито лоши качества пренебрегваме заради едно чувство и тени изглеждат перфектни... по този начин се залъгваме и от там започватпроблемите... а след това някой си продължават напред, а другитеостават да си ближат раните... а в днешно време хората имат много кривиразбирания за чувствата и така карат определени хора да си ближатраните много по-често и по-болезнено... и на тях им остават самоспомените, винаги ще има нещо, което да напомня за онези моменти, билото места, хора, предмети и най-вече снимки... снимки, все едно спирашвремето и го поставяш в рамка... но това са само спомени, нищо повече.... станало е нещо и после е свършило... такъв е живота, хората сиидват и отиват, нищо не можем да направим, освен да се опитаме да гизадържим възможно най-дълго до себе си... и да страдаме, когато по еднаили друга причина те си тръгнат... но, както се оказва май няма смисълда страдаме, защото това не променя нищо... трябва да останат хубавитеспомени ... а липсата ... тя не може да се забрави, просто не трябватази липса да проваля живота ни... всичко е много объркано... една частот теб иска да се върне в миналото и да остане там завинаги, а друга –да продължиш напред, да се учи, да живее в настоящето.... е може многода ни се иска да послушаме първата, но правилният избор е втората...рано или късно трябва да изберем този път... това не значи да загърбимминалото, нека спомените си останат, но да не влияят на живота нитолкова много, все пак са отминали неща... това което трябва да нивълнува е настоящето... иначе просто си пропиляваме живота .... аструва ли си ???
         Всички ние сме ангели с едно крило и единственият начин да полетим, е да се прегърнем здраво...прегърнете здраво човека до вас и му кажете че го обичате.... (нечакайте някой глупав празник за да му го покажете чувствата си) но самоако наистина го чувствате (иначе изобщо не му го казвайте, защото самоще го нараните) и го гледайте в очите .... сещате се защо... кажете ина приятелите си че ги обичате, приятелската любов е също толковасилна, но малко хора й обръщат внимание... следващия път когатосрещнете човека, който е бил всичко за вас, или вие за него... не гоподминавайте, поздравете го, поговорете с него, винаги ще има какво даси кажете... дори и да няма (в което много се съмнявам) знайте че акотози човек наистина ви е обичал, то той ще се зарадва да ви види понеза малко... не го лишавайте от това... прегърнете хората около вас и имкажете да прегърнат и хората около тях... за да покажем че ни е грижаза тях... за да им покажем че може да живеем в един добър свят, безлоши чувства... не се сърдете и не се обиждайте от нещата които сеговорят за вас... човекът който ги изрича или после ще съжалява че ги еказал и ще ви се извини или просто не заслужава да се нарича вашприятел... извинявайте се на хората, когато сте им причинили нещо, беззначение дали сте искали или не... благодарете на хората, които санаправили нещо за вас, дори и то да е било нищожно, щом този човек ви епомогнал, значи го е искал и е сметнал, че вие го заслужавате... аконякой ви удари шамар, не му обръщайте и другата буза, а го попитайтезащо го е направил, защото може и той самия да не знае... да се замислии да ви се извини... думите винаги са били правилният начин заразбирателство между хората... и накрая... ако имате нещо в изобилие,дайте на ближния си, дайте на тези които имат нужда, дайте дори и нанепознатия, защото ако той няма нищо... това ще бъде огромен жест занего и той ще го оцени... нека се опитаме да дадем малко щастие нахората около нас !!!
         Обърнете внимание и на природата, която ви заобикаля...благодарете й за това, че ви е дала живот, че ви е позволила дасъществувате, благодарете й за красотата... покажете й, че не ви ебезразлична, пазете я чиста... грижете се за нея... и тя ще ви допуснев царството си и ще разберете величието й... съхранете това, което тяви дава, за да се радват и децата ви, и техните деца !!!

         Благодаря ви за вниманието !!!

пер. М. Юн

Ши-цзин заметил Лу-фэню:
"В этих прозрачных водах,
в этих зелёных травах
как хорошо и привольно
и замирать и резвиться
рыбам в речной глубине!"

Лу-фэнь ответил Ши-цзину:
"Это не может быть верным:
сам ты, не будучи ими,
ведать не можешь, что рыбам
и замирать и резвиться
вольно в речной глубине"

Ши-цзин заметил Лу-фэню:
"Спорить с тобой я не в силах,
только ответь мне, как мною
ты не бывавший, способен
знать, что судить не могу я
о рыбах в речной глубине?"

Ти

Слънчево момиче с пъстрите очи

Ти

Спаси ме от тъмните ми дни

Ти

Към небето погледни

И

сърцето свое с радост изпълни

И

Повярвай в своите мечти

Ти

Слънчево момиче с пъстрите крила

Ти

Ми даде отново радостта

Ти

Радост и подкрепа

И

Светлите мечти ми взе

И

Нощния покой от мен отне

Ти

Слънчево и топло в мен повярва

Ти

Когато беше черен моя ден

Ти

Тогава бе до мен

И

Събираше сълзите

И

Направи щастливи дните

Ти

Малко създание

Ти

Малко невинно човече

Ти…

И аз…

Аз те търсих задъхан
дни, недели, години
и се лъгах по много
твои сенки и маски
и в кръга на десетки
мимолетни любими
аз отдавна изстрадах
твойте утрешни ласки.

Аз жадувах да дойдеш,
за да смъкнеш от мене
непосилното бреме
на целувки, които
са били или крадени,
или подарени
и тежат като тиня,
утаени в гърдите.

И когато ти идеш
като дъжд подир суша
и сърцето от радост
ще се пръсне на части,
аз не мога да бъбря
и не искам да слушам
овехтелите думи
за любов и за щастие.

Не! Не искам! Не трябва!
Ето тиха пътека,
да завием по нея
и да спрем — нека само
да усетя ръцете ти
като гълъби леки
доверчиво да кацнат
върху моето рамо!

Да изчезна в мъглата
на косите ти гъсти!
Да потъна в лазура
на очите ти сини!
Нека дълго разказват
мойте влюбени пръсти
как те чаках да дойдеш
дни, недели, години!

Владимир Башев

А това е моя превод:

Я искал тебя всюду
дни, недели и годы.
Предо мною мелькали
твои тени и маски,
и кружась средь десятков
мимолётных знакомых,
как в бреду, я давно
твои выстрадал ласки.

Я мечтал, что придёшь ты,
чтоб нежной рукою
непосильное бремя
на веки низринуть
поцелуев, подаренных мне
иль украденных мною,
и лежащих в груди,
словно тяжкая тина.

И когда ты придёшь,
словно дождь вслед за сушью,
и от радости сердце
будет рваться на части,
не смогу говорить
и не стану я слушать
обветшалые фразы
о любви и о счастьи.

Не хочу я! Не надо!
Остановимся двое
здесь на тихой тропе,
чтобы в знак нашей встречи,
твои лёгкие руки,
словно сами собою,
опустились доверчиво
мне, как птицы, на плечи!

Я исчезну в тумане
волос твоих тёмном!
Погружусь я в лазурную
глаз твоих воду!
Пусть же длится рассказ
моих пальцев влюблённых,
как я ждал, что придёшь ты,
дни, недели, и годы!

Кое е по-достойно за душата?
Да гърчи се в пределите на старостта?
Или прегърната приятелски със младостта,
да се избави от на тоя свят тъгата?

Да срещне с чело вехнещото тяло,
и гаснещите мисли да поеме смело?
Или във вечна младост да остане цяло,
рушащите закони не зачело?

            Емил Юнаков в "Рая" от трилогията "Ада"


Когато бях малък, възрастна просякина ме шокира с пожеланието си... Косите ми да станели като нейните... Чисто бели?! Да остарея като нея?! Олеле...

След миг осъзнах, че ми пожелаваше дълголетие. "Да си жив и здрав"!... Нали всички това си пожелават? И повечето приказки завършват с "...и живели щастливо до дълбоки старини..."

Възможно ли е обаче да живееш до дълбоки старини щастливо, и ценност ли е да живееш до дълбоки старини?

Цял живот не мога да приема тази стойност за съвсем в ред...

Не искам да ставам все по-немощен, бавен и неподвижен.
Не искам да губя сетивата си.
Не искам да оглупявам и да го осъзнавам.
Не искам да усещам как тялото ми се саморазрушава, а не мога да направя нищо за да го спра.
Не искам да ме боли в продължение на десетилетия.
Не искам да ставам все по-безпомощен.
Не искам да ставам все по-самотен.
Не искам да погребвам и надживявам обичани хора.

Кой всъщност иска да получи тези злини, за наградата да бъде жив по-дълго време? Това е цената на дълголетието, докато не измислят еликсири за подмладяване или други революционни "хакове" върху човешкото тяло...

Тогава ще изникне друг проблем - пренаселеността. Младите ще искат място за да живеят, а ако старите са с тела като млади или поне все още жизнени и продуктивни, то тогава ще са едновременно опитни и активни, и поколенията ще се сбълскат.

От друга страна, застаряващите държави започват да усещат тежестта на това че има много хора, които вече не могат да придават трудови ползи за обществото, но то трябва да издържа, защото те са работили, докато са можели.

Това обаче са други теми...

Думата ми е за ценността на дълголетието.

Могат да се намерят ценности. Има хора на 80, които все още са продуктивни учени или творци, и извори на мъдрост и вдъхновение... Има възрастни хора, които все още знаят как да се забавляват...

За повечето хора обаче старостта изглежда като ад.

Може би свикваме със саморазрухата на съществата си? Учим се да се радваме на тази част от живота, която ни е останала? Примиряваме се, че дори и да сме "живи и здрави", ще се повреждаме клетка по клетка, месец след месец, и ще свикваме с все по-немощното си и по-сгърчващо се тяло...

Не! Няма пък!

Не ща да се примирявам. Може и да свикна, ако доживея неприятно стареене, но не искам да се примиря, че "така трябва".

Стареенето е недъг на природата. Дълголетието не е толкова голяма ценност, колкото пожеланията "рекламират"; не и по начина, по който бих могъл да го имам!


"...стори му се, че чува музика, бликаща някъде от мрака...


     

     Нямаме време...

     Няма къде да отидем...

      Кое гради мечтите ни, но никога няма да имаме?

     Нямаме никакъв шанс.

     Всичко е предрешено.

     На този свят има само един прекрасен миг,

     който никога няма да достигнем...


     Кой иска да живее вечно?

     Кой иска да живее вечно?

     ...

     Кой се осмелява да обича вечно?
 
    Когато любовта трябва да умре...

    ...

    Докосни сълзите ми с нежните си устни...

    Докосни раните ми с меките си пръстите...

    И ще имаме Вечността!

    И ще се обичаме вечно!

    Днес ще бъде вечността...

    Кой иска да живее вечно?

    Кой иска да живее вечно?

    Днес ще бъде вечността...

    Но кой би чакал цяла вечност?...

        След миг гърдите отново го смазваха от болка, но надеждата успя да промъждука, защото това май беше музиката от "Истината". Иво може би беше излязъл от Играта и щеше да му помогне?!

        "Причува ми се... Тъпо е да я научиш след лудешко катерене по стълбище, но от друга страна какво значение има дали до Истината остава минута, година или сто години... В края на цялото това време, продължителността му се свежда до миг. Сякаш всичко, което си преживял, се е случило вчера... или преди час... или преди едно... вдишване"..."

    Емил Юнаков в "Истината" от трилогията "Ада"


Кой има нужда да живее дълго? Какво ще правим между 90-те и 100-те години например?

Винаги има какво да се прави... Само зависи колко си грохнал...

Можеш да се радваш на внуците и правнуците си?
Признавам - добро оправдание, или както се казва - "смисъл". Сигурно е приятно да ги гледаш как растат - ако все още виждаш, - но това не е достатъчно възмездие за старостта; според мен.

Хммм... Надали ще стана много по-мъдър...

Опитът? Ако ще трябва сам да си го ползвам - притрябвал ми е... Младите рядко се обръщат към опита на старите. Може би защото сегашните старци са трупали опита си в толкова различен свят, че младите не виждат в него полза и адекватност. Светът се променя прекалено бързо, за да има практическа полза от опит от преди много десетилетия...

Абе сигурно е хубаво да си бил жив свидетел на неща от преди 50, 60, 70, 90 години и да казваш:

- Едноооо времеее.... Какви времена бяха... Тц-тц-тц...

Или на стогодишнината на Apple][ през 2077 г. да разказваш на пра-пра-внуците си, че като малък си програмирал такава машина...

Последното е интересно...

И все пак, на кой няма да му омръзне да живее 100 години, ако в последните 20-30 животът ще е много по-лош отколкото в предишните?...

Не знам...

И какъв е "смисълт", целта, двигателят, силата, която ще поддържа желанието ти да живееш толкова дълго?


25 или 105?

Като малки бяхме измислили играта "Какво предпочиташ", в която си задавахме въпроси от рода на:

Какво предпочиташ? Да скочиш от осмия етаж надолу с главата, да те смачка влак или да те пуснат в киселина? :)

Какво предпочиташ?

Да живееш 25 години, или да живееш 105 години?...

Хмм...

...

За Истината, за "смислите на живота", за причините да искаш да живееш, защо хората си пожелават дълголетие, за бъдещето, за мен и за други неща, свързани с тия работи, ще пиша друг път... ако не ми мине меракът.


...

Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му, и яростно задърпа пръстеновидната хватка. Помагаше си си с неголямата тежест на тялото си, отпуснато назад. За съжаление борбата се оказа безсмислена - вратата не мърдаше дори на половин косъ - нo хватката, малко по малко, поддаваше, и накрая се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна, по гръб, на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му; а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?
- Добре ли си?
- Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. - с безпомощна интонация проплака Емил.
    Плаха безкрайностна безпомощност блъскаше по вратите на съзнанието и на Ана, но нейното бе по-силно.
- Нали... Нали... Нали сме двамата? - потърси преграждения срещу нея тя, и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.
    Младежът се насили да се усмихне.
- Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина...
    Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото на младежа.
- Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?
- Май че не. - постоплен от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.
- Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.
- Но този вход вече не е изход...
- Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.
- Красива неизпълнима надежда...
- Защо? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.
- Защото в безизходицата нямаш друг избор...

...

- Любовта не е толкова важна. Не бива да бъдеш неин роб. Тя е само съвкупност от усещания, както и всички останали чувства. А усещанията са данни, като всичко друго и на тоя, и на оня свят. Болката също е просто данни, макар че не можем да я заличим от съзнанията си.
- Аз бих понесъл твоята болка, ако това би могло да те спре! Но защо?! Защо трябва да стане така?! Защо ние трябва да страдаме?!
- Защото така е решено за нас двамата... Така е излязла сметката; това се е паднало на заровете...
- Заровете?! Не е честно! Не е честно щастието ни да се решава със зарове!
- Нито на този, нито на онзи свят има честност... Тя е измислица - това, което смятаме, че трябва да се случва при наличието на определени събития и предходни случки, за които знаем. Това, което смятаме че трябва, не винаги е това, което Той е сметнал, че трябва; защото ние винаги пропускаме някои променливи при изчисленията...

Емил и Ада из "Ада" от трилогията "Ада"


...

* Превод на песента - Тош

ПП. Защо в енциклопедиите слагат снимки на велики учени на стари години, малко преди смъртта им? Едно обяснение - по-рано не са били снимани ( личности от по-миналия век ). Второ обяснение - в енциклопедиите пише най-вече за починали учени, а повечето хора почиват на стари години.

Не е ли по-добре да помним хората такива, както са били в разцвета на силите им?